сп. National Geographic - Септември 2020
National Geographic KIDS - Септември 2020

Когато падна бомбата

6.8.2020 г.

Повече от седем десетилетия след като била разрушена, Хирошима го е преодоляла. Но за все още живите оцелели ужасите на ядрената атака и уроците на войната са все така ярки.

Текст:  Тед Гъп*

Девет дни след като атомната бомба била хвърлена над Хирошима и след като майка му и едногодишното му братче загинали, а домът им бил изпепелен, седемгодишният Масааки Танабе гледал как баща му умира. Непреклонен враг на Америка, бащата на Танабе починал със своя меч до себе си. Дядото на Танабе искал да съхрани меча на сина си, но окупационните сили дошли и го изтръгнали от ръцете му. „Варвари“ – помислил си младият Танабе. Казва, че бил твърдо решен да отмъсти на Америка. Разбираемо е. Вече нямал нищо и почти никого. Домът му се намирал до Палатата за подкрепа на индустрията на префектура Хирошима – днес емблематична сграда с подобен на скелет купол, съхранена като призив за въздържане от употреба на ядрено оръжие.

Наскоро прехвърлил 80-те, Танабе е олицетворение на традицията със сивата си роба с широки ръкави джинбей. Освен това е находчив и приспособим. Станал режисьор и изучавал компютърна графика, за да може да създаде киберверсия на града, изличен от бомбата. Резултатът е „Послание от Хирошима“ – филм, в който са включени интервюта на оцелели от бомбардировката на 6 август 1945 г., която – заедно с атомната бомба над Нагасаки три дни по-късно – отнела живота на 200 000 души, принудила Япония да капитулира във Втората световна война и премахнала нуждата от нахлуване на съюзниците в Япония, което щяло да вземе милиони жертви.

Танабе нямало как да предвиди мъчителните промени, които очаквали него и Япония. Дъщеря му се омъжила за американец и се преместила в САЩ. Танабе дълго се борил с идеята, че е прегърнала врага. Две или три години след сватбата той открил писмо, което дъщеря му оставила в подножието на каменен Буда в префектура Ямагучи, където починал дядо й – бащата на Танабе. В него тя пишела на дядо си, че съжалява, ако го е разочаровала. С хода на годините Танабе – подобно на мнозина от неговото поколение – намерил помирение с променения свят.

Седемдесет и пет години след края на войната историята на Танабе е историята и на Хирошима, и на самата Япония: смесица от традиция и модерност, от решимост никога да не забрави, но и от твърдото желание да не бъде определяна единствено от миналото.

На всеки 6 август градът отдава почит на своите над 135 000 жертви на атомната бомба и добавя нови имена в един кенотаф. През всички други дни в годината гледа само напред. Днес Хирошима демонстрира почти месианско усърдие като световен борец за ядрено разоръжаване, но е също така кипящ почивен, научен и търговски център.

След падането на бомбата Хирошима била пълна с удивителни истории за възстановени услуги – водоснабдяване, електричество, трамваи – и с неочаквани герои от близо и далеч, които през следващите години помогнали на града да се върне към живот.

Днес проблемите на Хирошима са същите като на много японски градове – спадаща раждаемост, застаряващо население, неадекватна хотелска база за над двата милиона посетители годишно, амортизирани сгради и инфраструктура. Но съществува усещане за неотложна нужда да бъдат съхранени спомените на оцелелите – хибакуша. В Хирошима те са около 47 000 души, чиято средна възраст е 82 години. Градът е разпратил хибакуша по целия свят – лично и чрез интернет, – за да разкажат своите истории. Хирошимският мемориален музей на мира притежава видеотека с разказите на над 1500 оцелели, около 400 от които могат да се гледат онлайн. Мнозина казват, че споделянето на техните истории придава повече смисъл на сполетялата ги беда.

За някои оцелели неоправданите страхове на други японци са се превърнали в по-голямо бреме от вторичните ефекти от радиацията.

Шосо Кавамото бил на 11, когато паднала бомбата. Изгубил родителите си, две сестри и брат. Оцелялата му сестра починала от левкемия на 17 години. Макар и осиротял, той имал късмет – прибрал го Рикисо Каванака, собственик на фабрика за соев сос в село Томо на десетина километра от Хирошима.

Каванака хранил и обличал Кавамото. Освен това му направил необичайно предложение: ако момчето се съгласи да работи 12 години без заплата, Каванака щял да му даде къща. Годините минавали.

Когато станал на 20, Кавамото срещнал жена, която се казвала Мотоко. Била красива и с нея се общувало лесно. Влюбили се.

Когато станал на 23, Каванака удържал на думата си: дал на Кавамото обещаната къща. След като вече имал дом, Кавамото се почувствал готов да поиска от бащата на Мотоко разрешение да се ожени за дъщеря му. Но бащата знаел, че Кавамото е от Хирошима. Казал му, че децата, които биха се родили от този брак, може да са с деформации заради радиацията (всъщност при децата на оцелелите от Хирошима няма открити проблеми със здравето). Забранил да се оженят.

Кавамото бил съсипан. Два дни по-късно, след като бил лишен от брак – подобно на мнозина други хибакуша, той напуснал работа, изоставил къщата, за която бил пожертвал толкова много, и заминал от селото. Никога вече не видял Мотоко и никога повече не си позволил да обича от страх от още сърдечни страдания. Животът му тръгнал надолу. Казва, че се захванал с хазарт и се забъркал с гангстерите якудза. Мислел за самоубийство. На 70 години се върнал в Хирошима и най-сетне намерил някакъв покой. Днес е на 86 – достолепен дядо, когото ще видите да бърка в пазарската си торба и да вади оригами самолетчета и жерави. Раздава ги на децата, които посещават Хирошимския мемориален музей на мира. На крилата на самолетчетата са отпечатани думите „Надежда за мир“.

Дискриминацията, на която били подложени Кавамото и други оцелели, не може да се върне назад. Но в Научния институт по радиационна биология и медицина към Хирошимския университет директорът Сатоши Таширо е твърдо решен да се опита да сложи край на подобна бъдеща дискриминация. Институтът цели да подобри общуването между медиите и учените, така че обществото да не бъде в плен на безпочвени страхове. Станалото с хибакуша – казва той – се случва и на хората, живели край атомната електроцентрала в Чернобил, Украйна, и авариралия реактор във Фукушима, Япония.

Дори сега разказите за историята на Хирошима пораждат спорове. Създаването на новата експозиция в мемориалния музей на мира отнело 16 години – обяснява Шуичи Като, заместник-директор на музея – отчасти заради препирните в комисията по изложбата. Някои от членовете искали неподправени снимки на ужасите на ядрената война, докато други призовавали за въздържаност от страх да не травмират посетителите. (При едно посещение наскоро видях двама души да припадат.)

Един от споровете бил за това коя снимка трябва да посреща гостите на музея. Той бил разрешен, след като Тецунобу Фуджии, син на оцелял, видял в интернет снимка на младо момиче с превързана ръка и окървавено и насинено лице. Според него това била майка му, Юкико Фуджии. Музеят потвърдил, че наистина е тя, на 10 години. Комисията единодушно избрала снимката за входа към експозицията. На изхода има нейна снимка на 20 години. (Починала на 42.) Това са емблематични образи, които човек не може да забрави.

Мнозина преживели експлозията продължили да страдат от вината на оцелелите и от психологическата травма. Емико Окада, днес на 82 години, била на осем, когато паднала бомбата. През въпросната сутрин нейната 12-годишна сестра Миеко Накасако казала, че излиза. Била тръгнала към място на по-малко от километър от епицентъра. Питам Окада дали сестра й е загинала при избухването на бомбата.

„Моята по-голяма сестра изчезна“ – казва тя. – Още не се е прибрала.“ Има нещо зловещо в думата „още“, сякаш Окада едва ли не очаква Накасако внезапно да се появи на вратата.

Окада не останала сираче, но все едно била. Родителите й отчаяно издирвали най-голямата си дъщеря и изоставили Окада, която заживяла на улицата, спяла в едно бомбоубежище и се хранела с каквото успявала да намери или открадне – изхвърлен домат, паднала смокиня. Едва по-късно баба й я прибрала при себе си.

„Родителите ми обезумяха след загубата на дъщеря си“ – казва Окада.

Младите в Хирошима се помиряват с миналото на града по свои си начини. Канаде Накахара, на 18 години, учила за бомбардировката в училище и през март 2019 г. отишла на екскурзия до Пърл Харбър. Решена е да се бори за мир.

Други не чувстват връзка с това далечно минало. Край Японската банка, която оцеляла от взрива, но където загинали 42 души, откривам 17-годишния Кента, който е запален по компютърните игри. За него този ден е „стара история“ и не е сигурен през коя година е паднала бомбата. Налучква, че било през 1964 г.

За сметка на това Харуна Кикуно, на 18 години, потръпва от звука на преминаващите самолети – резултат, казва тя, от четенето на книги за бомбата като малка.

В самолета от Хирошима за Токио се запознавам със сем. Хияма. Тяхната история също е свързана с Хирошима и е твърде невероятна. Бащата, 44-годишният Акихиро Хияма – „Аки“ – израснал в Хирошима в семейство на видни политици. Дядо му Содешироу Хияма е почетен със статуя заради приноса си за възраждането на града.

Бабата на Хияма по майчина линия, Кейко Очиай, му разказала, че нейна приятелка планирала да пътува в деня, когато бомбардирали Хирошима, но се разболяла. Тъй като не искала да похаби билета за влака, го дала на Очиай. Малко след като влакът тръгнал, Очиай погледнала през прозореца и видяла гъбовидния облак. Приятелката й не оцеляла.

Днес Очиай е на 91 години. Оженила се и има дъщеря и внуци. Днес внукът й Хияма живее в САЩ – в Норфолк, Вирджиния. През 2005 г. се запознал там с Лия Шимър. Оженили се и имат две деца: 7-годишен син Кай и дъщеря Ема, на 5, която гушка плюшения си еднорог.

През войната дядото на Шимър, Стърлинг Артър Шимър, участвал в проектирането на двигателите на бомбардировачите Б-29 „Суперфортрес“. Именно тези самолети изсипали десетки хиляди тонове експлозиви и запалителни бомби над Япония, а накрая пуснали и атомната бомба, опустошила Хирошима.

Между полетите тримата с Хияма и Шимър разговаряме за годините на войната. Кай слуша и се опитва да разбере за какво става дума. „Мамо – пита той, – какво е гъбовиден облак?“ На Шимър се пада да отговори. „Когато бомбата избухнала, изхвърлила в небето прах и отломки – казва му тя. – Било нещо много тъжно. Много хора загинали.“

„Тези малки невинни уши – казва тя по-късно. – Радвам се, че ще научи някои от тези неща именно от мен.“ Кай обаче има още един въпрос: „Америка и Япония още ли са врагове?“.

„Не – отговаря майка му, – приятели са.“ С тези думи семейството се отправя към гейта и дългия полет към дома.

 

*Тед Гъп е бивш репортер на Washington Post и Time. За първи път писа за възстановяването на Хирошима в броя на NG от август 1995 г.

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от Август 2020
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах