сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

Същинските китове

1.10.2008 г.

Оцеляването на атлантическия южен кит е поставено на карта.

Те се гмуркат на 180 м, докосват морското дъно с брадавичестите кожени израстъци на главите си, понякога плуват по гръб - огромни като потънали галеони, топлокръвни животни, които задържат дъха си в студа и абсолютния мрак, докато над тях се надигат най-високите приливи на Земята. После отварят паст, подобна на пещера, и оставят теченията да изтласкват храната право в нея. Това е един от начините, по които се хранят атлантическите южни китове в залива Фънди между Мейн, Ню Брънсуик и Нова Скотия. Или поне така предполагат специалистите, които са виждали от 40 до 70-тонните гиганти да изплуват на повърхността с тиня върху главите си. Имайте предвид, казват те, че причината за това може и да е друга - такава, за която никой още не се досеща.

Науката нарича тези животни Eubalaena glacialis - „същински леден кит". Тъй като предпочитат плитките крайбрежни води, те се движат близо до пристанищата, плуват бавно и често се задържат по-дълго на повърхността. Тези особености ги правят лесна мишена за харпуните; при това за удобство на преследвачите си мъртвите китове се носят по водата благодарение на изключително дебелия слой мазнина, която китоловците са преработвали в масло. Е. glacialis, който бил първият вид същински кит, ловуван с търговска цел, поддържал пламъка в лампите из Стария свят през Средновековието и Ренесанса. Към XVI в. европейците вече били изтощили източната популация на атлантическия южен кит и се обърнали към бреговете на Северна Америка.

По времето, когато жителите на Нова Англия влезли в китоловния бизнес, за тях били останали само огризките. Янките избили още към 5000 екземпляра - отчасти защото китовете започнали да се ценят заради балените им дори повече, отколкото заради маста. От горната челюст на животното се спускат стотици ивици от този здрав, но гъвкав материал, всяка 2-3 м дълга и поръбена с фини ресни. Те образуват гигантско сито, което позволява на исполините да прецеждат от водата дребни ракообразни, с които се хранят - милиард миниатюрни копеподи на ден, необходими за набавянето на минимум 400 000 калории, от който се нуждае възрастен кит (съотношението между телесната маса на кита и тази на плячката му е 50 000 000 000:1). Обществото обаче било на мнение, че най-доброто приложение на балените е за изработването на корсети и модни рокли с банели, спици за чадъри и конски камшици. В началото на ХХ в. оцелелите китове от този вид били вероятно по-малко от 100. Търговският китолов бил забранен едва през 1935 г.

Днес съществуват към 350-400 атлантически южни китове. Те мигрират покрай източното крайбрежие на Северна Америка между районите за хранене в Мейнския залив и районите за зимуване далеч на юг - към 2200 км в едната посока за бременните женски, които пътуват до традиционните места за раждане край Джорджия и Флорида. Маршрутът им минава през участък от океана, където кипи усилена човешка дейност.

Изследователски екип от аквариума „Нова Англия" в Бостън прекарва лятото в Лубек, Мейн, за да изследва китовете, които се събират, за да се хранят и общуват в залива Фънди и близкия басейн Розуей, недалеч от южния край на Нова Скотия. Учените, които са съставили архив от 390 000 снимки, могат да разпознаят почти всеки кит от популацията по уникалната форма на грубите кожни израстъци по главата, както и по белезите и други особености, а все по-често - и по ДНК пробите.

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от Октомври 2008
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах