сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

Без дом и без надежда

5.10.2017 г.

Членове на мюсюлманското малцинство рохингя поколения наред бягат от свирепите репресии в будистки Мианмар. Бежански лагери в съседен Бангладеш предлагат убежище, но животът там остава безрадостен.

„Танцувай!“ – изкрещял офицерът и размахал пистолет пред треперещото момиче. Афифа, едва на 14 години, била обградена в едно поле заедно с още десетки момичета и жени – всички от мюсюлманското малцинство рохингя. Същата сутрин през миналия октомври войниците нахлули в селото й в Западен Мианмар. Мъжете и момчетата побегнали да се скрият в гората от страх за живота си.

След като изтърпяла унизително претърсващо опипване, Афифа наблюдавала как войниците завлекли две жени в едно оризище, след което други насочили вниманието си към нея. „Ако веднага не затанцуваш, ще ви изколим“ – предупредил я офицерът. Афифа преглътнала сълзите си и започнала да се поклаща напред-назад. Войниците пляскали в ритъм, а офицерът я прегърнал през кръста.

„Така е по-добре, нали?“ – казал той и се ухилил.

Случката, която Афифа разказва, отбелязала само началото на вълната от насилие през 2016–2017 г. срещу приблизително 1,1 млн. лишени от родина рохингя, които водят несигурно съществуване в мианмарския щат Рахин. Рохингя са сред най-преследваните малцинства в света. Те са мюсюлмани в страна, където на власт са будистите. Рохингя твърдят, че са автохтонни, а много са потомци на заселници, пристигнали през XIX и началото на XX в. През 1982 г. тогавашното военно правителство ги лишило от гражданство. Понастоящем се смятат за нелегални имигранти в Мианмар – както и в съседен Бангладеш, където мнозина избягали.

Преди пет години сблъсъци между будисти и мюсюлмани взели стотици жертви, повечето рохингя. Джамиите и селата им били опожарени и 120 000 души били прогонени в лагери в Мианмар. Три години по-късно през октомври 2015 г. бирманската армия предприела четиримесечен терор, който включвал екзекуции, масови арести, разрушаване на села и системни изнасилвания. Военният погром предизвикал преселението на ок. 74 000 рохингя в претъпканите бежански лагери оттатък границата с Бангладеш. Това лято бирманските военни засилиха атаките си срещу селищата на рохингя, принуждавайки стотици хиляди от тях да напуснат домовете си и да побегнат към претъпканите бежански лагери в Бангладеш. Този ужас се разигра след 25 август, след като бойци на рохингя нападнаха полицейски постове и убиха най-малко десет полицаи. Армията отговори с масови удари, палежи и стотици избити представители на малцинството.

Янгхий Лий, официален докладчик на ООН за човешките права в Мианмар, заяви, че нападенията на армията „най-вероятно“ представляват престъпления срещу човечеството. Военните отхвърлят обвиненията – както и Аун Сан Су Чи, първият наистина граждански лидер след половин век военно управление. „Според мен няма такова нещо като етническо прочистване“ – каза тя пред Би Би Си. Аун Сан Су Чи, която е носител на Нобелова награда за мир заради дългата си борба срещу военната хунта, изуми активистите за човешки права с това, че не се обяви срещу жестокостите – да не говорим да потърси отговорност на извършителите. През юни нейното правителство отказа визи на членовете на нова разследваща мисия на ООН.

Афифа, баща й и още трима от братята и сестрите й бягали в продължение на пет месеца. В крайна сметка успели да се присъединят към другите ок. 500 000 рохингски бежанци, много от които са натикани в мизерни лагери покрай границата, а майка й с още пет деца останала да се крие в Мианмар.

В Балухали, където ок. 11 000 новопристигнали са превърнали гористите хълмове в прашен кошер от бамбукови колиби и черни платнища, Афифа е сред късметлиите. Нур Айеша, на 40 години, си смъква забрадката, за да оголи изгаряния по лицето си; казва, че военните запалили къщата й, докато тя била още вътре. Аджим Аллах, на 14 години, ми показва съсухрената си ръка, натрошена от полицейски куршум на излизане от медресето миналия октомври.

Двайсет и седем годишната Ясмин от с. Нган Чаунг си спомня как войниците се редували да я насилват пред петгодишната й дъщеря. Най-страшното дошло обаче, когато тръгнала да търси осемгодишния си син – и го намерила да лежи в едно оризище с дупка от куршум в гърба.

Бангладеш също не предлага много надежда. Рохингя не могат да си намерят нормална работа, да запишат децата си на училище или да получат елементарни здравни грижи. На пътя край лагера групи бежанки просят пари. От време на време мъжете се хващат на работа в оризищата и солниците, но заплащането рядко е повече от долар на ден. А Бангладеш, вече беден и пренаселен, не иска да ги приюти за дълго време. Последния път, когато видях Афифа, тя метеше правоъгълно парче земя в лагера Балухали – мястото на бъдещата им колиба, където петима от 11-членното семейството се бяха събрали. Но мъките продължаваха. В края на май връхлетя циклон, който отнесе подслона на семейството – и на още стотици други в лагера. Никой не загина, а майка й и останалите деца най-сетне се бяха добрали до Бангладеш. Въпреки това храната не достига, мусонните дъждове не спират и военните операции срещу мюсюлманите рохингя в Рахин продължават.

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от Октомври 2017
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах