815 години от църковния събор срещу богомилите, свикан от цар Борил

„Василий като истински ересиарх не искаше по никой начин да се разкае. Затова всички... решиха, че заслужава смърт чрез изгаряне. На другия ден издигнаха кръст и на нечестивеца беше дадена възможност, ако се уплаши от огъня и се откаже от вярата си... да се спаси от кладата. Нито огънят смекчи желязната му воля, нито пък го промениха изпратените от страна на императора увещания... Тогава палачите... го вдигнаха високо и го хвърлиха... сред кладата. Пламъкът, сякаш разлютен, погълна нечестивеца така, че не се усети никаква миризма, нито димът се промени, само се появи някаква бяла ивица от дима посред пламъка."

Из „Алексиада" на Анна Комнина, XII век

Така византийската принцеса Анна Комнина описва в своята „Алексиада" (XII век) екзекуцията на богомилския водач Василий в Константинопол през 1111 г. Тя подчертава как пламъкът на кладата - явна алюзия с адския огън, който очаква еретика в отвъдното - го поглъща „сякаш разлютен". Същевременно, не може да спести свидетелството за чудо при смъртта на Василий - тялото му изчезва без миризма на горяща плът, без промяна в дима, а „посред пламъка" се появява странна „бяла ивица"...

Богомилите били последователи на учението на българския свещеник поп Богомил, живял по време на царуването на цар Петър I (927 – 969).

Идейните традиции, усвоени и развити от поп Богомил, вероятно са заимствани от вече разпространените в България ереси – павликянството и масалианството.

Павликянството поддържало дуалистичната идея на старото манихейство за съществуване в света на две начала – добро и зло, които водят вечна и непримирима борба.

Невидимият свят те отдавали на доброто начало, а видимият, материален свят считали за плод на злото начало. Като се водели от това разбиране за света, те отхвърляли църковните обреди, отхвърляли кръста и иконите, не признавали църковната йерархия. Смятали още, че за тълкуването на Евангелието не били необходими Божии наместници (свещеници), защото това можели да вършат всички хора.

От друга страна, масалианството възниква през III век в Мала Азия, но се разпространява в различни части на Източната римска империя (Византия). Според него видимият свят произлиза от злото, внедрено в човешката душа. Но то може да бъде победено чрез дълбоки, искрени молитви и аскетизъм. Като живее по този начин, човекът е способен да отхвърли властта на сатаната и да приеме в себе си благодатта на Светия Дух. Масалианите отричали земните блага, тъй като ги считали за пречка по пътя към духовното извисяване.

Поп Богомил създава цялостна система от разбирания за света и живота, за поведението на човека, за устройството на обществото.

Богомилството поддържало идеята за съперничеството на двете извечни начала - добро и зло, в което накрая щяло да победи доброто.

Учението се отличавало от православното християнство и в отношението си към жената. Според него мъжът и жената са равнопоставени.

В отношението си към държавата, богомилските проповеди призовавали за неподчинение към представителите на политическата класа, които упражнявали власт над прикрепените към тях селяни. Богомилите отхвърляли феодалния строй и крепостничеството.

На 11 февруари 1211 г. цар Борил свиква църковен събор срещу богомилите в столицата на България - Търново. Съборът има за цел публично разобличаване и общественото отрицание на идеите на богомилското учение. Присъстват всички висши духовници и боляри. Царят лично ръководи и разпитва доведените богомили. Те са осъдени на телесни наказания и заточение, което трябва да послужи като назидание към многобройните им последователи, подложени на преследване в страната. По нареждане на цар Борил, решенията на събора са записани в поръчания от него Синодик.

Бориловият синодик („Синодик, който се чете в първата неделя на Великия пост“) е среднобългарско книжовно произведение от началото на XIII век. Създаден е във връзка със събора срещу богомилите, свикан от цар Борил през 1211 г., когато владетелят поръчал да се преведе на български език по-ранният византийски Синодик срещу разпространените във Византия ереси. Към българския препис е добавена глава, която описва решенията на свикания в Търново Събор против богомилите.

В последствие, към Бориловия синодик са направени нови добавки, документиращи важни събития от българската история от XIII и XIV век, включително разказ за възстановяването на Търновската патриаршия (1235 г.). Добавен е и поменик на български царе, царици, патриарси, митрополити и боляри. По образец на Синодика на цар Борил са съставени синодици в Сърбия, Молдавия и Русия.

Най-ранният запазен препис на Бориловия синодик датира от края на XIV век. Ръкописът е намерен в Търново от възрожденеца Николай Палаузов. Днес той се съхранява в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Библиотеката съхранява и втори, по-късен препис от XVI век, който е открит от Марин Дринов.

На 3 ноември 2017 г. Бориловият синодик е включен в Международния регистър на ЮНЕСКО „Паметта на света“.

Векове наред отношението към богомилското учение остава все така противоречиво. „Изследването на богомилството има сравнително дълга, но не съвсем успешна история" - пише известният медиевист и историк Дмитрий Оболенски през 1946 г. Това продължава да е вярно и днес. В различни периоди богомилството е определяно като ерес, религия на отчаянието, народно антифеодално движение... А в по-ново време някои търсят в учението път към „постигане на космическо познание".

Самата същност на богомилството е разглеждана като продължение на манихейството, примесено с павликянството, а също и като оригинално учение, възникнало в България през X век и продължило съществуването си в Западна Европа като албигойска ерес. И богомилите, и албигойците били заклеймявани като анархисти, които застрашавали устоите на човешкото общество, тъй като “отричали земния живот, обявявали се срещу брака и възхвалявали самоубийството”. Но според мнението на други, те били представители на прогресивно мислене в „тъмните недра" на Средновековието, предшественици и дори вдъхновители на Ренесанса.

Съвременните учени характеризират богомилството като дуалистично, антифеодално и реформаторско народно движение, възникнало в лоното на Българската църква през Х век и получило бързо разпространение в българските земи – Мизия, Тракия и Македония.

Но и далеч отвъд тях – във Византия и Мала Азия, в Западна Европа и в Русия.