сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Южна Америка

1.10.2008 г.

Гледана от въздуха, Латинска Америка е като мозайка от чудеса.

Още от епохата на инките ние вярваме, че никнем от пръстта като семена. Че земята може да ни храни или да ни унищожи. Ние сме едновременно благословените и прокълнати наследници на една жестока и щедра земя. Може би затова инките толкова са обичали слънцето, маите са строили стълби до небесата, а конкистадорите са катерили планините, за да издигнат кръстовете си на върховете. Ние искаме да се освободим от прегръдката на земята. Да ни пораснат криле. Да полетим. Копнеем да погледнем през очите на кондора.

Представете си тогава как аз - коренната перуанка, здраво стъпила на земята - се присъединявам към експедицията на един фотограф, за да погледна родния си край от въздуха.

Прелетяхме над Кайехон де Уайлас, злачен каньон, който пресича две планински вериги - Бялата, великолепна с нейните снежни върхове, и нагънатия кафяв гръбнак на Черната. Това е люлката на една от най-ранните познати перуански цивилизации - чавин, чиито високоразвити познания за земеделие вдъхновили по-късния гений на културите моче и инка. (Инките на свой ред ще нарекат своето гнездо в Андите Oosqo - „пъпната връв на света") При това Кайехон се намира в планински район, който може да се похвали с един от най-високите върхове в цяла Южна Америка - поразителния Невадо Уаскаран, с неговите 6770 м, който господства над долината и чиито ледове и снегове ту са подхранвали, ту са унищожавали целия живот в низините.

Латинска Америка е пълна с такива парадокси. Белите хребети на Андите не са далеч от непроницаемия зелен килим на Амазония, където всеки ноември джунглата бива заливана от придошлата река и ягуарите са принудени да плуват заедно с амазонските речни делфини. Едва когато полетях на височина 1500 м над земята, осъзнах колко близки и взаимнозависими всъщност са тези екосистеми. Само за няколко минути по въздуха можете да стигнете от стръмните скали по бреговете на предградията на Лима до брулената от вятъра пустиня Чан Чан - някога велика цитадела на културата чиму; или от безмилостната скала, по която конкистадорите с мъка се изкачвали, до зелените долини на Кахамарка. И всичко това е свързано. То е едно цяло.

Въпреки пластовете история, натрупани долу, въпреки цялото страдание, което все още измъчва региона, гледката от горе е спокойна и безбрежна. Не мога да не си помисля, че това е Латинска Америка такава, каквато си я е мечтал великият освободител Симон Боливар - огромна земя, свързана в едно от гръбнака на своята планинска верига, от сложната съдова система, която тече от амазонското й сърце. В тази Америка няма граници, нито националности.

Мечтата на Боливар за един обединен континент, за място, където ще се съберат всички нации, за да създадат по-силен народ, така и не се сбъднала. Той починал в изгнание, презрян и без пукната пара, а Латинска Америка продължила напред в цялото си великолепно разнообразие.

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от Октомври 2008
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах