сп. National Geographic - Януари 2021
National Geographic KIDS - Декември 2020

Да усетиш Индия (Бхакти йога)

16.12.2020 г.

За какво се сещате, като чуете „Индия“? Великите географски открития, Ганди, йога, Ганг, подправки... Списъкът е пъстър и дълъг.

Да посрещнем слънцето по плажовете на Гоа, да се носим по лагуните в Керала или да съзерцаваме раждането на Ганг в Девпраяг. Да посръбнем ароматен чай в Дарджилинг на път към сърцето на Хималаите. Да прочетем в образи будистката традиция в пещерите на Аджанта или Камасутра по храмовете на Каджурахо. Да се възхитим на изкусните майстори на Тадж Махал и Итмад – уд Даула. Да се слеем с множеството поклонници във Варанаси, Амритсар, Пушкар или Вриндаван. Да скитаме в горите, за да погледнем тигър в очите или пък в столицата на йога Ришикеш, за да погледнем себе си в очите. Да къмпингуваме сред дюните на Тар или да се изгубим в пустинния град Джайсалмер. Да роним сълзи над продукция на Боливуд или някое апетитно къри. Да се потопим в ароматите, звуците и цветовете на улиците, пазарите, фестивалите…

В един зимен, по градски задушен и мрачен, офисен следобед, вероятно в резултат на някаква юнгова синхроничност, моя приятелка ми се обажда с предложение да се разходим до Индия. Познат на учителката ù по хатха йога организира поклонническо пътуване в Индия през февруари. Ашрам, срещи с духовен учител, йога, участие в местни събития, храмове и исторически забележителности. А групата, твърди се, е от хора, приели хиндуизма, последователи на бхакти йога, духовна практика, определяна най-често като преданост и любов към бог. Накратко – Индия за опознаване, Индия, погледната от малко по-друг ъгъл, различен от този на стандартния турист, който препуска по обектите, снима се усмихнат и слага отметки по програмата. Правя неуспешен опит да обсъдим какво е бхакти йога, но нямаме готовност за това.

Разбира се, бях чела за Индия и културния шок за съвременния европеец при първа среща с нея, но тръгвам без сухи стереотипи, предразсъдъци и шаблони. В движение ще събирам всичко ценно. Това, което не си е намерило самó мястото по време на пътуването, ще изследвам допълнително след това. По-късно ще интерпретирам едно обединено възприятие.

Тръгваме за Индия през единадесетия месец Магха от хиндуисткия календар, когато в Индия е зима. В северните щати Утар Прадеш и Раджастан, за където сме се запътили, средната температура по това време на годината не надвишава 25°С.

Полетът ни е до Делхи. Няма да започнем стандартно с обекти от туристическия златен триъгълник, формиран от Делхи, Агра и Джайпур. Пътуваме около 170 км с нает бус директно за Вриндаван, градът на храмовете, свещен град за последователите на бог Вишну, пазителят на равновесието във Вселената. Насочваме се към древната земя Брадж, с център градовете Вриндаван и Матхура, където Кришна, въплъщение на бог Вишну, се е родил и е прекарал ранните си години. Кришна също е бог – на справедливостта, състраданието, нежността и любовта. Кълбото започва да се разплита.

Освен с множество коли, мотори, вело- и авторикши, пътищата в града споделяме и със свещените крави. Кравата се почита като богиня майка и символ на добродетелта и богатството. Освен това, уважението към живота на всички живи същества или ахимса (ненасилие) е основен етичен принцип за хиндуистите. Те вярват, че всички живи същества имат душа, а животът във всичките му форми е взаимосвързан.

Да се разминавам с крави в градска обстановка ми се случва за първи път тук. А и, сигурна съм, за кравата асфалтовият път не е най-уютното място. Защо тогава са на пътя, а не на някоя зелена ливада? Предполагам голяма част от тях никога не са виждали зелена ливада. Днес от вринда – тулси, свещен босилек и ван – гора, откъдето идва името на града, не е останало нищо. Дали, ако имаха знанието за зелените ливади, щяха да са щастливи на асфалта, по многобройните импровизирани сметища в града и къде ли още не? А кравите не са единствените потърпевши.

В биологията животът е свойство, както на животните, така и на растенията, и не само. Животът във всичките му форми е взаимосвързан и взаимозависим. Всяко живо същество има своето място в цялото, способно е донякъде да се адаптира, има възможност донякъде да компенсира несъвършенствата. Всяко живо същество се храни с други живи същества. Някой ден и ние ще нахраним тревата. Но тя за разлика от нас, човеците, ще вземе само колкото и е нужно. Толкова! За да се запази равновесието, можем да взимаме и да се намесваме само колкото ни е нужно. Докъде, докога?

Земята трябва да се работи и да бъде обгрижвана, обработвана и защитавана. Не можем да продължаваме да я изцеждаме като портокал. Грижата за земята е човешко право.“ казва папа Франциск. Думите му ми напомнят за графити на италианеца BLU, който представя плешив и пухкав костюмар със златна корона, който пие със сламка от Земята.

А каква е днес ролята на духовните водачи за формиране на начина на мислене на хората за запазване на равновесието, особено на тези, които освен за себе си, взимат решение и за други хора? Как са свързани духовните с търговските принципи? Почитат се свещените животинки, дървета, растения, а се замърсяват и унищожават местообитанията им. Почитат се свещените реки, а в тях всекидневно се изливат нечистотии. Не се яде месо, за да се запази питомния живот, а се изсичат гори и се унищожава дивия живот, за да има още повече питомни земеделски площи. Ерзац-емпатия. Непреодолим, отколешен стремеж на човека да опитоми, да подчини... другия.

Няколко дни оставаме в ашрам във Вриндаван. Ашрамът е място за духовно учение. Изграден е от общност от обикновени хора, които са в ашрама за кратко, за дълго, за постоянно. Те са организирани около един духовен водач и неговото учение, най-вероятно неговата интерпретация на хиндуизма.

Ашрамът някога е изграждан сред природата – в гората или в планината. Нашият се намира в града. Главният вход отвежда в прохладна градина с фонтан. След нея са храмът и залата за сатсанг (буквално „в компания на истината“; означава среда, която е благоприятна за преживяване на божието присъствие). Още по-навътре се намират жилищните помещения – за гости, за персонал, за животни. Всекиму според заслугите. Тук пребивават със семействата си местни индийци, заети с поддържането на домакинството и провеждане на ритуалите в храма. Немалко са и европейците, дошли в Индия, за да живеят известно време в ашрам. Те са предимно млади хора, които духовният водач обучава, но са заети и с работа. В ашрама се приемат срещу заплащане и гости, като нас, които не са ангажирани с работа, а са тук, за да опознаят града, културата, религията, хората.

Настанени сме в централната част на жилищната сграда, където таваните са високи и е изключително прохладно, без следа от прашните и горещи улици на града. Откритите пространства – тераси и вътрешни дворчета, са защитени с мрежи заради пакостливите маймуни.

Вместо с поздрав „Намасте“ денят започва с „Раде-Раде“, последван от гердан от искрящо жълта или оранжева турта, тилак (свещен знак, който хиндуистите полагат върху челото и други части на тялото) с жълта глина на челото и изпълнение на киртани (религиозна песен за благоговение и почит, песнопение на божието име).

Последователите на Вишну носят тилак, който се състои от издължено и тясно U, което символизира петата на Вишну, и листо от тулси. С този знак тялото на човека се превръща в храм на Вишну. Аз почти си имам естествен тилак – две успоредни бръчки все по-усърдно се настаняват между веждите и продължават в два синкави улея по челото, по които се отвежда отработеното гориво. Към тях сега се добавя само светложълта глина, положена от мургава ръка, която носи паметта на хилядолетната традиция. Украсата на лицето може да е и импровизирана, но цветовете на слънцето, на тревата и цветята са всеки ден върху лицата ни.

Целодневно в храма на ашрама пее жена, а тонколоните пред него разливат музиката в градината. Започва от ранни зори, всеки може да се присъедини.

Един ден докато слушам, седнала на площадката пред храма, досами безценното тулси, пред мен изплуват Бийтълс и Белия албум с песни, написани по време на престоя на групата в ашрам в Ришикеш през 1968 г. Слушам жената от храма, но не чувам. Чувам и виждам проекцията на един друг свят от изображения и звуци. Не съм готова да я чуя. Не и тук и сега. Струва ми се, че тя е там, само защото трябва. Песента стига до мен, но няма силата да премине отвъд физическото тяло.

За сметка на това разходката из града е повече от зареждаща. Движим се компактно като група. Общувам със света около мен като с един-единствен субект, по цветантодоровски „асиметрично“.

Индия е преди всичко цветна. Местните хора отдават почит към багрите и чрез тях представят традициите си. „Цветът е физическо нещо: не е само повърхност“, казва британският художник с индийски корени сър Аниш Капур. Впечатляващи са ярките и наситени цветове на дамските сарита – огнено червено, горско зелено, слънчево жълто, обикновено със златиста или сребриста украса. На челата на жени и мъже грее червено бинди или точка. Някои жени поставят и червена линия по пътя на дългите, гарвановочерни коси, за да покажат, че са омъжени.

Повечето мъже са по-сдържани в цветовия избор за ежедневието. Откроява се само комбинацията от шафран или бяло за по-възрастните. Свещеният цвят шафран се използва за дрехата на хиндуистките монаси, както и на садху (свят човек, отшелник), а бялото се свързва с чистота и познание. Колкото и да не харесвам мустаци, за индийците те са символ на достойнство, смелост, високо положение в кастовата система. Гора от лъскави, черни или боядисани с къна червеникави коси и мустаци. Русокосите пришълци тук са атракция. Нерядко се случва тийнеджъри, с които се разминаваме по улиците, да помолят за обща снимка русо момиче от групата ни.

Малка групичка деца си играят на капачки на една по-тиха и прашна улица. Няколко по-мънички, които ги наблюдават отстрани, привличат вниманието ми. Клепачите на очите им са изрисувани с черна линия. Индийците смятат, че черното отблъсква злото. Те рисуват очите на децата си, за да ги предпазва от уроки и от всичко лошо.

Минаваме покрай безкрайни редици от дюкяни и сергии.

Жужащо, лепкаво и близко присъствие на хора, амалгама от аромати, талази прах, какофонично шофиране редом с крави и маймунки.

Нашият водач обяснява, че някои търговци с дюкянчета и сергии са заможни и притежават значителна сума пари в банка, но са избрали мъничкия търговският обект да е единствената им собственост – там работят, там живеят, там мечтаят, превъзмогнали привързаността към материалния живот.

Пакостливите маймунки са навсякъде в града. Изключително ловки и бързи са, когато видят нещо, което блести на слънцето, например очила, телефон, фотоапарат, или пък найлонови торбички, без значение дали в тях има храна. Появяват се сякаш от нищото, съсредоточено и безкомпромисно грабват, каквото са харесали и изчезват яко дим. Какво правят маймунките в града или по-точно какво правим ние в някогашната гора на маймунките?

Наблюдавам ги често и от покрива на по-ниска постройка на ашрама, където се настанявам с постелката за йога. Озовах се там, защото групови занимания не бяха организирани. А всъщност само двама илитерати си мислим така. Споделянето с други хора на занимания с грижа за духа и тялото е полезно, ако човек е подготвен. Ако търпеливо полага индивидуално усилие за развитието си, за да бъде полезен на себе си и на другите. Тогава груповата практика би могла да мултиплицира постигнатото. Иначе милион умножен по нула си е все нула. Освен това ми се струва, че при самостоятелна работа човек е по-склонен да търси, да опитва, да развива и настройва избора си. Йога е само една от много възможности за избор.

В ашрама се радвам на времето за сатсанг, когато слушам благия глас на гуруто (духовен учител) в дискусиите с хората от ашрама. Твърди се, че сатсанг е следваща стъпка в духовната практика след песнопението на божието име. Когато сме с хора, които са песнопели божието име, получаваме от чистотата на създадената енергия, която излъчват. Песнопението по време на сбирките в ашрама обикновено е под съпровод на хармониум и мриданга. Използва се хармониум, чийто всмукващ мех се изпълва ръчно, като при акордеона. Гласът му е твърде протяжен за музикалните ми предпочитания, чувам го като на забавен каданс. Енергичният ритъм на мриданга обаче го компенсира. Той е един от осемте свещени музикални инструменти във вишнавизма. Представлява двустранен барабан с 32 кожени ленти върху корпуса, опънати между двете мембрани. Някога е произвеждан от глина, сега основно от хлебно дърво. Във всяка част от инструмента е вложена религиозна символика. На сбирките в ашрама, а и по време на пътуванията, нашият водач не се разделя с новата си придобивка – мриданга, специално изработен с кожени ленти от естествено починала крава. Свещена, разбира се. По време на пътуване песнопението е непринудено, а с изкусен мридангист на борда, атмосферата е съвсем индийска.

Във Вриндаван се докосваме до множество свещени места, свързани с легенди за Кришна.

Смята се, че в града има над пет хиляди храма. Стари или нови. Внушителни или скътани нейде из лабиринта от тесни улици. Препълнени с хора или пък омайно пусти. Посетителите са предимно индийци, вероятно от различни краища на страната. За тях поклонническите пътувания са традиция. По-късно ще ги срещна при обиколката на връх Кайлаш в Тибет, както и по труднопроходимите пътища към храма Муктинат в Непал.

Във всички храмове се влиза без обувки, както в двора, така и в закритите помещения. Индийците влизат боси в храма, но голяма част от тях ходят боси и навън, особено жените. Боси в храма влизат и всички животинки, които посещават или обитават мястото, например птици и маймунки. И те ходят боси навън. В храма е чисто и се влиза чист, и духовно, и физически. Чисто по индийски стандарт.

Строителството на седемте най-стари храма в града е вдъхновено от Шестте Госвами, които са духовни учители, ученици на бенгалския мистик Чайтаня, въплъщение на Кришна от XVI в. Тези храмове са строени по времето на Могулската империя (от 1526 до 1858 г.), която е основана от потомци на Тимур и Чингис хан и включва голяма част от Индийския субконтинент.

Прекрасни и внушителни са Шри Радха Мадана Мохана Мандир и Говинд Дев Джи Мандир. Мандир означава храм. Изградени от червени пясъчни камъни, двата храма са разположени на високи и тихи места, които осигуряват простор на погледа, въпреки че гледката към изчезналата гора е забулена в мъглата на бълбукащия град.

Някога, непосредствено покрай Шри Радха Мадана Мохана Мандир, се е виела свещената, кристалносиня река Ямуна. Днес се е отдръпнала по-далеч под натиска на градския метаболизъм, задушил кристалносиньото в новото кафеникаво-черно нормално. Реката извира от централната част на Хималаите, достига столицата Делхи, след което понася тежкия товар към града на храмовете Вриндаван, продължава нелекия си път към Агра и великолепния Тадж Махал, за да се срещне с Ганг.

Насядали сме на тревата в двора на Шри Радха Мадана Мохана Мандир с усещане за прегръдка. Десетина искрящо зелени папагала, накацали по голите клони на едно дърво, са се заели необезпокоявани с важни лични дела. Няколко човека, почти невидими в молитвата си, правят парикрама (ритуална обиколка на свято място) на храма. Облечен в бяло самотен старец е приседнал спокойно на входа, а до него малко момче, със сериозността на възрастен, е вперило поглед нейде далеч от тук, може би в друга галактика.

От групата на най-старите храмове посетихме и два малки и закътани – Шри Радха Гопинат Мандир и Шри Радха Дамодара Мандир. В тях няма архитектурен мащаб и величие, а само усещане за съкровеността на дома и близостта на божествата.

Във всички храмове са поставени мурти или статуи и изображения на почитаните божества, предимно Кришна и Радха. Радха е гопи или момиче пастир на крави. Във вишнавизма гопитата са известни с безусловна преданост и най-чистата любов към Кришна.

Участваме в откриването на новопостроения Прем Мандир. Не съм виждала толкова хора на едно място, откакто бях на концерта на Металика през 2008 г. Изграден е на огромна площ в покрайнините на Вриндаван. Храм от бял мрамор, зала за сатсанг за 25 000 човека, градини.

Раздава се прасад или храна, която е приготвена и дадена с благословия. Да поемеш прасад, означава да поемеш знание от човек с чисти и възвишени мисли. И това знание някой ден ще даде плодове в самия теб. Смята се, че ако на един човек не му „увира“ главата по никакъв друг начин, то е достатъчно да му се дава прасад. Емпирично доказано е от моята баба. В индийското общество човекът, който приготвя храната, има специално място като посредник между боговете и хората.

В очакване да влязат в храма, две дълги върволици босоноги хора са се наредили на студената, мраморна площадка пред него. Мъжете и жените са отделно. Арките на входа са украсени с безброй цветя. Цветно, много цветно навсякъде. Но малко кичозно и неистинско – изкуствени цветя, лепенки по мрамора, цветно осветление.

На излизане от храма имам странно усещане. Непоправим контраст се загнезди в главата ми. Само преди ден посетихме Тадж Махал в Агра, на около 70 км от Вриндаван. Мотивите от декорацията на мраморната площадка пред Прем Мандир ми изглеждат познати. С една малка подробност – върху белия мрамор са поставени лепенки с цветя, а в Тадж Махал белият мрамор е украсен с цветя, дървета и арабески от скъпоценни и полускъпоценни камъни по инлей технология. Всеки цветен елемент е изработен отделно. За всеки цветен елемент в белия мрамор е изработен отвор със същите форма и размер. Цветният елемент е поставен в съответния отвор в белия мрамор. Безброй цветни елементи, безброй отвори в белия мрамор, осъзната красота. Тадж Махал е изграден преди 350 години, с десетки пъти по-голям бюджет. Вероятно по тази причина наследникът на Шах Джахан, противоречивият Аурангзеб, възпрепятства изграждането на втори Тадж Махал от черен мрамор на отсрещния бряг на река Ямуна.

А защо един храм трябва да изглежда лъскаво и скъпо? Защо днес е важно всичко и всички само да изглеждат? Най-често като нещо или някой, който всъщност не е. Дали градът на храмовете, безусловната преданост и най-чистата любов към Кришна е започнал да губи същността си? Дали в днешния му вид Кришна би го избрал отново? Как изразяваме предаността и любовта си към бог? Как към човек? Как към природата? Защо ги разделяме?

Във Вриндаван, а и не само там, свещени места са и гатовете. Това са каменните стъпала, които водят към водата (на река). Използват се за ритуално измиване, пране, кремации и др. Във Вриндаван повечето са построени от червен пясъчник, предимно през XVII–XVIII в., когато градът процъфтява при управлението на принцовете Раджпут. С времето много от тях са изчезнали под слой пясък и кал, а от други Ямуна се е отдръпнала. Чир гат, Имли Таал гат, Калия гат, Кеши гат са свещени места, свързани с легенди за Кришна. Гатовете на Ямуна са чудесно, тихо място. Може да се седи тук с часове през някой зимен следобед, гледайки как текат водите на реката, а единствените звуци, които нарушават тишината, са плискането на водата или словата на някой пандит (мъдър, образован човек), седнал на гата.

На самия гат обикновено е изграден храм или малко светилище, на повечето гатове са запазени огромни дървета. А дърветата във Вриндаван не са обикновени, те са свещени. Те са калпаврикша, т.е. изпълняват желания. Индийският писател Инайят Хан казва, че „На Изток хората са суеверни и се отнасят със страхопочитание към свещените дървета. Веднъж създадена от някой, който е седял, почивал или размишлявал под дървото, вибрацията съзнателно или несъзнателно се поема от самото дърво.“

Кадамбовото дърво на Калия гат е великан. Някога надвесено над водите на Ямуна, то напомня за легендата, свързана с това място. Тук Кришна се е борил и е прогонил Калия, водна змия с 1000 глави. Днес дървото е простряло клони сред малкото светилище, сякаш иска отново да достигне свещената Ямуна. Поставени са специални подпори, които да удържат тежестта на клоните му. Не приличат на клони, а на отделни дървета, които излизат от общ корен. По ирония, като главите на Калия. Напомня, че отново трябва да се премахне замърсяването. От реката, от местата, с които имаме досег, от нас самите.

Изключително интересни са и старите банянови дървета, запазени в града. Те са символ на мъдрост и дълголетие. От клоните на баняна растат въздушни корени към земята, които се вкореняват като нови дървета. От тях се оформят нови стволове и израстват нови клони. Земя и небе, корени и клони, вплетени в безкраен кръг. Бих останала дълго да „слушам музика“ при Вамши ват – баняновото дърво (вата), под което Кришна е свирил на флейта (вамши), но денят преваля.

Кой е работил през деня, кой нищоправил, вечерта всички се събират в ашрама за вечеря. Местните са със семействата си. Ако не си със семейството си, значи си с второто си семейство – общността в ашрама. В помещенията за хранене няма маси и столове, хората са насядали един до друг на пода, подредени във формата на буква П. По време на нашия престой това са около трийсетина човека, включително гуруто, учениците му, персонала, гостите. За всеки се разлива храна в тхали, голяма чиния от алпака с няколко отделения.

Основното ястие обикновено се състои от пухкав бял ориз басмати, ароматен дал (варива), апетитни задушени зеленчуци, прясно сирене панир, плоски житени питки. Храната винаги е прясно приготвена с омайващо сетивата съчетание на подправки, изключително вкусна, да си оближеш пръстите.

Индийците се хранят с ръце. В свещените книги се твърди, че петте пръста на човешката ръка са част от петте елемента, от които е изградена Вселената: етер, въздух, огън, вода, земя. Като използва ръцете си за хранене, човек поема частица от тези елементи, свързва енергията на Вселената със своята.

Единствено по време на престоя ни в ашрама в групата няма разстроени или разплакани от храната. Сготвено е по начин, който ни позволява да поемем вложената в нея щипчица индийски вкус. Не достига обаче кураж и на най-големите ентусиасти да се хранят в ресторантчетата, които ползват местните. Тогава очите първо се усмихват на богатата трапеза, а съвсем скоро след това леят пречистващи сълзи, за да успокоят настръхналата козина и изгарящата лютивина.

След вечеря в ашрама всеки измива използваното тхали с глина на чешмата в двора. А дали следващия път ще ви се падне чиния, която носи явен спомен за предишното хранене? Възможно е. Пътуването ме учи да се адаптирам. Щом тялото емпирично показва, че е в състояние да неутрализира нещо, което умът е окачествил като заплаха и е отхвърлил, опичайте си ума. Като начало за тържеството на сетивата няма нужда от бариери, а от достатъчно професионален дезинфектант и кърпи.

Време е да се отправим към свещената Ямуна.

Целият град се приготвя за радостно тържество, потопен в топлите цветове на залеза. Всички храмове започват своето вечерно аарти – ритуал на поклонение, при който се дарява светлина, обикновено от пламък, на едно или повече божества. Ритуалът е съпроводен с песни, в ритъма на цимбали, звънци и табла (индийски перкусионен инструмент). Ние сме настанени в лодка срещу Кеши гат и красивия храм в стил Раджастан. На Кеши гат все още има достъп до реката, където може да се проведе традиционно аарти. Според легендата тук Кришна идва да се изкъпе в реката, след като убива демона кон Кеши, олицетворение на гордостта, суетата и егото.

Първо във водата тръгват стотици чинийки от бананови листа, пълни с цветя и храна за свещената Ямуна. Всеки, който докосва, пие, гледа или се къпе във водите на Ямуна се пречиства. След това започва аарти на брега на реката.

По-рано през деня групичка 6–7 годишни индийски деца, чиито семейства живеят в ашрама, се появяват целите мокри. Усмивките им обаче са в състояние да захранят с енергията си индийския субконтинент. Признават, че са ходили да се къпят в Ямуна. Тази усмивка ми е позната. Тя е вплетена сега в трептенето на песнопението и частиците светлина, които се разливат покрай нас.

Напускаме Вриндаван около полунощ, за да пътуваме с нает бус до Джайпур. Чакат ни около 5 часа път, а трябва да стигнем преди изгрев. Чудя се как съм заспала, когато споделяме пътя с куп превозни средства без никакви светлини. На някои са останали само празните отвори за фаровете в ламарината, без надежда някога да се появи светлина. Събуждам се по тъмно с усещането за непознато място. Може да сме навсякъде. По нищо не личи, че сме в Розовия град.

Часът е 5. Покрай Говинд Дев Джи Мандир цари оживление. Множество хора забързано прииждат от съседните улици. Пред входа на храма греят огромни цветета мандала. Нарисувани са с посипан цветен прах – в жълто за щастие и лилаво за духовна концентрация.

Аромат на благовония и цветя се стели в храма. Построен е от могулския император Акбар I (управлявал в периода 1556–1605 г.) и е посветен на Кришна. Бели мраморни колони носят боядисания в розово храм, с бели орнаменти по стените и таваните. Олтарът, където са поставени мурти и дарове, е окичен с цветя и дарове. Кришна, чието име означава „тъмно (синьо)“, е изобразен традиционно със син цвят на кожата. Синьото символизира силата и живота. Смята се, че муртито е донесено от Вриндаван от основателя на Джайпур, раджа Савай Джай Сингх II, управлявал в периода 1699 –1743 г.

Събрали са се стотици хора. Пеят и се поклащат прави под звуците на цимбали, звънци и барабани. „Раде Говинда Баджо, Раде Говинда Баджо, Раде Говинда, Харе Кришна, Харе, Харе.“ И пак, в продължение на около 15 минути. Но сякаш без начало и без край. Като милион щурци, които пеят в нощта. Тези щурци заредиха и усмихнаха всяка частица от мен.

В основата на свещеното песнопение или киртан йога е ведическата концепция за силата на духовния звук да лекува и зарежда. През XVI в. Чайтаня разпространява в Индия практиката на сан-киртан (съвместно възпяване), правейки достъпни ведическите мантри. Интерпретацията на Ведите, основни писмени паметници на хиндуизма, най-често датирани между 1800 и 1200 г. пр.Хр., в традицията на предаване на знанието от учител на ученик, е като машина на времето. Подобно на библиотекаря от „Името на розата“ от Умберто Еко духовният водач преценява дали, как, кога и до кои хора от общността да достигне някакво знание. Защото те в края на краищата трябва „да извършат определена работа, за която трябва да прочетат точно определени, а не други книги, и да не се поддават на всяко обхванало ги неразумно любопитство“.

В резонанса на музиката хората се разотиват толкова тихо, колкото са дошли в храма, запътени към ежедневните си занимания.

Кълбото се разплете, колкото беше възможно в рамките на това пътуване.

Дали хората, които срещнах в храма днес, са се докоснали и до други духовни учения? Науките, изкуствата, религиите дават на човека свобода отвъд чисто физическото същество. Пътуването също е свобода и начин за себепознание, защото човек може да се погледне отстрани, през очите на местните хора и техния начин на живот. Дали най-добрият път към себепознанието е да се научиш да разбираш другия?

През този и следващия ден се насладихме на града, роден от сливането на традициите на могули и раджпути. Савай Джай Сингх II, математик и астроном, крал на Амбър, основава града през 1727 г., за да бъде столица на кралство Джайпур, каквото е новото име на кралство Амбър. Градът е построен в съответствие с принципите на традиционната индийска архитектурна система Васту шастра, чиято цел е да се живее в хармония с Природата. Наричан е още Розовия град заради розовия цвят на повечето сгради. Преобразен е през 1876 г., когато махараджа Савай Рам Сингх II посреща в града тръгналия на обиколка из Индия британски престолонаследник Албърт Едуърд, син на кралица Виктория. Изборът не е случаен. За индийците розовият цвят символизира гостоприемството. Гостоприемството и уюта на Раджастан усетихме и ние. В крепостта дворец Амбър Форт, покрай двореца на ветровете Хава Махал, покрай водния дворец Джал Махал, в астрономическата обсерватория Джантар-Мантар, в храма Джагат Широманиджи, в етнографското селце Чоки Дани.

От Джайпур се връщаме към Брадж, за да се отправим към следващото ни преживяване. На 700 км на югоизток и след 14 часа пътуване с влак ни очаква Варанаси.

Когато разбрах, че ще пътуваме с влак, пред очите ми се появиха накацали по вагоните индийци, висящи като гроздове по врати и прозорци или настанени по покривите на вагоните. Пожелах си да го преживея. Премина обаче и нотка на съмнение – за експресен влак на далечна дестинация не е реалистично. Индийската железопътна мрежа е една от най-големите в света, съпоставима с тези на Китай и Русия.

Тръгваме късно вечерта. Настаняваме се в подобие на кушет-вагон, климатизиран. Спалните места са на три нива по ширина и на две по дължина, с тесен коридор между тях. Своеобразните „купета“ са разделени само със завеси. Да се настаниш за сън в един вагон с над 60 човека и същевременно да си „бялата“ овца е цветно преживяване, което не се забравя. Обичам да пътувам с влак, това е чудесен начин да се разгледа пейзажа. В очакване сме слънцето да ни събуди сутринта на път към свещения град на Шива.

Тази част от пътуването е към края си. След Вриндаван и Джайпур настъпва период за осмисляне. Оттук нататък се появяват само нови инстанции на вече познати усещания, места, хора.

А какво е бхакти йога? Моето разбиране е, че в бхакти йога е дефинирана целта на пътя на (само) познанието и усъвършенстването, както и правилата за сглобяване на отделните елементи за постигане на целта, а хатха йога и киртан йога, до които се докосваме в Индия, са само отделни елементи, вплетени заедно за постигането на бхакта. Свами Ниранджанананда Сарасвати представя интерпретация на свещените текстове, според която бхакти йога означава процес на вътрешна трансформация, преминавайки от тамастично към по-чисто състояние на съществуване. Материалната природа е изградена от три гуни, или качества. Трите гуни са сатва, раджас и тамас. Тамас е енергията на тъмнината, невежеството, интертността. Раджас гуна носи със себе си енергията на страстта и динамиката. Основни принципи на сатва гуна са чистотата, светлината, добротата, честността, доброто здраве, ясния разум.

Според Свами Ниранджанананда Сарасвати за да стане един човек бхакта или сатвично същество, трябва да е в състояние да види единството във всичко, както и вътрешната природа на всички същества; да е дружелюбен и състрадателен към всички; да преодолее егоизма и арогантността и да развие безкористна природа. Целта на бхакти не е почитащ бога начин на живот в тесен смисъл, а начин на живот, който се свързва и става едно цяло с всичко – природата, хората, вселената, божественото.

Оказва се, че докато кълбото се разплита, то става още по-голямо, дали защото се търкаля към мен, дали защото го гледам с други очи или пък заради моя приятел Сократ, който често ме поставя на мястото ми.

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах