сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Най-щастливите места на света

6.11.2017 г.

Какво е общото между Дания, Коста Рика и Сингапур? Хората там се чувстват сигурни, имат усещане за цел и се радват на живот, който свежда до минимум стреса и набляга на радостта. Ето как го постигат.

Кой е най-щастливият човек на света?

Може би Алехандро Сунига – баща на средна възраст и в добро здраве, който се вижда с хора поне шест часа на ден. Почти всяка нощ спи поне по седем часа, ходи пеш на работа и през повечето дни яде по шест пъти плодове и зеленчуци. Работи най-много 40 часа седмично – работа, която обича, и с колеги, които харесва. Полага доброволен труд по няколко часа всяка седмица; през уикендите слави Бог и се отдава на страстта си към футбола. С други думи всеки ден прави избори, които са в полза на щастието и които са улеснени от факта, че живее сред хора с подобна нагласа в зелената и с умерен климат Централна долина на Коста Рика.

Сидсе Клеменсен е друг кандидат. Има партньор, който я обича, и три малки деца и живее в сплотена жилищна кооперация с други семейства. Тя е социолог – професия, която ежедневно я поглъща и изправя пред предизвикателства. Заедно със семейството си ходят с колела на работа, до магазина и до училището, което ги поддържа във форма. Плаща високи данъци върху скромната си заплата, но получава здравни грижи и образование за децата. В Олборг, Дания, където живее, хората са уверени, че правителството ще се погрижи да не им се случи нищо лошо.

Или пък Дъглас Фу, който е успял предприемач, кара БМВ за 750 000 долара и живее в къща за 10 млн. долара. Женен е и има четири деца, които са отличници в училище. Успял да се изучи и си направил фирма, която в крайна сметка се разраснала до мултинационална компания на стойност 59 млн. долара. Радва се на уважението на служители, конкуренти и на широката общественост. Фу е работил много за успеха си, но веднага признава, че вероятно не би могъл да си създаде подобен живот другаде освен в Сингапур.

Сунига, Клеменсен и Фу илюстрират три различни нишки на щастието, които се сплитат и допълват, за да донесат трайна радост. Наричам ги удоволствие, цел и гордост. Освен това живеят в страни, които поощряват тези нишки. Като се срещнем с всеки един от тях и се задълбочим в родните им страни, ще открием тайните на това какво прави хората на тези места толкова по-щастливи от тези другаде.

Да вземем Сунига, който като много костариканци се наслаждава на удоволствието от пълноценно ежедневие на място, което смекчава стреса и увеличава радостта. Учените наричат този тип щастие изживяно щастие или позитивен афект. Проучванията го измерват, като питат хората колко често са се усмихвали, смели или чувствали радостни през последните 24 часа. Родината на Сунига не е просто най-щастливата в Латинска Америка – тук хората споделят, че всеки ден изпитват повече положителни емоции в сравнение с където и да било другаде на света.

Клеменсен е представителка на „евдемоничното щастие“ – термин, който произхожда от старогръцката дума за „щастие“. Идеята била популяризирана от Аристотел, който смятал, че истинското щастие може да се породи единствено от живот със смисъл – когато се занимаваш с нещо стойностно. „Галъп“ измерва това, като пита участниците дали „вчера са научили или направили нещо интересно“. В Дания, която с изключителна последователност оглавява европейските класации за щастие през последните 40 години, обществото е еволюирало така, че да улесни хората да водят интересен живот.

И накрая, верен на репутацията на Сингапур, че почти фанатично се е посветил на успеха, Фу със своите амбиции и постижения е представител на третата нишка на щастието – „удовлетвореност от живота“. Социолозите често го измерват, като молят хората да оценят живота си по скала от 0 до 10. Сингапур най-редовно е на първо място в Азия по удовлетвореност от живота.

Изследователите, които публикуват ежегодния „Доклад за световното щастие“, установили, че три четвърти от човешкото щастие зависи от шест фактора: стабилен икономически ръст, висока средна продължителност на живота, качествени социални отношения, щедрост, доверие и свобода да живееш живота, който ти подхожда. Тези фактори са тясно обвързани с управлението на една страна и нейните културни ценности. С други думи – най-щастливите места пораждат щастие в своите обитатели.

За да илюстрира силата на мястото, Джон Хелиуел – един от редакторите на доклада – анализирал 500 000 анкети, попълнени от имигранти, преселили се в Канада от 100 други страни през последните 40 години – мнозина от страни, които се смятат за по-малко щастливи. Забележително е, че Хелиуел и колегите му установили как само няколко години след пристигането си имигрантите от по-нещастни места започнали да отчитат повишеното ниво на щастие на своя приемен дом. Изглежда по-голямото щастие се дължало единствено на околната среда.

Сунига, Клеменсен и Фу упорито преследват целите си, но не за сметка на радостта и щастието и са горди от това, което правят и което вече са постигнали. В много случаи са в състояние да го правят, тъй като местата, където живеят – страната, градът, кварталът, жилищната кооперация – им осигуряват невидима подкрепа и непрекъснато ги тласкат към поведения, които благоприятстват трайното добруване.

Коста Рика

Ежедневното щастие: здраве, вяра, семейство

Връщаме се при Алехандро Сунига, който работи като продавач на зеленчуци на централния пазар в град Картаго, непосредствено на изток от костариканската столица Сан Хосе. Вече десетилетия плещестият мъж неизменно присъства на пазара. Всеки път, когато някой от шейсетината други продавачи се разболее или има спешен случай в семейството, обикновено Сунига се заема да събере пари за него. През уикендите организира пътувания за мачовете на любимия, макар и често злополучен футболен отбор на града – „Картахинес“. Той е харизматичен приятел и роден за лидер.

Една вечер преди няколко години приятел се обадил на Сунига с вълнуваща новина: „Печелиш от лотарията!“ – развикал се той. Сунига бил купил печелившия билет и щял да получи 50 млн. колона (около 93 000 долара по онова време). Сунига обаче не повярвал на приятеля си, известен шегаджия. Освен това денят бил дълъг, а не бил продал всичкото си авокадо. „Стори ми се страшно тъпа шега – спомня си той. – Бяха ми останали само осем долара.“

Затворил му телефона.

Когато пристигнал на работа на следващия ден, всички продавачи избухнали в аплодисменти. Новината за печалбата се била разпространила.

Замаян, Сунига тръгнал покрай сергиите със зарзават с гордата походка на шампион и разменял поздрави с приятели и колеги. Те знаели, че животът му никога не е бил лесен. Израснал в бордеите, на 12 напуснал училище, за да си изкарва хляба, имал проблеми с алкохола и на 20 загубил любовта на живота си – тя го зарязала.

Сега бил забогатял и колегите му продавачи предполагали, че ще ги остави заради нов, по-охолен живот. Само че през седмиците след печалбата неговите приятели с изненада виждали как раздавал богатството си: един милион колона на приятеля, който му продал лотарийния билет, един милион на собственик на сергия за закуски, който го хранел в трудни времена, и още един милион на познат просяк на пазара. Останалите дал на майка си и на четирите майки на седемте си деца. Година по-късно отново бил на нула.

Въпреки това – настоява той – „Никога не съм бил по-щастлив“.

За да разберете тази гъвкавост на Сунига, трябва да знаете повече за Коста Рика, където алхимията на географията и социалната политика достига кулминацията си в една особено богата рецепта за това как да се наслаждаваш на живота ден след ден – удоволствието като съставка на щастието. Тук това съчетание от неща, всичките те статистически свързани с добруването, осигурява повече щастие на долар от БВП в сравнение с където и да било другаде.

Да погледнем живота на Сунига. Той живее в страна, която през почти целия последен век е вярвала в подкрепата за всеки гражданин. За разлика от повечето централноамерикански държави, където след обявяването на независимост на власт идвали едри земевладелци и подкрепяни от военните президенти, които се грижели за собствените си интереси, Коста Рика поела по друг път. Заради стръмните и нацепени от клисури планини и липсата на евтина туземна работна ръка условията тук не благоприятствали възникването на големи хасиенди. Вместо това дребните стопани и независимите фермери от Централната долина преуспели, след като открили международния пазар за кафе. Костариканците избирали за президенти учители, които – необременени от покварените колониални институции – въвели политика, която тласнала страната по възходящата спирала на благополучието.

През 1869 г. законът в Коста Рика направил задължително основното училище за всички деца, включително – обърнете внимание – за момичетата. Към 1930 г. грамотността била сред най-високите в Латинска Америка. По същото време държавата инвестирала в снабдяването на селата с чиста вода и се погрижила децата да започнат живота си в добро здраве. През 40-те години се зародила пенсионната система и изчезнала армията. През 1961 г. бил приет закон за всеобщо здравеопазване, който докарал безплатни поликлиники в повечето села.

Тези грижи продължават до ден-днешен. В една хладна зимна утрин неотдавна придружих медицинския техник Илеана Алварес Чавес по време на обиколката й през потъналото в зеленина градче Параисо в Централната долина. Тя работи за Екипос Басикос де Атенсион Интеграл ен Салуд (ЕБАИС) – създадената в средата на 90-те години национална система за медицински грижи за всеки костариканец. (Здравето и щастието са неразривно свързани.)

Малки екипи от лекар, медицинска сестра, регистратор и няколко техници са натоварени да се грижат за около 3500 души. Квотата на Алварес Чавес изисква тя да посещава до дузина домове на ден. Във всеки един тя прекарва половин час в опресняване на медицинските картони, мерене на кръвно налягане, поставяне на ваксини, даване на съвети и проверки за застояла вода (където се въдят комарите преносители на вируса зика). В дома на 89-годишната Аурора Бренес тя прави опис на лекарствата, мери й кръвното налягане и насрочва час на Бренес с лекаря в екипа. „Често мога да открия заболяванията, преди да са се разразили, като напреднал диабет или инфаркт – казва тя. – Много от пациентите ми са самотни и обичат някой да проявява грижа за тях.“

От 1970 г. насам средната продължителност на живота в Коста Рика е скочила от 66 на 80 години, а детската смъртност е намаляла седемкратно. Смъртността от сърдечни заболявания при мъжете е с една трета по-малко в сравнение със САЩ, въпреки че Коста Рика изразходва десет пъти по-малко средства за здравеопазване на глава от населението. Бившият президент Хосе Мария Фигерес, който въвел програмата ЕБАИС, ми каза, че националното здравеопазване работи толкова добре, тъй като целта му е на първо място хората да са здрави.  „Тук от години наблягаме на превенцията – поясни той, – тъй като, честно казано, задачата на доброто здравеопазване е хората да не се разболяват.“

Накратко социалната система на Коста Рика се грижи за нуждите на мнозинството хора – каза ми Мариано Рохас, костарикански икономист и експерт по щастието в Латиноамериканския факултет по социални науки в Мексико Сити. „Така тя ги кара да се чувстват сигурни, относително здрави и освободени от повечето от най-сериозните житейски грижи, като в същото време осигурява среда, в която повечето хора могат да си изкарват прехраната.“

Дания

Когато основните нужди са задоволени, е по-лесно да преследваш мечтите си

По същия начин и Дания подкрепя добруването на хора като Сидсе Клеменсен. Тридесет и петгодишната работеща майка с къса кестенява коса и диамантен пиърсинг на носа седи в кухнята си и пие чай; носи блуза без ръкави и марокански чехли.

„Държавата ми осигурява всичко, от което се нуждая – казва Клеменсен. – Децата ми са щастливи. Имам страхотен съпруг. Обичам работата си. И знам, че нищо лошо не може да ми се случи.“

Клеменсен и семейството й са едно от 22-те домакинства в жилищен кооператив, наречен бофелескеб в град Олборг. Всяко едно притежава малка къщичка като от лего, но заедно разполагат с огромна градина, перално помещение, работилница, склад, паркинг и столова. (Всяко семейство готви веднъж или два пъти месечно за цялата общност и през останалото време се храни безплатно.) Комплексът е кацнал на ниско възвишение над хълмисти пасища и от него се стига с колело до основното училище в квартала и до университета.

По скандинавски образец кооперативът предлага елегантна смесица от частно и общо – подходяща метафора за датското общество като цяло, което набляга на доверието и общността. Социалната еволюция на Дания – обяснява социологът Петер Гунделаш от Копенхагенския университет – може да се проследи до Втората шлезвигска война през 1864 г., когато Прусия отнема една четвърт от територията на страната. „С това поражение – каза той – сме загубили амбициите си да бъдем световна суперсила. Смирили сме се. Вместо това правителството започнало да укрепва националната ни идентичност и да гради навътре.“

Датчаните израстват с убеждението, че имат право на здравеопазване, образование и финансова подкрепа. В допълнение към безплатното образование студентите получават и държавна стипендия. Младите родители могат да получат едногодишно платено майчинство при почти пълна заплата; това се отнася и за гей родители. В Дания хората работят здраво, но средно под 40 часа на седмица и с поне пет седмици отпуска годишно. Цената за тези разточителни облаги са едни от най-високите данъци върху доходите, които започват от 41% и стигат до 56% – изравнител, който позволява на боклукчията да получава повече от лекаря.

„Датското щастие е тясно обвързано с тяхната идея за трьогед – уютното, защитено усещане, което започва с майчината любов и намира продължение в отношенията на датчаните с тяхното правителство – казва американският антрополог Джонатан Шуорц, който работи в Копенхаген. – Системата не толкова осигурява щастие, колкото пази хората от това да правят нещата, които ще ги направят нещастни.“

Да разполагаш с време за себеизява е още една ключова съставка от датското щастие. Над 90% от датчаните членуват в клубове и асоциации – от плувци в ледени води до зайцевъди. Изглежда датското общество поощрява равновесието между ангажиращ труд и заслужени забавления, което поражда усещане за времето като за „поток“. „Датчаните изглежда са по-наясно с цялостните нужди на човек в сравнение с повечето други народи“ – казва психологът Михай Чиксентмихай от Клеърмонтския университет в Калифорния.

 Сингапур

Ясен и безопасен път към успеха

Сингапур е създал свой собствен подход към щастието и Дъглас Фу е негово олицетворение.

Фу управлява „Сакае Суши“ – най-голямата сингапурска верига от суши ресторанти за бързо хранене – и въпреки това намира време за доброволна работа към 22 организации. През 14-часовите си работни дни той носи сини костюми по поръчка и ръководи по десетина заседания със смесица от сериозна церемониалност, внимателно вникване, баритонова решителност и заразителен хумор. Дарбата му да отпуска напрежението със спонтанен смях в съчетание с херкулесова работоспособност са му донесли всички атрибути на сингапурския успех. И макар че Фу ще ви каже, че е щастлив, той все пак има чувството, че още не е стигнал до края.

Със своите 48 години Фу е на прехода между борилото се за оцеляване поколение, поставило основите на Сингапур през 60-те години, и двайсет и няколко годишните, които възвестяват новото бъдеще. За малко повече от половин век 49-километровата държава се е превърнала от голямо рибарско село в страна с 5,8 млн. души, които живеят сред хиляди блокове и над 150 мола – метрополия, украсена със спретнати улици с дървета от двете страни.

Успехът чака сингапурците в края на ясно очертан път: следвай правилата, учи в правилното училище, намери си точната работа и щастието ти е в кърпа вързано. (Най-често бива обобщавано като петте „К“: кола, къща, кеш, кредитна карта и клубно членство.) В рамките на една система, която претендира да е меритокрация, дарбите и усилията биват възнаграждавани – поне на теория. Ще чуете сингапурците да се оплакват, че цените се покачват и че се съсипват от работа, но почти всички твърдят, че се чувстват сигурни и си вярват един на друг.

Архитект на този социален експеримент станал покойният Ли Куан Ю, който оглавил сингапурското движение за независимост през 1965 г. Радващ се на всеобщата обич на сингапурците, той е известен с прокарването на строги закони и телесни наказания за тежки престъпления. С искрена почит към традиционните азиатски ценности Ли се заел да изгради общество, което се основава на хармония, уважение и труд. На всеки, който полагал усилия в работата си, независимо колко скромна е тя, била гарантирана заплата, стигаща да преживее. Неговата програма за временна заетост допълвала ниското заплащане с жилищни и здравни помощи.

Въпреки че населението се състои основно от китайци (74,3%), малайци (13,4%) и индийци (9,1%), правителството на Ли съхранило английския като официален език, за да гарантира, че нито една народност няма да е привилегирована. Гарантирало религиозни свободи и равно образование за всички и отпуснало субсидии за придобиване на жилище.

В резултат днес хората в Сингапур са примери за третата нишка на щастието – тази, която специалистите наричат „удовлетвореност от живота“. Имаш висок резултат, когато живееш според ценностите си и си горд от постиженията си. Обикновено си финансово осигурен, радваш се на високо положение в обществото и имаш чувство за принадлежност. Постигането на този вид щастие може да отнеме години и често идва за сметка на дребните ежедневни радости.

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах