Павел Вежинов (1914 - 1983).
“Той смята, че основните беди, които висят над човечеството, не са тия, с които всеки ден ни надуват главите - разрушаването на околната среда, изчерпването на ресурсуте,свръхнаселението. Основна беда за него са спиране на процесите на развитието, изчерпване на човешките цели, превръщането на човека от творец в консуматор. И оттам, според него, пълното изчерпване и опустошаване на човешката душевност и главно на човешките чувства.”
Павел Вежинов, "Белият гущер", 1977
Павел Вежинов е псевдоним на българския писател белетрист и сценарист Никола Делчев Гугов. Неговият дядо, Лулчо Гугов, е деен участник в Априлското въстание. Бъдещият класик на българската литература завършва Първа мъжка гимназия като частен ученик, защото е изключен за леви убеждения.
В началото на 30-те години Павел Вежинов е сътрудник на изданията „Жупел“, „РЛФ“, „Щит“, „Изкуство и критика“ и др. През 1938-1944 г. следва философия в Софийския университет. От 1944 г. е член на БКП. През есента на 1944 г. участва във войната срещу нацистка Германия като кореспондент и главен редактор на вестник „Фронтовак“, и въплътява впечатленията си от живота на българската армия в поредица от произведения.
От 1947 до 1954 г. е заместник главен редактор на вестник „Стършел“ и на списание „Септември“, а от 1954 до 1972 г. работи в Българска кинематография. От 1972 г. е главен редактор на списание „Съвременник“ и член на Бюрото на Управителния съвет на Съюза на българските писатели. През 1970 г. става Народен деятел на културата, а през 1974 г. е удостоен със званието Герой на социалистическия труд.
Творчество
Павел Вежинов е автор на множество криминални романи и повести, като „Следите остават“ (1954), „Произшествие на тихата улица“ (1960), „Човекът в сянка“ (1965), „Прилепите летят нощем“ (1969), както и на пътеписи от участието на българските олимпийци по света – „Знамена по стадионите“ (1950), „На Олимпиада в Хелзинки“ (1953), „До Мелбърн по въздух и море“ (1957).
Той е първият български писател от новото време, който се обръща към фантастиката. Още през 1956 г. пише сатиричната гротеска „Историята на едно привидение“, а през 1965 г. разказите „Сините пеперуди“ и „Моят пръв ден“, които през 1968 г. са включени в едноименния сборник. През 1973 г. излиза романът „Гибелта на Аякс“. Винаги го е вълнувала фантазията като притча, иносказание и затова неговите фантастични разкази и повести си приличат с фентъзи и научна фантастика. Автор е на повестите - „Белият гущер“ (1977) и „Бариерата“ (1976). "Бариерата" се смята за едно от най-добрите произведения на българската фантастика; преведено е на няколко езика.
Романът „Нощем с белите коне“ (1975) се появява първоначално в сп. „Септември“ и още фразата в началото „лъвът си личи и по ноктите“, подсказва, че това ще е не само нов успех, но и синтез на натрупания опит.
През 1963 г. излиза сборникът „Момчето с цигулката“, който бележи нов, по-различен етап в творчеството му, обръщайки се към морално-психологическите проблеми на съвремието. Следват „Дъх на бадеми“ (1966), „Звездите над нас“ (1966), „Малките приключения“ (1970), „Малки семейни хроники“ (1979) и „Аз съм атомна“ (1981).
Последният завършен роман на Павел Вежинов е „Везни“ (1982), който продължава същия кръг от философско-психологически проблеми и в който са синтезирани размислите на твореца за човешкото битие, проблемите на личността и тезите за „първоначалността на живота“. Последната новела „Дълъг летен ден“ се появява в списание „Съвременник“ (кн. 3 от 1983 г.) малко преди смъртта му. Романът „Долината на светулките“ остава недовършен.
Павел Вежинов умира внезапно на 20 декември 1983 г. от инфаркт.
Заедно с големите му заслуги към българската литература, Вежинов остава и в историята на родното кино със своите сценарии на игрални и телевизионни филми, сред които „Следите остават“, „Специалист по всичко“, „Неспокоен дом“, „Дъх на бадеми“, „Процесът“, „Скорпион срещу дъга“, „Трета след слънцето“, „Тримата от запаса“, „Зарево над Драва“, „Аз съм атомна“, „Бариерата“ и др.
Награди
Павел Вежинов е носител на най-големите държавни отличия на своето време, сред които:
- Орден „Народна република България“ II ст. (1964);
- Звание „Народен деятел на културата“ (1970);
- Звание Герой на социалистическия труд (1974);
- Орден „Георги Димитров“ (1974)'
- Лауреат на Димитровска награда (1950, 1951, 1971 с колектив, 1976).
Много от неговите произведения са преведени на чужди езици.
Други псевдоними на писателя са: Н. Делчев, Леля Трендафила, Мустафа, Павленко, Пейчо, Пигмалион, Н. Смехов, Фекете, Хороводец, Чучурин.