Снежното кралство на Рила

Влакът напуска дебрите на Стара планина в своя ритъм на неуморен пътешественик и през прозореца на купето ми се отваря широкият пейзаж из този далечен край на Софийското поле. Панорамата обхваща на пластове различни височинни пояси и няколко сезона. Отпред са зелените треви, нацъфтелите дървета и разораните земи в полето, където крачат щъркели и пеят пойни птици; виждат се надиплените ниски върхове в началните дялове на Средна гора; кварталите на столицата светлеят в полите на Витоша, която се е възправила гордо като властелин над този земен кът, с притъмнелите ѝ подножия и побелели била; а отвъд нея, откъм далечния хоризонт, се подава все още великолепно снежната верига на Рила.

Задържам погледа си върху нея. Този гигантски силует на най-високата наша планина, който всява почитание от каквато и дистанция да го погледнеш. Великата планинска пустиня, за която един живот не стига да я обходиш. Гледам белите ѝ върхове и мощни склонове на Мусаленския дял и на изток към Белмекен. Усмихвам се вътрешно. Там, сред ония заснежени планински висоти изживях през изминалите няколко месеца незабравими дни сред красотата и стихиите на зимата. Едни невероятни снежни дни в сърцето на Рила! А колко благи са тези спомени - като кубчета вълшебна захар, способна да разтопи суровите ледове, все още владеещи рилските камъни. И как сгряват душата, въпреки всичкия студ, от който са омесени! Невероятно е да знаеш, че си устоял на предизвикателствата на този труден сезон, на дивата планина, че тя е била благосклонна, въпреки студа, с който те посреща, и че си получил частици от нейната благодат - невероятните природни гледки сред кристалния, мразовит въздух. Дни, в които преминах заедно с водач и групи от приятели и любители на планината не просто през конкретни места от географията на България, но и през самата същност на зимата. През снежното кралство на Рила.

Да си толкова рано в студеното вън

е не просто спомен, а по-скоро сън.

В утрото борят се поне десет цвята

да стоплят не един, а няколко свята.

Късметлии сме ранобудните, отправили поглед навред и нагоре. Причудливите облаци, залети от устремените слънчеви лъчи на утрото, винаги са били за мен една от най-грандиозните картини! Мога да гледам такива сцени с часове. Там някъде природата разгръща едно чудо, но го прави тихо, сякаш за да го скрие от нас. Само ако отправиш поглед нагоре в ранния час, получаваш шанса да видиш как душата на слънцето се отваря, за да сгрее отново Земята.

Тази зима изживях редица такива утрини с невероятна светлина над веригата от рилски гиганти. Чудя се дали хората, които живеят в полите и в близост до планината, се радват всяка сутрин на тези моменти. Дано го правят! Назъбеният Мальовишки дял и западните части на Рила - Отовишкото, Кабулското било и билото на Калините и Поличите - са изключителна гледка под първите слънчеви лъчи. А те често се пречупват в живописни видения през облаците и през силуетите на тези издигнати нависоко върхове. Огряват белоснежните им склонове и ги оцветяват с топлина. Изострят сенките по техните зъбери. Никой друг сезон не е така прекрасен и безмилостен едновременно.

Приключение е да излезеш цял ден сред суровия студ! Да се екипираш подобаващо, да се изкачиш с големи усилия на едно двухилядно било и да усетиш стихиите на зимата! Колкото и слоя екипировка да сложиш, мразовитият въздух пак ще докосне душата ти. Но такава е природата - мъдра и изискваща, творец като никой друг. Ако ще ти дари невиждано красива гледка, ще изиска от теб да я заслужиш. Ще ти прати изпитания по пътя. На високото панорамно било кристалният въздух ще поднесе пред очите ти безкрая. Изкаченият гигант ще те допусне като божество до своето чело. Гледката ще бъде дълбока във всякакъв смисъл. Ще ти се прииска да извикаш от щастие, и ще облечеш след това в безмълвие и усмивки радостта и смирението си от тази прелест и нейните мащаби.

През изминалата зима изкачих двадесет и пет върха в Рила. Цели, които за мен бяха далеч по-високи от надморската им височина. Сред тези върхове бяха най-източният двухилядник на Рила Балабаница, голяма част от останалите върхове в Ибърския дял, също и Соколец, дивният Свети Дух, Налбант, Курджилък, Мусала, Мечит, Капатник (най-южният ѝ двухилядник), Бричеборското било с връх Баба, Попова капа, Царев връх. Голяма част от тях са атрактивни гиганти с поглед „навътре“ към сърцето на Рила и „навън“ към съседните планини и географски дадености. Едни върли, изискващи и изстискващи върхове! Едни безкрайни панорами, които попивах изтъкан от възхищение. Колко е красива Рила през този сезон! Колко е красива България!

За толкова време в планината видях много от зимата. Отворих съзнанието си за нея, както никога досега. Не знаех - или по-скоро бях забравил - колко страхотни неща има в нея. Видях я слънчева, свежа, усмихната. Но и хаплива, люта, сърдита, смразяваща. Живо същество с цялата палитра на характера му. Многолик сезон, който покрива за дълго билата на нашите най-високи планини, за да ги превърне в приказни, ледени кралства. Именно така приказно са нарекли отдавна нашите предци и два от зимните месеци - Малък и Голям Сечко.

И наистина, зимата предложи приказни и част от тях - невъзможни в други сезони - изживявания. Делихме си пъртини с диви животни по изкачването на Царев връх; преминавахме през пленително заснежени гори; ходихме по покрит двуметров клек; вървяхме във всякакви възможни състояния и форми на снега; прекарахме цял ден в мъгла по безкрайно белия терен до Славов връх; стъпихме върху няколко замръзнали рилски езера за доза езерни истории; разглеждахме разнообразни следи от животни - лисица, заек, вълк, глухар, сърна, дива коза и др.; бяхме сред снежни полета, покрити със сахарски пясък; гледахме дъгата в облаци, съдържащи в себе си ледени кристали.

Късата продължителност на зимните дни има голямо предимство - никак не е трудно да хванеш и изгрева, и залеза по време на еднодневен преход в планината и пътуването към него. Много от зимните ми бродения из Рила завършваха бележито - отново с омайните багри под слънчевите лъчи. Светлината погалваше всичко за последно преди да го остави за дългите нощни часове в ръцете на студа. Усещането е, че си пред камина в топъл дом. Прилича на ритуал на природата - молебен-обещание всичко да затихне за малко, и скоро пак да се срещнат земята и топлите лъчи.

По реакцията на останалите в купето разбирам, че усмихването ми не е било само вътрешно. Припомних си всичко това сякаш за миг. Влакът вече наближава моята спирка. Рила отдавна не се вижда на хоризонта, но тя ще е винаги там - горда и величествена, примамлива и необятна. А аз ще се помоля и надявам за още изобилен сняг и през следващата зима, за да се върнем отново в пределите на вълнуващия ѝ леден свят.