сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Изхранването на Китай

Растящият апетит на китайците променя земеделието и на Китай, и на света

Гледката как Дзян Уанйен и Пин Цуейсян вършеят 0,7 дка семена от ряпа дайкон в северната част на централната област на провинция Гансу създава усещане за пътешествие назад във времето.

В суха долина, заобиколена от мрачни планини, на постлан с тухли харман Дзян гази с ръждясал трактор дълбока до хълбоците купчина от изсушени растения. Докато те се смачкват, Пин, съпругата на Дзян, забива самоделна вила в плявата и я разхвърля за следващия кръг. Накрая Дзян и Пин работят рамо до рамо. Продължават в този ритъм с часове. С напевен глас Пин насърчава вятъра, мърморейки: „Вей, вей!“ С машини тази работа може да се свърши за минути, но те са твърде скъпи за Дзян и Пин. Вместо това двамата все още вършеят дайкона на ръка, също както са правили фермерите преди векове.

Дзян и Пин са едната страна на историята за Китай и фермите му. Над 90% от всички ферми в Китай са с площ по-малко от хектар, а средният им размер е сред най-малките в света. Но това не е единствената история. През последните четири десетилетия Китай е наваксал със селскостопанското си развитие до ниво, което западният свят е постигнал за 150 години, и дори го е надградил. Сега всички видове земеделие се случват едновременно: малки семейни ферми, лъскави индустриални ферми за месо и мляко, устойчиви високотехнологични ферми и дори органични градски ферми.

Китай се бори с трудна дилема: как да изхранва почти една пета от световното население с по-малко от една десета от обработваемите земи в света, докато същевременно се адаптира към променящите се вкусове. Китайците ядат около 3 пъти повече месо, отколкото през 1990 г. Сред градските жители консумацията на мляко и млечни продукти се увеличила четирикратно от 1995 до 2010 г., а сред селските – около шест пъти. Днес Китай купува много повече преработени храни, като увеличението е с около две трети от 2008 до 2016 г.

Тъй като селскостопанските ресурси на Китай са толкова скромни, осигуряването на това ново меню означава насочване навън, което кара правителството да окуражава – и  подпомага – китайски компании да придобиват обработваеми земи и хранителни компании в страни като САЩ, Украйна, Танзания и Чили. Но Китай отдавна цени самодостатъчността по отношение на основните зърнени култури и това се отразява на собствените му ниви. През 2013 г. президентът Си Дзинпин, обсъждайки политиката за храната с чиновници от провинцията, им казал: „Купата ни за ориз трябва да е пълна предимно с храна от Китай.“ Това повдига един сложен въпрос: ако китайците смятат да се изхранват сами и се хранят по-скоро като американците, как ще се отрази това на начина, по който отглеждат храната си?

 

Несъответствието между селскостопанското предлагане и търсене в Китай може да ни се струва непреодолимо. Има 135 млн. хектара обработваема земя, от която около 15 млн. са замърсени или са отделени за възстановяване. Има 1,4 млрд. души за изхранване, но огромните ферми, които захранват трапезите на Запада, са почти невъзможни за възпроизвеждане тук. Това е отчасти защото голяма част от територията на Китай се състои от планини или пустиня, но също и защото земята е разпределена между около 200 млн. ферми. Селскостопанският пейзаж на Китай не прилича толкова на зелен килим, а на  одеяло, съшито от парченца.

Нивите на Дзян и Пин се намират до селото им. Семейството оцеляло през големия глад в края на 50-те и началото на 60-те; Дзян си спомня, че когато свършила храната, ядял варена дървесна кора и кожени колани. След края на колективизацията през 1981 г. държавата си запазила собствеността над земята, но разпределила правата за обработването й поравно сред селяните.

При този процес Дзян и Пин получили по-малко от 1,25 хектара, разделени между 4 ниви на различни места. Те изпращат дъщеря си (36-годишна служителка в туристическа компания, дошла на гости на родителите си от Кунмин, на 1900 км от тук) да ми покаже фермата им. Под горещото ясно небе Дзян Юпин ме води до края на улицата. Продължаваме нататък и тя ми показва семейната нива от 2 декара, покрита с лен, засят под високия комин на една фабрика. След още 2 км по двулентов път се стига до парцелите им с дайкон, марули и царевица. По-късно тя ми разказва за родителите си и как й се иска фермата им да прилича повече на американска. „Погледнете Китай: по-голямата част от земята е трудна за обработване – казва ми тя. – Това е разхищение на човешки труд и ресурси.“Ако Китай иска да задоволи своя променящ се апетит с домашно произведени култури, „има нужда от много промени“ – казва Хуан Дзикун, специалист по икономика на земеделието в Пекинския университет. Трябва да се подобри напояването, казва той, а технологията и механизацията трябва да се разширят. Но първото нещо, нужно на Китай, за да се самоизхранва – казва той, – е окрупняването на малките ферми в страната.

Решението може да изглежда просто: да се замени съшитото от парченца одеяло с цяло такова, което може да бъде ожънато с един замах. Но Хуан предупреждава, че по-голямото невинаги е по-добро. Основните култури на Китай – царевица, ориз и пшеница – дават най-добър добив на хектар при по-малък мащаб: едно проучване твърди, че оптималната площ е между 2 и 7 хектара. Планът на Китай е да не слива нивите на малки фермери като Дзян и Пин във ферми в канзаски стил. Това би било почти невъзможно в логистично отношение и би породило социални вълнения заради откъсването на милиони фермери от земята им. Засега поне идеята е да се съберат съседни ниви във ферми с размер приблизително 7 хектара.

Ако прекарате няколко дни с Дзян и Пин, може да ви е трудно да си представите, че Китай има и едни от най-технологичните индустриални ферми в света. Въплъщение на това са месната и млечната индустрия, които властите са създали по западен образец. За да ги видя с очите си, трябваше да отида в Източен Китай, където посетих четиригодишна мандра, по-голяма от повечето в САЩ.

Преминаването покрай краварника и млекопреработвателния завод на фермата на „Модърн Фарминг“ в Бънбу, провинция Анхуей – най-голямата мандра в Китай, ми отнема почти пет минути. Черно-белите крави от порода Холщайн бяха тихи. Фермата от близо 240 хектара има 8 огромни обора, построени да подслоняват до 2880 дойни крави всеки. Други обори и навеси подслоняват телета и бременни крави, като максималният брой на добитъка във фермата достига 40 000 – сред най-големите в света. Част от привлекателността на индустриалното селско стопанство е самият му мащаб и Китай се е поддал на това, докато увеличавал производството си на месо и млечни продукти. Китайците винаги са ценели свинското в менюто си и отглеждането на прасета е традиция – както и коленето им в задния двор; до 2001 г. фермите с повече от 50 прасета са съставлявали само една четвърт от пазара. До 2015 г. около три четвърти от прасетата в Китай вече се отглеждали в такива ферми. Растящият апетит за птиче месо и яйца също е бил посрещнат от индустриалните ферми. Но може би най-изненадващата индустриализация е настъпила в мандрите като тази, която посетих в Бънбу. Традиционното производство е било домашно, също като с прасетата, но след скандал около безопасността на храните през 2008 г., включващ фатално замърсено адаптирано мляко за бебета, Китай притиснал индустрията да се модернизира. През 2008 г. близо една на всеки шест мандри отглеждала 200 или повече крави. До 2013 г. делът им вече бил над една трета.

Трудно е да се надцени значението на безопасността на храните за китайските потребители. Освен фаталното съдържание на меламин в бебешкото адаптирано мляко скандалите включваха и зелен боб, третиран със забранен пестицид, както и месо от лисица, продавано като магарешко. Огромният брой малки ферми прави хранителната система в Китай „почти напълно неконтролируема по отношение на безопасността на храните“ – казва Скот Розел, експерт по китайската провинция към Станфордския университет. Индустриалните мандри и кланици правят възможна проследимостта и качествения контрол, а това е нужно на китайските потребители.

В мандрата „Модърн Фарминг“ ръководството ме запозна със служителя Джан Юндзюн, чиято семейна къща била там, където сега са офисите. Хората от селото съдействали с желание, когато чиновниците им обещали работа в мандрата, нови къщи и редовно повишаване на рентата за земята им. Преди мандрата Джан обработвал около 2,5 хектара с двама роднини, отглеждайки фъстъци и пшеница. Вече 55-годишен, той се грижи за сламата, на която лягат животните в оборите, и изкарва повече от двойно в сравнение с работата си като фермер. „Хората са много доволни – казва той. – Фермерската работа беше наистина трудна. Сега мога да печеля много повече.“

Почти всеки защитник на мащабните ферми ми разказа някаква версия на тази история с довода, че големите ферми са ефективно решение на проблема с бедността в селските райони. Според този сценарий фермерите в този ред на мисли могат да работят за големите ферми и да дават под аренда земята си, получавайки два вида доход едновременно. Но реалността невинаги отговаря на рекламата. „Те наистина наемат хора, но много ограничено“ – казва Йе Дзинджун, специалист по социология на селските райони в Китайския селскостопански университет в Пекин.

Докато слънцето залязваше, посетих преместените селяни и открих, че техният ентусиазъм относно мандрата е много по-умерен от този на Джан. Те живеят в подреден правоъгълник от двуетажни блокове с плосък покрив, боядисани в жълто и заобиколени от три страни от полета с фъстъци и царевица. От другата страна на пътя нивите с люцерна на мандрата достигат до хоризонта. Няколко души споделиха, че мандрата не наела много работници, домовете им се рушели и че доходите им от рента не се били вдигали от четири години насам. Никой от хората, с които говорих, не изглеждаше доволен от това, че са го преместили, но и никой не изглеждаше особено разтревожен. Преобладаващото чувство беше просто примирение.

За повечето жители на провинциален Китай тези селскостопански проекти са в най-добрия случай нож с две остриета, също както навсякъде другаде по света. Големите животински ферми могат да предложат на някои китайци бягство от смазващия товар на селския живот, но те носят и значителни рискове за здравето и околната среда. Оценка на замърсяването от 2010 г., направена от китайското правителство, установила, че селското стопанство е най-големият замърсител на водите, по-голям дори и от промишлеността.

Правителството твърди, че осъзнава опасностите и набляга на преработката на животинските отпадъци по устойчив начин. Тази загриженост се споделя от много от агробизнесите в Китай, включително и от „Модърн Фарминг“. В Бънбу компанията инсталирала преработвателна система за биогаз, за да превръща торта в достатъчно енергия да посрещне една трета от нуждите си тук, и използва отпадните продукти за наторяване на нивите.

От другата страна на залива Ханджоу спрямо Шанхай, в края на блестяща шир от тинести приливни пространства тайландски конгломерат за фуражи строи мегаферма, проектирана като устойчива. В замяна на изгоден наем и 20-годишен договор „Чароен Покфанд“, или „ЧП Груп“, ще използва 2600 хектара запълнени приливни пространства край град Цъси, за да произвежда храна. Целта е „да се създадат ползи за обществото във всяко отношение“, казва Уан Циндзюн, старши вицепрезидент, облечен в широк панталон и риза.

Така изглежда и селскостопанското бъдеще на Китай: транснационална корпорация, влагаща милиарди юани в селскостопански хранителен комплекс, обхващащ ниви, ферми, фабрики, корпоративни офиси и дори квартири за работниците – от апартаменти до вили на брега на морето. Има парници, поля с броколи, дронове за разпръскване на химикали, почти завършена фабрика за кнедли и фабрика за яйца с милион кокошки, чийто размер предстои да се утрои – тоест да стане достатъчно голяма, за да оправдае използването на чувствителен към температурата робот, който автоматично да засича мъртвите птици. „ЧП Груп“ също така очаква да събира достатъчно птичи курешки годишно, за да произвежда 22 000 т органична тор.

Миналата година компанията построи вертикална ферма – въздушна, прозрачна кутия, побираща шест 10-метрови кули с въртящи се на рафтове лехи с растения, подобни на виенско колело. Контролираната среда позволява целенасочено прилагане на тор, елиминира нуждата от повечето пестициди и произвежда четири пъти повече реколта от нива със същата площ, казва Уан. Това е наистина обещаващо за страна с твърде малко обработваема земя, особено такава, където фермерите утежняват проблема със замърсяването, като използват три пъти повече торове от необходимото. Това също така позволява на „ЧП Груп“ да посрещне изискванията на правителството, обявени през 2015 г., да сложи лимит на наторяването и употребата на пестициди до 2020 г.

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах