сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

Изглед от Марс

1.12.2008 г.

Човечеството опознава отблизо своя съсед – Червената планета.

Марс отдавна привлича човешкото въображение. За древните блуждаещата в небето червена звезда вещаела зло или насилие. Гърците я отъждествили с бога на войната Арес; вавилонците й дали името на Нергал, бога на подземния свят. За древните китайци тя била Инхуо - огнената планета. Дори след като Коперник през 1543 г. предположил, че не Земята, а Слънцето е център на близкия Космос, ретроградното движение на Марс останало загадка чак до 1609 г., когато Йохан Кеплер установил, че планетите се движат по елипсовидна орбита, в единия фокус на която се намира Слънцето.

През същата година Галилей за пръв път наблюдавал Марс през телескоп. Към средата на XVII в. телескопите били достатъчно усъвършенствани, за да се видят сезонно нарастващите и намаляващи полярни ледени шапки на Марс, както и особености като Сиртис Майор - тъмно петно, което било смятано за плитко море. Италианският астроном Джовани Касини успял достатъчно ясно да различи някои характерни белези на планетата, за да изчисли скоростта на околоосното й въртене. Марсианското денонощие, заключил той, е с 40 минути по-дълго от нашето. Ученият сгрешил само с три минути. Докато по-близката и по-голяма съседка на Земята, Венера, била обгърната от плътен облак, Марс разкривал повърхност, която напомняла достатъчно на земната, за да породи спекулации за съществуването на някакви форми на живот.

Все по-прецизните телескопи, които трябвало да се преборят и със замъгляващия ефект от плътната и динамична атмосфера на собствената ни планета, направили възможно изработването на още по-подробни карти на Марс с обозначени морета и дори блата, където сезонните вариации на предполагаемата растителност следвали колебанията в размера на полярните шапки. Един от най-наблюдателните картографи на планетата бил Джовани Скиапарели, който използвал италианската дума canali за видимите линии, които според астрономите свързвали предполагаеми водни басейни. Тези „канали" завладели въображението на хората и особено на Пърсивал Лоуъл - образован бостънски богаташ, който през 1893 г. се наел да защити теорията за каналите като артефакти на марсианската цивилизация. Като астроном Лоуъл бил любител ентусиаст, но не и празен фантазьор. Той построил собствена обсерватория на едно плато край Флагстаф, Аризона - на височина 2000 м, и според собствения му израз „далеч от човешките пушеци"; направените от него рисунки на Марс били признати за по-добри от тези на Скиапарели дори от астрономите, които се отнасяли враждебно към теориите на бостънския аматьор. Лоуъл предполагал, че Марс е умираща планета, чиито високоинтелигентни обитатели се борят с настъпващата суша чрез система от напоителни канали. Тази представа намерила художествен израз в едно от класическите произведения на научната фантастика - „Война на световете" (1898 г.) от Хърбърт Уелс. През следващия половин век на марсиански фантазии съседната ни планета изпълнявала ролята на мрачен двойник, върху който били проектирани земните тревоги, страхове и разногласия. Парливи въпроси на съвременната епоха като колониализма, колективизма и изтощаването на природните ресурси за целите на индустрията намерили широко отражение в различни утопии на марсианска тема.

Само че цялата фантастична марсианска мегафауна беше изпратена в небитието от снимките, направени от „Маринър 4", който на 14 юли 1965 г. прелетя на 10 000 км от Червената планета. Една от първите цифрови камери запечата част от повърхността на Марс, на която не се виждаха нито канали, нито градове, нито вода, нито ерозия или изветряне. Марс приличаше повече на Луната, отколкото на Земята. Древните кратери свидетелстваха, че условията на повърхността не са се променяли повече от три милиарда години. Умиращата планета се оказа отдавна мъртва.

При двата полета на „Маринър" през 1969 г. се получиха 57 снимки, които според пресинформацията на НАСА „показаха, че Марс е осеян с кратери, пуст, студен, сух, с почти липсваща атмосфера и изобщо враждебен към всички форми на живот, съществуващи на Земята". През 1971 г. обаче орбиталният апарат „Маринър 9" изпрати за 146 дни 7000 фотографии, разкриващи изненадващо разнообразна и бурна топография: вулкани (най-големият от които, Олимпус Монс, е висок 20 км) и система от каньони (Вайес Маринерис, които на Земята биха се простирали от Ню Йорк до Лос Анджелис). Големи сухи дерета и капковидни острови свидетелстват за наличието на мощни течни потоци в миналото на Марс, вероятно от вода - задължително условие за живот, какъвто го познаваме на Земята. През 1976 г. двата спускаеми апарата „Вайкинг" благополучно кацнаха на повърхността на Марс; проведените на борда оригинални химически експерименти дадоха двусмислени резултати относно наличието на живот на Марс, чието тълкуване продължава да е предмет на спорове и през XXI в.

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от Декември 2008
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах