сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

Духовете по Пътя на коприната

5.12.2017 г.

Пътешествието по прочутия 2400-километров търговски маршрут е спомен за време, когато целият свят се събирал в Централна Азия.

Вода. Чиста, прясна, питейна вода.

Повече от три години се опитвам да я намеря. Обикалям света пеша. Проследявам изчезналите маршрути на първите човешки същества, които са опознавали планетата през каменната ера. В началото на похода ми от Етиопия съм вървял от езерце за водопой на камили към място с процеждащи се солени капки. Влачил съм се от оазис до оазис в арабската пустиня Хиджаз. Сред зимните върхове на Кавказ съм ожаднявал, заобиколен от тонове вода – живителната течност, замръзнала в твърд като камък лед.

Но никога преди не съм се сблъсквал с това: някой е изкопал и плячкосал водните ми резерви. Плитката яма, която някога съдържаше 60 безценни литра вода. Моята вода.

 Някакъв джин е откраднал водата ми в Къзълкум.

Кои са джиновете?

Според степните номади това са странстващи духове, които витаят из необятните хоризонти на Централна Азия и или измъчват, или помагат на пътешествениците. На Запад обикновено ги изобразяват като духове с тюрбани, затворени в лампи или бутилки, а местните пастири казват, че джиновете могат да прелетят стотици километри нощем. Или могат да се превръщат в змии или вълци. Докато прекосявал пустинята Лоп в Западен Китай, Марко Поло докладвал за присъствието на лукав джин, който викал керванджиите по име, „и пътниците често се изгубвали, за да не открият никога кервана си. Мнозина загинали така“.

А къде е Къзълкум?

Простирайки се от някои части на Казахстан до Южен Узбекистан, пословичната пустиня е гибелна за пътуващите кервани по Пътя на коприната – най-прочутия търговски път в историята в продължение на повече от 2200 години. Дори и днес огромната й хвърлена ръкавица от изгаряща светлина и бодливи храсталаци е мъчнопреодолима бариера за пътуващите. Определено успя да спре мен.

„Недей да виниш чобаните“ – каза ми моят водач Азиз Халмурадов, имайки предвид местните пастири. Халмурадов е горд узбек. „Кражбата на вода тук е голямо престъпление – казва той, коленичейки от изтощение. – Никой не би посмял.“

Но ако не са пастирите, тогава кой?

Двамата с Халмурадов се изкачваме с мъка по пареща розова дюна. Използваме сателитен телефон, за да повикаме помощ от Буксоро – прочут град оазис, на два дни път пеша от тук. Сядаме. Вглеждаме се в огнения хоризонт. Чакаме. През VIII в. един търговец североизточно от нас, близо до китайския град Турфан, платил 40 топа сурова коприна за 11-годишно момиче робиня. На югоизток, 1000 години преди това, Александър Велики прекосил р. Амударя на нестабилни салове, ушити от кожените палатки на хората му. А днес навсякъде около нас Пекин налива трилиони долари във възстановяването на съвременен вариант на Пътя на коприната – търговска мрежа из цяла Евразия. Какво бих дал аз за глътка вода? Колко древен е този момент по Пътя на коприната?Дълго след полунощ точица светлина примигва в мрака на Къзълкум. Тя започва да обикаля около нас, първо наблизо, после надалеч, после пак наблизо. Колата, изпратена да ни спаси, се е изгубила – казва дрезгаво Халмурадов. Размахва френетично челника си към светлинката. Но аз знам истината. Държа пресъхналата си уста затворена. Това е джин.

Някои допълнителни бележки към няколко стандартни мита за Пътя на коприната:

Това не било път.

По-скоро приличал на дифузна мрежа от хиляди камилски пътеки, тесни планински проходи, кервансараи с кули, речни пазари, морски пристанища и самотни пустинни грамади от камъни (разположени на видимо разстояние като пътепоказатели), които свързвали двата големи икономически центъра на класическия свят – Китай по време на династията Хан и римското Средиземноморие. От своите географски кръстопътища в Централна Азия, където царствата на посредниците станали богати, стоките по Пътя на коприната течели радиално във всички посоки. На север – към руските княжества, на юг – към Персия и Индската цивилизация, на запад – към Константинопол, на изток – към Сиан. Тази търговска мрежа свързвала десетки милиони животи, някои отдалечени чак до Африка и Югоизточна Азия. Пътят на коприната не бил камилска бразда, изровена в степта. Бил идея: прототипът на глобализацията.

Коприната била само търговската му марка.

Хиляда и една стоки се люлеели на гърбовете на камилите по обширната дистрибуторска система на Пътя на коприната. Барут от Китай, стъкло от Венеция, хартия от Самарканд. Кожи от снежен барс. Порцелан. Левантийско злато. Екзотични животни. (Един хан от Хива веднъж поръчал два водни бивола от Персия да бъдат доведени през централноазиатските пустини до укрепения  му град.) И, разбира се, Бог: както будизмът, така и християнството и ислямът шествали по Пътя на коприната. Същото направили и някои революционни иновации като алгебрата например. Също и бубонната чума. И въпреки това ние си спомняме главно коприната: ефирна тъкан, която се нагъва като лунна светлина по водата. Това китайско изобретение дотолкова запленило римския елит, че той почти разорил империята, за да си го набавя.

Днес мюсюлманската Централна Азия – основният фон на историята на Пътя на коприната – може да не заема съществено място в потока на глобалните новини. Слабо населени, неразвити и най-често авторитарни, бившите съветски републики, които се намират от двете страни на древните маршрути на керваните по Пътя на коприната – Казахстан, Туркменистан, Узбекистан и Киргизстан, – привличат оскъдно външно внимание. Но тази отминала слава е измамна. Така, както преди векове силни империи се борели за контрол върху богатствата на Пътя на коприната, централният регион на Азия и през XXI в. си остава арена на геополитически борби. САЩ, Китай и Русия отстояват интересите си в този стратегически регион: бият се с ислямския тероризъм, отваряйки доходоносни търговски коридори и слагайки ръка върху енергийните запаси.

Що се отнася до джиновете, те са омагьосвали пейзажите на Централна Азия още преди да започне да се тъче коприна. Според ислямските предания ангелите били създадени от светлина, хората – от глина, а джиновете – от огън без дим. Джиновете си имат свои царе, градове и кервани. Но повечето желаят да ни сторят зло. Ако срещнете странен пастир в степта, погледнете надолу: ако стъпалата му са наобратно, значи е джин.

Пътуването ми пеша през Централна Азия започва от каспийското пристанище Актау. Към мен се присъединяват двама невероятни водачи. Даулет Бегендиков, бивш казахски съдия, който всяка вечер стреля със сигнален пистолет към звездите, за да прогони степните вълци (и джиновете). И Талгат Омаров, собственик на месарница по ислямските правила, който е толкова религиозен, че отказва да бъде сниман. (Консервативните интерпретации на Корана забраняват изображенията на хора.)

През май казахската степ се превръща в абсолютен диптих: ивица от хлорофил, пришита към лазурносиньо небе. От изгрев до залез газим до колене в бледозелена мъгла. Това са 1,3 млн. кв.км млада трева. Прокарваме разтворените си пръсти през блестящите стъбла. Диви жребци предизвикват умореното ни товарно животно. Вглеждаме се в безполезните си мобилни телефони с надежда за послания, изпратени с любов. И още от първия ден започваме да се сблъскваме с новата коприна по Пътя на коприната: въглеводородите.

Казахстан е на 15-о място сред световните производители на суров петрол и мащабен доставчик на природен газ. Хиляди километри тръбопроводи прорязват западните му степи. През тези метални тръби не може да се премине. Така че изправят тромавия ни керван пред дилема: да завием наляво или да завием надясно. По този начин накрая се озоваваме до плашещо безнадзорните помпи, кладенци, колектори и газови пламъци на автоматизираното нефтено поле.

Кратката история на нефтеното поле Каракудук описва в миниатюра икономическото бъдеще на Централна Азия.

Изследван и разработен след разпадането на Съветския съюз от една американска фирма, участъкът – нереално отдалечен индустриален комплекс, обгърнат от океан от трева – бил придобит от „Лукойл“ – руския нефтен гигант, преди да се окаже в ръцете на китайската компания Sinopec. Но именно Китай се издига като най-голямата сила в Централна Азия. Като изключим нефтените полета, Пекин инвестира в най-големия инфраструктурен проект в света – инициативата „Един пояс, един път“, която цели да построи пристанища, железници, супермагистрали и телекомуникационни системи, обединяващи колосален потребителски пазар в Стария свят, обхващащ 60 страни. Новият Път на коприната принадлежи на Китай.

„Как попаднахте тук? – пита господин Лю – изненаданият шеф от Sinopec в контролната зала на нефтеното поле. – И искате ли чай?“

Но г-н Лю не мисли за чая. Нито пък го интересува колко пилешко руло, картофено пюре, сок от сливи и ябълков кейк поглъщат тримата мърляви диваци, нахлули в бюфета му. Не. Г-н Лю е притеснен за сигурността. Ние някак си сме пробили 15-километровата охраняема зона около нефтеното поле, без да задействаме сложните кръгове от сензори за движение.

Охранител на компанията ни ескортира вежливо до границите на зоната. Остава дълго до колата си, изпращайки ни с поглед в блесналата казахска равнина.

За затворниците в гащеризони от Каракудук ние сме джинове.

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от Декември 2017
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах