сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Борба за оцеляване

5.7.2017 г.

Индонезийските качулати макаци са ловувани за храна, пленявани за домашни любимци и застрашени от все по-намаляващите им местообитания.

Ако не беше една закачлива маймуна, кръстена Наруто, която, както твърдят, откраднала камерата на фотограф в индонезийски парк и си направила селфи, качулатите макаци може би още щяха да тънат в неизвестност.

По-късно снимката предизвика огромен интерес и Macaca nigra изведнъж се сдоби с милиони онлайн фенове точно докато Международният съюз за защита на природата, определящ статута на животните, работеше за обявяването на тези същества с пънкарска прическа и кехлибарени очи за един от 25-те най-застрашени примати в света.

През 2015 г. селфито на Наруто разпали съдебен процес за авторски права, въвлякъл и групата за защита на животните „Хора за етично отношение към животните“ – след като маймуната е направила снимката, нейни ли са правата?, – който би могъл на разшири границите на животинските права. Но славата на Наруто не му е спечелила специално отношение от страна на останалите макаци в защитените гори на природния резерват „Тангкоко-Батуангус-Дуасаудара“ близо до Битунг на о-в Сулавеси.

„Това е той“ – казва приматоложката Антша Енгълхарт от университета „Джон Мурс“ в Ливърпул, Великобритания. Тя сочи макак с размерите на бигъл, който седи прегърбен и се чеше. В този момент мъжки на име Алекс се приближава до Наруто изотзад и го възкачва.

„Видя ли това?“ – разсмива се Енгълхарт, като обяснява, че Алекс си го връща. Чарли, най-високопоставеният в йерархията, или алфа мъжкарят, тъкмо е отнел от Алекс смокиня, която той се готвел да изяде. „Вместо да рискува да се сбие с Чарли – казва Енгълхарт, – Алекс изразява недоволството си чрез демонстрация на сила срещу по-нископоставено животно.“

Толкова по въпроса за славата.

Под шапката на проекта Macaca Nigra Енгълхарт и сменящ се екип от студенти вече десетилетие изследват поведението и биологията на макаците от резервата. M. nigra, известен сред местните хора като яки, е един от седемте отделни видове макаци, еволюирали на индонезийския остров Сулавеси – който прилича на набързо надраскано „К“, – с четири полуострова, издаващи се като лъчи от планинския му център.

През последните години критично застрашените макаци страдат, тъй като ги ловуват за месото им, пленяват ги за домашни любимци и ги изтикват в още по-тесни местообитания заради незаконната сеч за засаждане на кокосови плантации и за градински парцели на жителите на селата. Междувременно природозащитниците се борят с плановете на правителството да отвори дивите земи за строеж на пътища и за индустриите.

Изследвания от 2009 до 2010 г. определят популацията на яки на около 2000 екземпляра в резервата, наричан просто „Тангкоко“, а Енгълхарт казва, че броят им намалява оттогава насам. Не е известно колко живеят на други места в Северен Сулавеси. На о-в Бакан, на стотици километри от Сулавеси, живее популация макаци, които не са местни – говори се, че са пуснати тук в средата на XIX в. като подарък за местен султан.

Учените изследват три основни групи яки в „Тангкоко“. Наричат най-общителната от тях „Рамбо II“; членовете й, които били проучвани и преди и били обичани от туристите, били доста питомни, когато Енгълхарт пристигнала преди 10 години. „Рамбо I“ също била проучвана, но преди много години. Екипът на Енгълхарт ги привикнал отново към човешкото присъствие. Третата група, „Пантай Бату Хитам“ (или „Плажът с черните скали“ заради вулканичните плажове, които тези животни посещават), е най-предпазлива към хората.

Всяка група се състои от около 80 члена със строга йерархия. Алфа мъжкарят е предпочитан партньор за женските, но доминантността му е неустойчива. Превземането на властта често е светкавично и безкръвно и веднъж изгубил позицията си, алфа мъжкарят не може да си я върне обратно. Някои изместени мъжки напускат групата и се опитват да превземат друга. Женските обикновено се спогаждат, разрешавайки споровете с пощене и други умиротворяващи действия.

Там, където териториите на макаците се припокриват, могат да избухнат шумни сблъсъци. Скитащи макаци, дочули олелията и писъците на битката, бързат да се присъединят, крещейки солидарно с тези на фронтовата линия. „Могат да бъдат доста жестоки“ – казва Енгълхарт по отношение на схватките. Но смъртта на бойното поле е рядка. Битките обикновено са кратки и по-скоро театрални, отколкото нанасящи рани, казва Мора Тайрел, докторантка от университета „Бъфало“ в Ню Йорк. Това е особено вярно за женските, „които примляскват и нервно се докосват помежду си, докато дойдат мъжките. После – бум! – време е за преследване и бой.“ Мъжките отвеждат женските надалеч от сексуалните съперници, но понякога са груби с партньорките си, като дори ги хапят. „Гледката може да е брутална“ – казва Тайрел.

И все пак макаците изглежда са безстрашни в горския си дом. Те се катерят нависоко и се люлеят нашироко и прекършват клоните, докато се премятат, ако се изтърват. Малките, с големите си очи и вид на анимационни герои, се притискат към майките си или си играят заедно по ниските клони. Индивидите държат връзка чрез подобни на гукане викове, докато търсят храна в движение, дъвчейки смокини и други плодове, а също и буболечки и листа. Лицевите изражения предават настроенията им: ритуалната прозявка (започваща със закръглена уста, която се отваря напълно, докато животното отмята глава назад) подсказва за напрежение. Изтеглянето на скалпа назад и клепването на ушите е покана за игра или за пощене. Кикотенето, дърдоренето, грухтенето и лаенето – макакското говорене – имат свое значение, зависещо от контекста.

Тайрел следи макаците от изгрев до залез, пет дни в седмицата, изучавайки взаимоотношенията между мъжките. Тя се опитва да научи кога и как мъжките изграждат коалиции, които, както казва тя, „може да хвърлят светлина върху същото поведение в ранните човешки общества“. Бележките й от деня редовно би трябвало да носят червена точка и надпис „забранено за лица под 18 години“. „Обикновено напрегнатите взаимоотношения се смекчават чрез ритуализирани поздрави и сграбчване за гениталиите – казва тя. – Докосването на чужд пенис може да е начин за мъжките да проверят отношенията си и да се договорят за бъдещи съюзи.“ Тя казва, че това не е свързано с ранга, тъй като сграбчването може да е взаимно. Който и да е започнал пръв, „да позволиш на друг мъжки да докосва гениталиите ти те поставя в доста уязвима позиция.“

Има и други начини за изразяване. През първия ми ден в гората Раул, големият алфа мъжкар от „Рамбо II“, отвори широко уста, за да ми покаже острите си като ками кучешки зъби, после бавно мина край мен и ме удари с пръчка по прасеца – като така ми показа къде стоя в социалната йерархия. (Ниско.)

В отношенията помежду си макаците разчитат основно на сексуални сигнали. „Когато става дума за полов подбор, те са много директни“ – казва ми Енгълхарт, докато гледаме как женски със свръхподути, розово-червени задници минават като на парад пред потенциалните партньори. Също толкова яркият скротум при мъжки екземпляр обозначава нивото на тестостерона му и съответно неговата доминантност. „Колкото по-червен е, толкова по-висок е рангът му“ – казва тя.

Мъжките непрестанно изпробват силите си с цел да се придвижат нагоре в йерархията. По-високият ранг означава повече шансове да разпространят ДНК-то си чрез фертилните женски (тези с най-големите и най-червени задници). „И все пак – казва Енгълхарт – да бъдеш бета (на второ място) може би е идеално. Не се налага да си най-силният, но все пак участваш в сексуалната суетня.“

Изследователите установяват интересни подробности относно личния живот на яки. „Едно от вдъхновяващите открития е, че мъжки с определени личностни качества – самоуверени и участващи в голяма, разнообразна социална мрежа – е по-вероятно да достигнат висока позиция и така да станат бащи на повече малки – казва Енгълхарт. – Така че не социалният статус се отразява на личността, а личността влияе на социалния статус.“ Този принцип е валиден и при хората, при които личността също влияе на социалната „йерархия“ и възможностите за секс. Но коя точно черта носи ползи „може да се окаже много специфично – казва тя. – Това, което върши работа при мъжките макаци, може да не работи при хората.“

Яки имат само един естествен враг –  мрежестия питон, но имат много неприятели. Дървосекачите притискат маймуните и ги принуждават да се местят. Строителите на пътища ги обграждат. А бракониерите ги карат да бягат, за да си спасят живота.

„Всичко това е било девствена джунгла – казва Енгълхарт, кимвайки към склона в посока покрай главното шосе, отвеждащо извън Тангкоко. – Първо рейнджърите започнали да си правят градини, после ги последвали и селяните. А там горе – тя сочи двата върха на планината Дуасаудара – можеш да видиш, че на върха има гора, но отдолу вече са [кокосови] плантации. Обходихме района: няма маймуни. Изобщо.“

Шофираме към спасителния център за диви животни „Тасикоки“, южно от Битунг, за да се срещнем с неговия управител, британеца Саймън Пърсър, и с Хари Хилзър, програмен директор на „Селаматкан Яки“ (НПО, която работи за спасяването на качулатите макаци на Сулавеси). Центърът подслонява осиротели и ранени диви животни, плюс такива, които са конфискувани от бракониери и купувачи на нелегални „домашни любимци“. Пърсър, който казва, че прекарва много време „в опити да накарам властите да си свършат работата“, присъства на повечето полицейски проверки и спасявания. Случаите могат да бъдат ожесточени: понякога трафикантите предпочитат да убият животните, вместо да ги предадат.

В „Тасикоки“ има около 70 качулати макаци, които са подслонени заедно в големи, залесени ограждения, за да могат да си създадат йерархия. „Понякога помежду им може да се разиграе кървава баня“, но това е естествено, казва Пърсър. „Целта ни винаги е да върнем животните обратно на свобода, но не можем просто да захвърлим някоя самотна маймуна където ни падне: хайде, чао и късмет.“ Има риск териториалните мъжки да я убият „или да излезе от гората, защото не знае какво да прави“. За да се предотвратят подобни загуби, прибягват до групово освобождаване.

Някои фермери нарочно хващат в капан макаците, за да не нападат посевите им. Маймуните попадат и в капани, сложени за прасета, птици или плъхове, което може да означава бързи пари за някой трапер. „Екипът ми е преброявал до сто капана само в малък район в границите на резервата – казва Енгълхарт. – За нещастие – добавя тя, – макаците, които успяват да се измъкнат от капаните, може да изгубят крайник заради прекъсване на кръвообращението.“

Местната търговия с домашни любимци процъфтява на гърба на заловени или осиротели бебета макаци – често недохранени и държани в тесни клетки. Но най-голямата заплаха е, че хората в Сулавеси ядат месо от макаци от векове. Днес то върви по около 4 долара за килограм (възрастен макак тежи от 8 до 10 кг) и в празнични дни търсенето нараства. Град Томпасобару, на 6 часа с кола от Тангкоко, е прочут с карамфиловите дървета, чиито уханни цветни пъпки покриват като килим предните дворове на къщите, съхнейки върху платнища на слънцето. Но на открития пазар в града въздухът тежи от металната миризма на месарниците. До изсушената риба и пилешките крака се продават плъхове и прилепи (крилете им, струпани на купчина като кожни изрезки, също са за продан), както и разфасовани прасета и маймуни с непокътнати глави.

Нофи Раранта, на 37 години, е главен търговец на карамфил в града, както и главен ловец, който дава работа на стотина мъже, които претърсват околните гори за плячка. Раранта ме поздравява от верандата на новопостроената си къща близо до пазара, а после ме води в стая склад, където от голям фризер измъква горната третина от тялото на качулат макак и го подпира на един стол, за да го разгледам. Казва ми, че семейството му продава около 15 макака на седмица, като една четвърт от тях са яки.

Ами какво ще стане, питам го аз, ако убиете всички диви качулати макаци? Раранта признава, че сега ловците трябва да бродят по-надалеч, за да открият маймуните. „Аз съм бизнесмен – казва той. – Имаме и карамфил. А и винаги ще има още плъхове, прасета, прилепи. Ако едно животно изчезне, просто търсим други.“

Но индонезийският закон защитава застрашените макаци. Дали той се тревожи, че може да го спипат с тях? „Не много. Полицаите – казва Раранта полуусмихнат – идват и сядат да ядат заедно с нас!“

„Индонезия има мащабна юридическа система – казва Хилзър, – но това не значи нищо, ако тя не се прилага.“ Но дори и да се следват законите, рядкост е някой да попадне в затвора за бракониерство. „Нофи най-много да го глобят – казва Пърсър. – Така че няма особен стимул да спре това, което върши.“ Слабото прилагане на закона, казва той, може да е също толкова лошо за видовете, както и директната заплаха за оцеляването им.

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах