сп. National Geographic - Декември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

Княз Александър Батенберг. Първите 7 години на нова България.

1.3.2016 г.

Малцина са държавниците в новата българска история, които са поставяли държавните интереси над своите собствени. Обвиняван от едни, но възвеличаван от други, в съзнанието на българите княз Александър Батенберг все пак остава Князът Обединител, на когото съдбата отреди да застане начело на възкръсналата ни държава в първите, изключително трудни години.

На софийския булевард „Васил Левски“, между улиците „Славянска“ и „Хаджи Димитър“, се издига впечатляваща сграда в отделен от околната действителност двор. С излъчването на храм, тя оцелява през бурните десетилетия на политически страсти и промени.

Заключен и полузабравен, а после преоткрит и реставриран, с отново поставена корона върху купола, днес мавзолеят на Батенберг е възвърнал изначалния си ореол. Дали обаче личността и делата на мъжа, който спи там вечния си сън, също не се нуждаят от преоткриване?

Последният дом на първия български владетел след Освобождението е построен през 1897 г., а тленните останки на Александър Батенберг са положени в мавзолея през 1898 г. Волята на родения в Италия немски аристократ с френска кръв е да бъде погребан в страната, чийто княз е в продължение на по-малко от седем години.

Тези първи седем години на нова България отправят послания към по-нататъшната ни история. Наред с други фактори в тях се преплитат постигнатото и непостигнатото от Батенберг в тежките условия на преход от петвековна османска зависимост към самостоятелна държава. Като че ли самата дума „преход“ съдбовно ляга на пътищата на народа ни към бъдното и мечтаното и ги удължава и изкривява вече почти 140 години.

Днес търсим европейската си идентичност или й противопоставяме славянската си обвързаност, надявайки се и в двата случая това най-сетне да ни изведе от прехода. През 1879 г. едно „дете на Европа“, както Рихард фон Мах нарича младия княз, сяда на българския престол пет столетия след трагичните Шишмановци. Това става най-вече по волята на руския император Александър II, Царя Освободител. Бащата на Батенберг, немският принц Александър фон Хесен-Дармщат, е брат на руската императрица. Това прави бъдещия български владетел племенник на императорското семейство и му дава голямо предимство спрямо принц Валдемар Датски, Ройс-Кьостриц и други кандидати за трона в София. По време на Руско-турската освободителна война (1877/78 г.)

Александър II призовава своя племенник, тогава младши лейтенант в Хесенския лейбдрагунски полк, под знамената на армията си. Батенберг участва в сраженията при Търново, Плевен, Казанлък, Шипка, Стара и Нова Загора, стига до Сан Стефано. Доцентът по нова балканистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ Иван Първев, публикувал дневника на Батенберг, казва, че ордените за храброст на принца са заслужени, макар и образът му на „герой от войната“ да е преекспониран. „Той се появява още тогава в някои списания – подчертава професор Веселин Янчев, преподавател по нова българска история в СУ, – а това е още едно доказателство, че популяризирането му е било търсен ход!“

Участието в Освободителната война прави Батенберг идеалния кандидат за владетел на нова България. Чрез него Русия се стреми да гарантира интересите си в княжеството – предполага се, че той ще е лоялен към своите роднини, които му дават българската корона. „И според Санстефанския, и според Берлинския договор България се създава като васално на турския султан княжество, не като напълно независима държава – припомня проф. Янчев. – Тя трябва да има „християнско правителство и народна войска“, но монархът й не може да бъде цар, а княз – и то чужденец.“ В Берлинския договор е подчертано: „Никой член на царстващите домове на Великите европейски сили не може да бъде избран за български княз.“

Александър Йозеф фон Батенберг произхожда от стар благороднически род с разклонения из цяла Европа. Негов брат е женен за дъщеря на английската кралица Виктория. Родът е свързан и с испанския, и с шведския кралски двор. Сянката на руския император обаче тегне отрано върху него. Младият Александър става известен като Фон Батенберг, защото не може да наследи фамилията на баща си Хесен-Дармщат, сключил нежелан от императора брак с полската графиня Юлия фон Хауке. В българската история Батенберг остава като Александър I.

На 29 април 1879 г. митрополит Климент (Васил Друмев) предлага пред първото Велико народно събрание в Търново принца за български княз, като изтъква роднинството му с руския цар и заслугите му в Освободителната война. Гръмват викове: „Да живее Александър I, българският княз!” Два месеца по-късно 22-годишният Александър потегля за България, оставяйки зад гърба си всичко родно и познато. На 9 юли 1879 г. полага клетва пред Народното събрание в Търново, а на 13 юли пристига в София, където поема управлението на България. В негова чест в столицата светва първата електрическа крушка.

В софийския си дворец – бивш турски конак – Батенберг е принуден да спи в легло с мрежа отгоре, която да го пази от падащата от тавана мазилка. Шегува се с дамите, когато събуват опинците си, за да не вкарат калта от столичните улици в балната зала. Издига първата коледна елха в София и тържествено открива първата ледена пързалка у нас.

Повечето българи приемат своя чуждоземен княз с възторг. Той е с аристократичен произход, руски избраник е, а има и представителната външност. „Фигурата му бе чудно стройна и пропорционална, въпреки високия му ръст... – спомня си адютантът му Александър Мосолов. – Притежаваше мила и приветлива усмивка, която предизвикваше симпатиите на всички.“

Управлението на Александър I съвпада с първите, най-тежки години на възкръсналата след пет века България. Липсва държавническа традиция, няма политически опит. Трябва да се изграждат администрация, армия, външнополитически отношения... Според проф. Янчев именно Александър I прави първите стъпки в много от тези насоки: „Положителни, а понякога и недотам, те поставят основите на Третото българско царство – и тези основи оцеляват, развиват се в по-нататъшните години, като така оцелява и самата държава.“

За мнозина обаче в управлението на княза доминират два основни негатива: суспендирането на Търновската конституция и развалянето на българо-руските отношения. Приетата на 28 април 1879 г. във Велико Търново конституция е прогресивна за времето си, но не е лишена от противоречия. В нея принципът за разделение на властите не е последователно проведен. Липсва глава за съдебната власт като гаранция за правова държава, няма контрол за съответствие на законите с конституцията. Тя не определя княжеството като парламентарна, а като конституционна монархия. Немският аристократ Батенберг дълбоко вярва в модерната през XIX в. идея за просветения монарх – още повече, че идва от държава, чиято собствена конституция не предвижда всеобщо избирателно право. Князът е убеден, че новоосвободеният български народ трябва първо да се отърси от дългата липса на собствена държавност и едва тогава да тръгне към изграждане на политически платформи и управленчески модели.

Тази на пръв поглед авторитарна позиция не е лишена от известна логика. В редица аспекти Търновската конституция се оказва твърде голям залък за следосвобожденска България с нейните 99% селско население, от което 3% са грамотни, а под 1000 българи имат висше образование. За две години се сменят четири правителства, но нито едно не успява да наложи трайни, последователни принципи на управление. В българското общество зее дълбоко политическо разделение. Според Александър I Търновската конституция не способства за стабилно управление, гарантиращо ред и сигурност в държавата, изграждащо условия за просперитет, икономически растеж и утвърждаване на България на Балканите. Той я обявява за отменена за период от 7 години, като подчертава, че след това ще се свика Велико народно събрание, което ще внесе промени в нея с оглед на натрупания положителен опит. Когато вижда, че този модел не работи, Батенеберг не се поколебава на 18 септември 1883 г. да върне конституцията.

„Князът осъзнавал, че каквито и решения да вземе, те все някого ще ядосат – коментира проф. Янчев. – Тъкмо затова въвежда Режима на пълномощията: за да отстрани, макар и временно, политическите партии от управлението, за да се създаде първо стабилна държава, а после да се даде ход на политическото развитие.“ В крайна сметка режимът се проваля. Според Янчев провалът му има връзка и с опасенията на руската дипломация, че България би могла да се измъкне от нейния контрол. „Затрудненията на Батенберг не са толкова от вътрешнодържавен характер въпреки политическото разцепление на българското общество – коментира и доц. Първев. – Александър I се опитва да поддържа добри отношения с Русия, но проблемите му идват главно оттам.“

През март 1881 г. при атентат загива провелият редица либерални реформи в Руската империя Александър II. Възцаряването на сина му Александър III е не само крачка назад към абсолютизма, но и начало на влошаване на отношенията с България. „Причина за това са и все по-явните опити на Батенберг да стане самостоятелен владетел на независима държава“ – казва Иван Първев. Това е трудна задача: по договор българският княз е васал на Високата порта, а и отношенията с Русия са строго регламентирани. „Още при първото си представяне пред Великите сили Александър I пояснява, че ще работи за обединението между Княжество България и Източна Румелия, както и за подобряване положението на българите, останали под турска власт – напомня проф. Янчев. – Това е последователна политика на княза през цялото му управление. Основната заслуга на Батенберг е, че се идентифицира с националните стремежи на своите поданици.“

В съзнанието на повечето българи Батенберг остава преди всичко Князът Обединител. Той подкрепя Съединението и така България достига най-голямото си териториално разширение след Освобождението. „По-късно водим четири войни за национално обединение, но никога не постигаме такъв успех“ – казва Веселин Янчев. Когато Батенберг пристига в България през 1879 г., тя има територия от 63 752 кв.км с население от около 2 000 000 души. Когато абдикира през 1886 г., територията й вече е 96 345 кв.км, а населението – 3 150 000. „Тези процеси са общонародно дело, князът не е техен основен двигател – подчертава Янчев, – ала той застава твърдо зад интересите на българите, дори в ущърб на своите интереси.“

Съединението от 1885 г. не е подкрепено от Русия като част от разчистването на сметки с непокорния княз от страна на неговия братовчед Александър III. На 9 септември от Княжеството и Източна Румелия са отзовани всички руски офицери. Цели се обезглавяване на българската армия и настъпване на анархия, която да доведе до отстраняването на Александър I. Този план обаче пропада. Въпреки огромното напрежение князът запазва позициите си и назначава първия български военен министър. Тогава Русия подкрепя нахлуването на Сърбия в българските територии с надеждата, че след „неминуемата сръбска победа“ Батенберг няма как да остане на трона. България обаче побеждава в Сръбско-българската война и Александър I отново е честван като герой от поданиците си. Налага се да бъдат използвани предани на руската корона военни, които да извършат държавен преврат и да принудят Батенберг да абдикира.

Арестуването на княза на 21 август 1886 г. е унизителна страница от новата ни история – в нарушение на клетвата и на конституцията български офицери похищават собствения си държавен глава, изпращайки го като подарък на Александър III. Царят е доволен от случилото се, но не желае да се ангажира пряко с ареста на българския княз, затова великодушно му позволява да се върне в Дармщат. По пътя Батенберг е настигнат от Григор Начович, който съобщава, че в България е извършен контрапреврат, и моли княза да се върне. През Букурещ Александър I пристига в Русе. В пореден изблик на желание за помирение и честно отношение Батенберг изпраща телеграма на руския император, в която заявява, че е получил короната от него и я връща в негови ръце.

Дали това е израз на отчаяние или на наивна надежда, че императорът ще го дари с доверието си и ще погледне благосклонно на управлението му, както и на самата България? Историята не може да отговори; тя цитира само сухия отговор на Александър III: „Предвиждайки страшните последствия за тъй зле изпатилата страна, не мога да одобря Вашето връщане в България.“

Въпреки настояването на Стамболов князът решава да абдикира – вероятно сам предвидил „страшните последствия“ за България при евентуалното си оставане. На 7 септември 1886 г. той заминава от Лом с параход за Виена. В писмо до лейди Емили Странгфорд Батенберг пише, че може би се е провалил, защото е станал „прекалено много българин“.

Цяла година след абдикацията на княза не може да се намери негов заместник. Той продължава да е алтернатива. Има привърженици във и извън България. Все така е подкрепян от английската кралица Виктория. Константин Стоилов се опитва да го уговори да се върне на българския престол. Министър-председателят Васил Радославов приветства тази идея. Данаил Николаев изразява подкрепата на армията. Ала според силния на деня Стефан Стамболов времето на Александър I в България е изтекло. Така смята и самият Батенберг, макар да продължава да е емоционално свързан с България.

През 1888 г. се жени за актрисата Йохана Лойзингер – морганатичен брак, довел до понижаване на титлата му на граф Хартенау. Кръщава двете си деца Крум-Асен и Вера-Цветана. В разговор със сестра си Мари Александър внезапно поисква, когато умре, да бъде погребан в София. Дали това е просто емоционален срив или тягостно предчувствие? Половин година по-късно Сандро, както го наричат неговите близки, изпада в делириум, бълнувайки, че отново е в битката при Сливница... Последните му думи са: „Победа! Победа!“

Ранната, нелепа смърт на бившия български монарх на 17 ноември 1893 след усложнения при апендицит в Грац, Австрия, е последната от многото загадки в краткия му живот. За някои запалени изследователи на живота и делото на Батенберг причината за тази смърт е съмнителна. Лилия Пекова сочи представените в спомените на близките на Батенберг симптоми като доказателство на теорията за отравянето на бившия княз с арсен – впрочем споделяна от мнозина хипотеза. Според историците Янчев и Първев обаче няма мотиви Александър Батенебрг да бъде убит: в годините преди смъртта си той вече не е политическа фигура, не застрашава ничии интереси.

Погребението на Батенберг в София още веднъж показва почтителното отношение на управляващи и народ към бившия владетел. Стамболов е огорчен от последните действия на Александър I, но изтъква във вълнуващо слово заслугите му към България. В жест на признателност държавата заплаща всички разходи по погребението и прехвърля пенсията на Батенберг на семейството му. „Петко Каравелов има конфликти с Александър I, но в крайна сметка двамата управляват заедно – напомня проф. Веселин Янчев. – Драган Цанков има сблъсъци с княза, но също управлява съвместно с него като министър-председател. Явно Батенебрг намира начини да работи с различни хора... или може би в това му помага неговият ръководен принцип: българските интереси на първо място.“

Този принцип съдържа и основното послание на Александър Йозеф фон Батенберг – немския принц, който толкова обикна България, че пожела да остане завинаги в нея.

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах