сп. National Geographic - Декември 2018
National Geographic KIDS - Декември 2018

Църквата в село Добърско - уникална архитектура и загадъчни стенописи

4.4.2016 г.

Късносредновековната църква „Св.св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат“ е сред най-интересните паметници от XVII в. в българските земи. Архитектурата й, нетипичното изобразяване на канонични християнски символи, множеството женски образи по стенописите, свастиката на една от външните стени, както и многото легенди превръщат храма в обект на разнообразни хипотези... и бъдещи проучвания.

В мъгливото утро слънцето мята златисти завеси между седефените облаци, разпръсквайки светлини и сенки по безкрайните извивки на Разложката котловина. Отсреща е кацнало Добърско; стените и покривите на къщите му ту грейват, ту пак се сливат с южните склонове на Рила, като че ли давайки ни знак, че сме дошли на правилното място.

Идваме в планинското село заради прочутата тамошна църква „Св. св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат“. По улиците ухае на есен, пролайват кучета, а местни хора ни показват с видима гордост пътя към храма. Последните десетилетия са оставили видими отпечатъци върху селото: част от по-старите му къщи са в лошо състояние, докато други са санирани и освежени в модерните напоследък прасковени и розови нюанси. Сравнително малко са сградите, запазили по-автентичен вид. Въпреки това Добърско е от онези места, които пораждат желание да останеш.

Може би същото желание е накарало ослепените Самуилови воини да се заселят там преди 1000 години. Според легендата след фаталната битка при Беласица те поели към Рилския манастир, но зимата ги сварила насред път. Войниците се установили там, където днес е Добърско, и положили основите на „школата на слепите певци“. Казват, че незрящи гуслари от тази школа обикаляли българските земи чак до 1944 г., събирайки и разпространявайки юнашки епос. Още се помнят имената на Петър Стивасарев, Марен Лучков, Стоян Узунов... Професор Божидар Димитров смята, че разказът за създаването на селото от Самуилови войници не звучи логично, дори само защото слепи мъже едва ли биха могли да се изхранват в неподходящата за земеделие Разложка котловина.

Легендата по-скоро загатва, че Добърско може би е основано през IX или X в. от стратиоти – освободени от повечето данъци селяни воини, длъжни при бран да се явяват в армията на съответния владетел със собствено въоръжение. Тази характерна за средновековна България и Византия практика се запазва и през първите три века на османското владичество в земите ни. Според проф. Димитров изборът на двама светци воини за патрони на построената през XVII в. църква в Добърско е друго доказателство за войнишкия статут на населението му. На храмовата фасада са изписани също св. Георги и св. Димитър. „Редица учени са склонни да тълкуват галерията от военни светци на фасадата на църквата в Добърско като патриотична демонстрация на военната мощ на българите в условията на чужда – и то базирана на мюсюлманската религия – държава, каквато е Османската империя“ – отбелязва Божидар Димитров. И легендите, и историческите факти потвърждават, че векове наред Добърско е огнище на българския дух, на народната памет и патриотичното самосъзнание. Споменато за пръв път в Рилската грамота на Иван Шишман (1378 г.) под името Гнидобрадско, през XVII в. селото е преименувано на Недобърско – още едно колкото смущаващо, толкова и неясно название.

Днешното име е възприето чак през 1912 г. Повече данни за Недобърско/Добърско има от периода XVI–XVIII в. Тамошното килийно училище осигурява свещеници и учители на целия район. Освободени от данъци и законно притежаващи оръжия – особено важна в онези смутни времена привилегия, – жителите на селото могат не само успешно да се защитават, но и да заделят средства за развитие на животновъдство и търговия. Добърско става водещо икономическо средище на Разложката котловина. Срещу стоките си тамошните хора трупат монети, сечени от белгийската конфедерация, от испанския крал Филип II и от османския султан Мустафа I, или пък оставят възпоменателни надписи върху мрамор с текст като „замина за Виена“. Стари добърски къщи се запазват до 40-те години на миналия век: каменните им стени, обширните стаи, чардаци и приземия, покритите дворове говорят за стопански разцвет и социален престиж.

Оттук минава път, свързващ Рилската обител със Светогорските манастири, а по близката Струма се стига до Беломорието, памучните полета и големите панаири на юг. Както обобщава в книгата си „Старата църква в Добърско“ д.и.н. Елена Флорева, „с очарованието на своята необикновена атмосфера и минало, с любознателността и широтата на географския и културен хоризонт и с особено развитото народностно чувство на своите жители от XVII в., [Добърско] е логичната, естествена среда на тази колкото забележителна, толкова и своеобразна творба на архитектурата и живописта“. Забележителната творба на българската архитектура и зографското майсторство, за която пише Флорева, е храмът „Св.св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат“ – целта на нашето посещение. Много хипотези отпращат издигането му в Средновековието – дори във времето на Първото българско царство. Само комплексни бъдещи проучвания могат да отговорят на многобройните въпроси, които поражда храмът. Във всеки случай необикновените му архитектурни съчетания и самобитното му художествено оформление са в пълен унисон с атмосферата на седемнадесетото столетие по нашите земи. Тази бурна епоха, в която като че ли завоевателят друговерец е постигнал пълно господство над завладените, е и времето, в което разширението на Османската империя в Европа е спряно. Войните на султаните с австрийските Хабсбурги, Венецианската република и други европейски сили пораждат надежди за освобождение у поробените балкански народи. В края на XVI в. в северозападните български територии и в Търново избухват въстания, а на югозапад хайдушкото движение добива масов характер. Охридският архиепископ Атанасий Ризеас (към чиято архиепископия принадлежи и Добърско) обикаля Австрия, Италия и Испания.

От позицията на „патриарх на България, Сърбия, Албания и Гърция“ той се стреми да убеди западните владетели, че ако изпратят войски на Балканите, местното население ще въстане и ще помогне за прогонването на османците. Европейска помощ за балканското освобождение търси и никополският католически епископ Антон Стефанов. Всичко това намира отражение в прочутите стенописи на старата добърска църква. На някои от тях виждаме западноевропейски доспехи и въоръжение, други изобразяват католически светци, между които папа Силвестър, а корабите в библейските сцени силно напомнят венециански галери. През XVI–XVII в. агиографската традиция на старата ни литература е обогатена с житията на български мъченици, загинали от ръката на завоевателя за вяра и род. В условията на османското владичество почитането на местни светии, екзекутирани при отказ да приемат исляма, вероятно се е извършвало тайно. В храма „Св.св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат“ обаче Георги Нови Софийски е изобразен съвсем конкретно на един от стенописите. Надписите около образа му, както и въобще в църквата, са на български.

Цитираните особености на епохата водят до ново ниво на етническо осъзнаване у тогавашното българско население. С разширяването на географските и културни хоризонти у онези негови представители, които имат възможност да пътуват и да общуват с жители на свободни европейски държави, това осъзнаване се заражда и развива през столетието, предхождащо националното ни Възраждане, за да постигне по-късно своя фокус в призива на Паисий. Старата църква в Добърско е ярко отражение на този своеобразен Предренесанс у нас. Без купол и камбанария, тя няма външното достолепие на по-късните – или на много по-ранните – християнски храмове в българските земи. По волята на завоевателя сградата й е ниска, вкопана в земята, а двускатният й покрив с нищо не я отличава от околните жилищни постройки. Все пак строителите й са проявили дързост, издълбавайки кръст в най-горния каменен блок на югоизточния ъгъл на църквата. Нейните размери – дължина 8,37 м, ширина 6,50 м и най-голяма височина 5,20 м – са по-скоро скромни. Ала тази външна семплост е компенсирана с вътрешен блясък, който превръща храма в забележителност от времето на неговото построяване до днес.

Смята се, че „Св.св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат“ е издигната през 1614 г. Това е отбелязано в ктиторския надпис върху една от стените. От екскурзоводката Гергана Костова обаче научаваме, че все пак има спор дали 1614 е годината на построяването или на изписването на храма. Вътрешното разпределение на старата добърска църква е необичайно за епохата: вместо типичното еднокорабно пространство наблюдаваме трикорабна базилика, от характерните за Първото българско царство. Някои изследователи допускат, че „Св.св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат“ е наследник на издигала се на същото място църква от времето на Борис Покръстителя или Симеон Велики. Местните хора упорито повтарят легендата за средновековния произход на храма. Такова е гледището и на покойния вече Великопреславски и Варненски митрополит Кирил, който отбелязва в паметната книга на светинята, че ктиторският надпис е разчетен неправилно и църквата е много по-стара. „Все пак това е висш духовник, човек вещ в тези неща – защитава позицията на митрополита бившият кмет на селото Никола Найденов. – Пък и може ли водещо в икономическо, просветно, културно и духовно отношение селище като Добърско да си построи храм цели 750 години след приемането на християнството у нас!“ Като друго доказателство за по-ранното издигане на „Св.св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат“ Найденов и Костова сочат голямата мраморна плоча, зазидана в пода точно пред олтара. В кръг около двуглавия коронован орел се забелязва полуизтрит надпис, съдържащ числото 1122. За привържениците на средновековната теория това е реалната година на построяването. Макар арабските (индийски по своя произход) цифри да стават известни в Европа още през ХI–XII в., все пак е странно, че са употребени в каменен надпис, преди „За смятането с ползване на индийски цифри“ на Мохамед ал-Хорезми да бъде преведено на латински. Със сигурност трябва да се вземе предвид и различното византийско и средновековно българско летоброене, което използва за отправна точка „сътворението на света“, а не приетата по-късно „нова ера“.

Вграденият в една от външните стени на църквата каменен блок с издялана върху него свастика води Божидар Димитров до извода, че в „Св.св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат“ може да се търси и друга, още по-древна приемственост. Историкът допуска, че камъкът със свастиката е взет от древнобългарско капище и е използван в строежа на християнския храм от XVII в. в знак на връзка с миналото – споделяна и от други изследователи, но трудна за доказване хипотеза. Любопитните факти като че ли извират от самата сграда на старата църква в Добърско и особено от уникалните й стенописи. Върху вътрешна площ от едва 160 кв.м са изписани 460 образа. Над 30 от тях са на жени – повече, отколкото в която и да е друга наша църква. Оригиналната вентилационна система на постройката още поддържа без отопление в нея положителни температури и в най-лютите зими. От векове насам аязмото зад църквата е известно като лековито – особено за очите. Любителите на темата за НЛО и техните посещения на Земята от десетилетия са назовали стенописа „Преображение Господне“ „Исус в ракетата“. Двете олтарни икони на Христос и патроните на църквата са обиколили света като част от изложбата „Българско средновековно културно наследство“. Храмът е обявен за културен паметник на ЮНЕСКО и е един от 100-те български национални туристически обекта. В периода 1974–1978 г. стенописите му са почистени от тъмния слой, натрупан върху тях от дима на свещите през вековете.

Обновяването и консервирането им е извършено под ръководството на реставратора Петър Попов и арх. Златка Кирова. Старата църква в Добърско все пак не е изолирано културно-историческо явление. Стенописите й се родеят с тези в Бобошево, Сеславци, Поганово и в по-далечното Арбанаси. Ала със своята многостранност и художествено майсторство творбите на пожелалите да останат анонимни добърски зографи показват особено ярко запазването и развитието на българската монументална живопис, както и културата, светогледа и надеждите на самите художници и на българското общество през далечния XVII век.

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от Април 2016
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах