сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Дръзката цел на Дубай

5.10.2017 г.

Преди 10 години столицата на емирството имаше един от най-големите екологични отпечатъци от всички градове в света. До 2050 г. иска да постигне най-малкия. Възможно ли е?

Ако искате да се гмурнете с главата надолу в дубайската дързост – ширналия се цъфтеж от бетон, стъкло и стомана, изникнал през последните три десетилетия от изгарящите пясъци на Арабия, – първо може да отидете на ски. Гледана отвън, пистата в Мола на емирствата изглежда като сребрист космически кораб, забил се в приземния етаж. Вътре можете да повисите пред витрините на „Прада“ и „Диор“, преди да влезете през стъклените врати на „Ски Дубай“.

Купих си сувенирна тениска с карикатура на термометър с градуси по Целзий, който обявява: „Паднах от +50 до –8.“ На пистата сякаш не беше чак толкова студено, но през лятото температурата навън в Дубай може да доближи 50°С. Влажността е задушаваща заради близостта до морето. Въпреки това рядко вали – в Дубай падат под 100 л/кв.м дъжд годишно. Няма постоянни реки. Почти няма почва, в която да може да се отгледа реколта.

Какъв въобще е смисълът да има човешко селище на такова място? Векове наред Дубай бил рибарско село и търговско пристанище – малко и бедно. После бумът на петрола и недвижимата собственост го превърнал в град със силует от архитектурни чудеса и третото най-натоварено летище в света. „От гледна точка на устойчивото развитие сигурно не бихте го направили тук“ – казва известният архитект Янус Росток, преселил се от Копенхаген.

Въпреки това днес дубайските власти твърдят, че искат да създадат именно устойчив град.

Устойчив? Дубай? Годините на разцвет превърнаха града в емблема на разточителството – резултат от срещата между евтината енергия и екологичното безразличие. Ските на закрито са само един символ: Дубай консумира далеч повече изкопаеми горива, за да охлади стъклените си кули. За да не спират чешмите във всички тези сгради, той всеки ден на практика преварява стотици олимпийски басейни с морска вода. А за да създаде повече първа линия на брега – за повече луксозни вили и хотели, той е погребал коралови рифове под огромни изкуствени острови.

През 2006 г. Световният фонд за дивата природа (WWF) обяви Обединените арабски емирства за държавата с най-голяма екологичен отпечатък на глава от населението най-вече заради въглеродните й емисии. Определението със сигурност пасва на Дубай. През изминалото оттогава десетилетие населението на града се е удвоило до над 2,8 млн. души. При все това и още нещо се случило след 2006 г.: Дубай е започнал да се променя.

Лъскави метровлакове без водачи се движат покрай булевард „Шейх Зайед“. Нов жилищен квартал, наречен „Устойчивия град“, рециклира водата и отпадъците си и произвежда повече енергия, отколкото потребява. Навътре в пустинята Дубай строи гигантска слънчева електроцентрала. „Властта осъзна, че ръстът на икономиката не е устойчив, ако не се предприемат действия за въглеродните емисии“ – казва Танзид Алам, директор по климата и енергията в Емирското дружество за дивата природа, местния партньор на WWF.

„Властта“ в Дубай е Негово Височество Шейх Мохамед бин Рашид ал Мактум – 68-годишен наследствен емир, наричан още Владетеля. Шейх Мохамед застанал начело през 2006 г. Обявил е, че до 2050 г. градът му ще си набавя 75% от енергията от чисти източници. Иска да постигне най-малкия въглероден отпечатък в света. Много от хората, с които говорих при последното си посещение, включително Росток и Алам, вярват, че градът би могъл наистина да успее. А ако може да се случи тук, значи е възможно навсякъде.

Шейх Мохамед израснал в къща, осветявана от маслени лампи, където водата от селския кладенец се карала с магарешка каруца. Къщата била на неговия дядо емира; семейство Ал Мактум управлява Дубай от 1833 г. Бащата на шейх Мохамед, Шейх Рашид бин Саид ал Мактум, израснал в същата къща и на младини преживял трудни години, в които народът на Дубай гладувал; Голямата депресия и изобретяването на култивираните перли унищожили пазара на гмуркачите за перли – основното перо в икономиката на града.

Именно Шейх Рашид започнал да модернизира Дубай, след като поел властта през 1958 г. и особено след появата на нефта в края на 60-те години. Той бързо прокарал електричество и течаща вода и асфалтирал улиците. Построил училища, летище и – през 1979 г. – и 39-етажния Световен търговски център (днес „Шейх Рашид Тауър“), по онова време най-високата сграда в Близкия изток.

Перленият бизнес не бил вечен и Шейх Рашид знаел, че и петролният няма да изкара много дълго. Дубай владее съвсем малка част от нефта на ОАЕ – лъвският дял се пада на Абу Даби. Така че, макар Дубай да не бил център на световната търговия през 1979 г., когато Шейх Рашид построил Търговския център, той се заел да го превърне в такъв. Същата година открил и второ, по-голямо пристанище при Джебел Али, на 40 км от Залива, както го наричат.

Синът му Мохамед запълнил празното пространство между двете и превърнал Дубай в център не само на търговията и финансите, но – колкото и да е невероятно – на туризма и недвижимата собственост.

Градът бързо се разраснал по брега. Разпрострял се и навътре в Персийския залив върху два изкуствени полуострова, изградени от титанични количества драгиран пясък; ширнал се и към арабската пустиня. „Когато погледнеш как се е разраствал Дубай, веднага забелязваш манията да се строи навътре в пустинята – казва египетско-американският архитект Ясер Елшештауи, който 20 години преподавал в Университета на ОАЕ в Ал Айн. – Нямало ограничения. Енергията била евтина. Хората имали коли. Така че защо не?“

Амбициите на Шейх Мохамед са като на баща му, но по-големи: иска Дубай да изпревари света и да му покаже, че арабите отново могат да са първопроходци, също като през Средновековието. Неговата стратегия е да привлече света към Дубай. Около 90% от 2,8-милионното население са експатриати, които живеят на място, където до не чак толкова отдавна няколко хиляди араби се борели за оцеляване. Всички тези хора обаче трябва да бъдат поддържани живи в пустинята.

Днес в Дубай има предостатъчно електричество и течаща вода, които почти изцяло идват от една четирикилометрова централа в Джебел Али. Там Дубайската агенция по електричеството и водата (ДАЕВ) изгаря природен газ, за да произведе 10 гигавата електричество. Остатъчната топлина се използва за обезсоляването на морска вода – над 2 млрд. литра дневно. Газът пристига по тръбопровод от Катар, с който ОАЕ прекратиха дипломатическите си отношения през юни, и с танкери чак от САЩ.

Поддържането на живота в малкото емирство Дубай, за което си мислим, че е богато на петрол, зависи от вносни изкопаеми горива. Един служител в ДАЕВ се опита да ми покаже какво е усещането и здраво се стисна за гърлото с една ръка. Само че чувството, че се задушаваш, може да има и положителна страна – може да те мотивира да промениш нещо.

Глобалната финансова криза през 2008 и 2009 г. замрази дубайския бум. Туризмът рязко се сви, както и цените на недвижимата собственост. Наложи се Абу Даби да помогне на Дубай да си плати дълговете. „Икономическата криза може би беше най-хубавото нещо, което ни се е случвало – маскирана благословия – казва Хабиба ал Мараши, съоснователка на Емирската екологична група, която се занимава с рециклиране и образование. – Забави лудешкото строителство.“

Докато си поемал дъх, градът имал няколко причини да преразгледа пътя си. В „Дубай Холдинг“, собствената строителна компания на Шейх Мохамед, „един от проблемите беше как Дубай ще си набави енергията за захранването на всички тези огромни комплекси“ – казва енергийният консултант Робин Милс, който тогава работел там. Наоколо витаели зелени алтернативи: „Масдар Сити“, проектиран от архитектурната звезда Норман Фостър и рекламиран като първия град в света с нулеви емисии, без коли и захранван от слънцето, тъкмо започвал да изниква от пясъците на Абу Даби.

И което било най-важно – цената на слънчевата енергия рязко падала. През февруари тази година, когато посетих Фотоволтаичния парк „Мохамед бин Рашид ал Мактум“ на 50 км от центъра на града, ДАЕВ тъкмо приключваше монтажа на слънчеви панели за 200 мегавата и беше подписала договор за следващите 800 мегавата – при 2,99 цента за киловатчас. По проект до 2030 г. на мястото трябва да има 5000 мегавата.

„Тук има толкова голям соларен потенциал – казва Милс: – милиони хектари празна пустиня и огромно пространство по покривите. Електропроизводството – според мен това е почти решен проблем.“

След разточителните години на бума Дубай се опитва и да ограничи потреблението на ток и вода. Цените значително са се увеличили (макар все още да са субсидирани) и – обяснява Саид Ал Абар, който оглавява Емирския съвет за зелено строителство – новите сгради вече не се строят все едно енергията и водата са безкрайни. „Станах свидетел на огромна промяна“ – казва Ал Абар, който участва в проектирането на една от първите офисни сгради „с нулево нетно потребление“ в Дубай, която ще произвежда толкова енергия, колкото консумира.

Първият жилищен комплекс с нулево потребление отвори врати южно от града. Тайната на Устойчивия град – казва неговият създател Фарис Саид – не се крие само в соларните панели, които засенчват всяко паркомясто и тераса на покрива, нито пък в слънчевия бойлер, който обслужва всеки дом. Крие се в простите избори – например в разполагането на 500-те Г-образни сгради достатъчно наблизо по тесните улици, така че да си пазят сянка една на друга – като старите къщи край Залива.

Всички тези усилия започват да се отплащат. Потреблението на вода и електричество на глава от населението пада, като – казват властите – същото се отнася и за въглеродните емисии, които са основният фактор за огромния отпечатък на Дубай. Понастоящем средният жител на Дубай „отделя“ под 18 тона годишно – съвсем малко повече от средния американец. Но общото потребление и емисии продължават да се увеличават заедно с населението. А един дубаец все още отделя три пъти повече от един нюйоркчанин – отчасти защото подобно на много американски градове и Дубай се разпрострял на огромна площ заради автомобилите. Обитателите на пешеходния комплекс на Саид могат да се разходят до ресторантите, бакалията или джамията, а се строи и училище, но многобройните центрове на Дубай са на между 16 и 25 км с кола. Макар и много ценно, метрото не стига до Устойчивия град.

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от Октомври 2017
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах