Изобщо Ню Йорк е забележителен с това, че там има всичко. Там можеш да намериш представител от всяка нация, можеш да получиш всякакво ядене, всякакъв предмет – от бродирана украинска рубашка до китайска пръчица с костен накрайник във вид на ръка, с която си чешат гърба, от руски хайвер и водка – до чилийска супа или китайски макарони. Няма в света такива деликатеси, които не би могъл да предложи Ню Йорк. Но за всичко това трябва да се плащат долари. А ние искаме да говорим за огромното мнозинство американци, които могат да плащат само центове и за които съществуват „Чайлдз“, кафетерията и автоматът. Описвайки тези заведения, можем смело да кажем – така се храни средният американец. Под понятието среден американец се подразбира човек, който има прилична работа и прилична заплата и който от гледището на капитализма представлява пример на здрав процъфтяващ американец, щастливец и оптимист, получаващ всички блага на живота на сравнително евтина цена.
Дълго не можехме да разберем защо американските блюда, толкова красиви на вид, не привличат твърде със своя вкус. Отначало мислехме, че там просто не умеят да готвят. Но после узнахме, че работата не е само в това, а в организацията, в същността на американското стопанство. Американците ядат ослепително бял, но съвсем безвкусен хляб, замразено месо, осолено масло, консерви и недозрели домати. Как се е получило така, че най-богатата в света страна, страната на земеделците и животновъдите, на златото и удивителната индустрия, страната, чиито ресурси са достатъчни, за да се създаде рай в нея, не може да даде на народа вкусен хляб, прясно месо, краве масло и зрели домати?
Ние видяхме около Ню Йорк пущинаци, обрасли с бурени, изоставени парчета земя. Тук никой не сееше зърнени храни, не отглеждаше добитък. Не видяхме тук нито квачки с пилета, нито градини.
– Видите ли – казаха ни – това просто е неизгодно. Тук е невъзможно да конкурираш монополите от Запад.
Някъде в кланиците на Чикаго колеха добитъка и го разкарваха из цялата страна в замразен вид. Някъде от Калифорния мъкнеха охладени кокошки и зелени домати, които трябваше да доузряват във вагоните. И никой не смееше да влезе в борба с могъщите монополисти.
Седнали в кафетерията, ние четяхме речта на Микоян, че храната в социалистическата страна трябва да бъде вкусна, че тя трябва да доставя радост на хората, четяхме я като поетично произведение.
Ала в Америка народното хранене, както и всички останали отрасли, е организирано на един принцип – изгодно или неизгодно. Около Ню Йорк е неизгодно да се отглежда добитък и да се обработват градини. Ето защо хората ядат замразено месо, осолено масло и недозрели домати. На някакъв си гешефтар е изгодно да продава дъвка – и приучили народа на това жвакане. Киното е по-изгодно от театъра. Затова киното се е разраснало, а театърът е в немилост, макар в културно отношение американският театър да е много по-значителен от киното. Еливейтид носи доход на някаква компания. Затова нюйоркчани са се превърнали в мъченици. По Бродуей в голяма теснотия и с адско скърцане пълзи трамвай само защото това е изгодно на един човек – собственика на старинната трамвайна компания.
Ние през цялото време чувствахме непреодолимо желание да се оплакваме и както е присъщо на съветските хора, да правим предложения. Искаше ни се да пишем в съветския контрол и в партийния контрол, и в ЦК, и в „Правда“. Ала нямаше на кого да се оплачем. А пък книга предложения в Америка не съществува.
Откъс от книгата „Едноетажна Америка“ от Иля Илф и Евгений Петров, издателство „Вакон“.
Книгата може да поръчате на: http://www.vakon.bg/ednoetajna-amerika.htmm