Акула, открита в антарктически води, има удивителни способности за оцеляване

Акули са откривани край бреговете на всеки континент на Земята, с изключение на Антарктида – или поне така смятахме.

Миналата седмица учени от Центъра за дълбоководни изследвания Minderoo-UWA публикуваха кадри на огромна полярна акула, заснета от една от подводните им камери в ледени води, които дълго време се смятаха за твърде студени за оцеляване на акули. (Наблюдението е направено през януари 2025 г.)

„Всички се почесвахме по главите и си казвахме: "Не би трябвало да има акули в Антарктида’“, разказва Алън Джеймисън, професор в Университета на Западна Австралия и директор на Центъра за дълбоководни изследвания Minderoo-UWA.

Според него това е първата по рода си акула, документирана в антарктическите води. Видяна е да плува близо до Южните Шетландски острови, на дълбочина около 500 м, в почти замръзващи води.

А за да разберем как тази акула е успяла да оцелее в най-студените океански условия на планетата, трябва да имаме предвид, че тя не е обикновена акула; полярните акули са съвсем различни.

(Гренландските акули могат да живеят векове. Най-накрая научаваме как го постигат)

Полярните акули, група, която включва емблематичната гренландска акула, са едри, бавни и се срещат в студени, дълбоки води, особено в Арктика и Северния Пасифик. Рядко наблюдавани, те имат изключително забавен метаболизъм, който ги поставя в „бавната лента на живота“. Гренландските акули например се движат с по-малко от две мили в час и растат по-малко от сантиметър на година. Именно този спокоен ритъм им позволява да пестят енергия, ценна способност в ледена вода, и да живеят невероятно дълго. Някои оценки предполагат, че могат да достигнат над 400 години.

Допълнителна особеност на полярните акули е, че тъканите им са наситени с урея и триметиламин N-оксид (TMAO). Уреята помага да поддържат осмотичен баланс с морската вода, но същевременно дестабилизира протеините. TMAO компенсира това, укрепвайки протеините достатъчно, за да функционират при температури, близки до нулата. Всички акули притежават TMAO, но полярните имат значително по-високи нива.

„Това са истински полярни акули“, казва Дейв Ибърт, специалист по акули от Държавния университет в Сан Хосе. Според него наблюдението е впечатляващо, но не и напълно изненадващо.

Джеймисън обаче си остава изненадан. „В 25-годишната ми кариера съм виждал само четири“, споделя той. А акулата, заснета в дълбоките антарктически води, е една от най-големите – между 2 и 3 м дължина.

Полярните акули са изключително загадъчни: живеят самотно, обитават големи дълбочини и рядко се засичат. Затова и наблюдението на място, където никога преди не са откривани, е толкова впечатляващо. „Този вид рядкост е буквално астрономическа“, казва Джеймисън.

Той смята, че камерата им е засякла акулата, защото е попаднала в участък с по-топла вода: „Възможно е да има малък коридор с по-топла вода, който да им позволява да навлизат по на юг, отколкото обикновено.“

Дали наблюдението е случайност или следа за по-широко обитаване, предстои да разберем.

Но откритието показва, че няма част от океана, която да е напълно недостъпна за акулите.

„Това откритие е и напомняне колко много още имаме да научим“, казва Джеймисън. „Има ли други акули в Антарктида? Срещат ли се често? Или това място е изключение? Има толкова много неизвестни.“