сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Горящото сърце на Африка

5.7.2017 г.

Централноафриканската република е една от най-богатите страни на континента. Как тогава се е превърнала в провалена държава?

За да стигнете до къщата на рисуващия с пеперуди, трябва да преодолеете лабиринт от кирпичени домове край широката кафява река Убанги. Преди четири години мюсюлманските бунтовници и християнските милиции вилнели наоколо, докато се сражавали за контрола над Банги – столицата на Централноафриканската република (ЦАР). Днес кварталът е пълен с пищящи деца, които играят футбол, и вдигащи глъч продавачи, които предлагат фъстъци и яйца, авокадо и манго, див мед и черен пипер. Но насилието още измъчва града и хората тук продължават да се ослушват за изстрели и за звука на военни хеликоптери.

Филип Анде не обръща внимание на всичко това. Мършавият оплешивяващ мъж се е привел над работната маса, покрита с крилца от пеперуди – съзвездие от електрикови цветове, пищни форми и екзотични шарки. ЦАР е дом на 597 регистрирани вида пеперуди и често се случва внезапно да се озовете сред облак от тези безшумни пърхащи същества – сякаш сте свърнали във вихрушка от конфети. Анде е фермер. Той ги лови из нивите си и изпраща момчета да ги събират по хълмовете и покрай реката.

С пинцети, бръснарско ножче и каучуково лепило той грижливо подрежда прозирно тънките крила в лъчезарни сцени от централноафриканския живот, всяка като миниатюрен стъклопис. Мъж лови петниста зелена риба сред бурна тюркоазена река. Жени в оранжеви одежди и привързани към гърбовете им спящи бебета счукват маниока на брашно. Момче се катери по палма, за да бере кокосови орехи. Има пълни с памук нивя; портрети на слонове, горили, папагали, антилопи; дори шлифован диамант – най-прочутия експортен продукт на страната.

Това е ЦАР, която Анде си е избрал да вижда, когато затвори очи: времето преди 2013 г. – годината, когато Селека – съюз от преобладаващо мюсюлмански бунтовнически групи – си проправиха път през страната с грабежи, изнасилвания, убийства и палежи. Свалиха корумпираното, доминирано от християните правителство и възпламениха брутална, все още тлееща гражданска война, която взе хиляди жертви, прогони от домовете им близо един милион души и породи недостиг на храна.

Честно казано, омагьосващите картини на Анде представят някои от моите идеализирани впечатления от ЦАР. Страната привлече вниманието ми, когато я видях да изпъква на една природозащитна карта – зелен остров приблизително колкото Франция, приютил част от последните девствени земи на Африка. Научих, че обширни части от нейните гори продължават да са необитаеми и гъмжат от диви животни. Под това изобилие се крият природни богатства, включително диаманти, злато, уран  и може би нефт. Логично може да се предположи, че тази слабо населена страна – едва 5 млн. души (спрямо 65 млн. във Франция) – би просперирала. Тя обаче се проваляше. Защо? Въпросът ме тормозеше през последните три години, докато отразявах това, което централноафриканците наричат „Кризата“ – техният термин за войната и последвалия хаос.

При първото ми пътуване до Банги зададох този въпрос на офицер от френската армия, докато седяхме в самолет на „Ер Франс“, който се канеше да излети от Париж. Темата е деликатна за французите, които колонизирали страната по време на европейската надпревара за Африка през XIX век. ЦАР получила независимост през 1960 г., но французите продължили да играят важна роля в делата й. Днес централноафриканците зависят от френската компания „Тотал“ за голяма част от бензина си, а използваната в страната валута е подкрепена от френската хазна.

Офицерът – широкоплещест мъж, прехвърлил 40-те – заминаваше на втората си мироопазваща мисия. „Логистиката е голям проблем – каза той и поклати глава. – Страната е голяма, без излаз на море, а пътищата са скапани.“ Описа ми как през дъждовния сезон от май до октомври селата в блатистите североизточни райони са напълно откъснати и важни търговски пътища не функционират. „Икономиката на север не може да расте – каза той – и хората са гневни. Именно там се зароди Селека.“

В този момент бяхме прекъснати от крясъците на централноафриканска жена, която депортираха. Двама полицаи я конвоираха до самолета и я закопчаха с белезници за седалката. Тя се дърпаше с истерични писъци. Останалите пътници бяха смесица от централноафриканци, които се връщаха в страната си, миротворци, хуманитарни работници и дипломати.

Думите на жената разтревожиха централноафриканците. „Тя е магьосница“ – оплака се един мъж. „Проклина самолета“ – каза друг. Стюардесите се опитаха да успокоят пасажерите, но скоро някои от тях започнаха да вадят чантите си от багажните отделения и да искат да слизат. След един час закъснение пилотът нареди на полицията да свали жената. Обяви, че заради забавянето ще трябва да спрем за през нощта в Камерун. „Не можем да кацнем в Банги по тъмно – обясни той, – тъй като светлините на летището не работят.“ Офицерът се приведе към мен и каза: „А също и защото не е безопасно да се пътува нощем по пътя от летището до града.“ Усмихна се унило: „Така се случват нещата в ЦАР.“

През един от първите ми дни в Банги местен гид ме откара до малък площад с шест боядисани в златно статуи. Беше жизнерадостен мъж с пъстро дашики и ми обясни, че площадът илюстрирал цялата история, която съм имал нужда да знам. Мястото отдаваше почит на шестимата мъже, които оглавявали страната от движението за независимост до началото на Кризата. Статуите бяха очукани, а кози скубеха плевелите, прорасли от напуканата настилка наблизо. „Това е Бартелеми Боганда – започна той от първата статуя, сякаш изнасяше урок пред ученици. – За централноафриканците той е това, което са Джордж Вашингтон и Мартин Лутър Кинг-младши за американците.“

Вече бях чел историята на Боганда, по собствените му думи син на канибал, прочул се с преговорите с Шарл дьо Гол за независимостта на страната, но не го прекъснах. Той сякаш намираше утеха в приказките за единствения лидер, когото почти всички централноафриканци приемат за светец. В разговори с десетки християни и мюсюлмани не ги чух нито веднъж да призоват Исус или Мохамед, но често цитираха Боганда. Родил се в тогавашната френска колония Убанги-Шари, наречена на реките, определящи южната и северната й граница. Частни компании безнаказано управлявали колонията и всяка представа за правосъдие била оставена на прищевките на нейните администратори. На 14 юли (Деня на Бастилията) през 1903 г. френски чиновник в Кага Бандоро позволил на хората си да екзекутират затворник африканец, като му вкарат пръчка динамит в ануса и запалят фитила. „Не е много умно, но ще втрещи местните – обяснил чиновникът. – След това сигурно ще си траят.“

Животът на Боганда звучи като житие на старозаветен пророк. Непосредствено преди да се роди през 1910 г., френските сили убили баща му при нападение срещу неговото село. Охранителите на една компания пребили майка му до смърт, когато отказала да събира каучук. Осиротелият Боганда бил приютен от римокатолически свещеник и впоследствие също бил ръкоположен като първия местен духовник в Убанги-Шари. По-късно станал и първият местен представител във френската Национална асамблея, където отявлено критикувал френското управление. С наближаването на независимостта Боганда бил очевидният избор на народа за техен лидер.

Той кръстил страната Централноафриканска република (ЦАР), измислил националния флаг и написал девиза на страната: „Равенство за всеки“. Но на 29 март 1959 г., непосредствено преди първите избори, самолетът с Боганда на борда се взривил във въздуха. Днес хората в цялата страна смятат, че Франция е отговорна за смъртта му – въпреки че тя отрича. Оттогава инцидентът хвърля сянка върху отношенията между двете страни.

„Ние сме били тяхна колония – каза моят водач, горски пазач по професия, – а те не са искали да се откажат от нас. Можете да ме цитирате, но без да споменавате името ми, моля. Французите още си мислят, че сме тяхна колония.“ Посочи статуите на другите петима мъже, които също са заемали поста президент. „Всеки път когато някой от тях е решавал да тръгне срещу французите, са го заменяли със следващия.“

Но лидерите след Боганда – каза той – също имали грехове, за които да отговарят. Докато вървеше покрай редицата от статуи, той обвинително сочеше строгото лице на всеки мъж, сякаш говореше лично на него. Описваше как прахосвали богатството на страната, избирали си фаворити сред множеството етнически групи и пораждали дълбоко недоволство сред петнайсетте процента мюсюлманско население (останалите са християни или имат анимистки вярвания). Спря се пред последната статуя – на човека, когото мнозина централноафриканци обвиняват за започването на кризата: Франсоа Бозизе – офицер от армията, завзел властта през 2003 г. „Обеща на мюсюлманите, че ще ги включи в управлението, ако му помогнат да дойде на власт – каза моят гид. – После ги предаде и така се появи Селека.“

Бойците на Селека постигнали целта си да прогонят Бозизе, но нямали особена представа как да управляват. Контролирали Банги по-малко от година, преди ООН да изпрати мироопазващи сили. Селека се оттеглили в преобладаващо мюсюлманските райони и скоро съюзът се разпаднал. Разединените бунтовнически групи си поделили територията на феодални владения, всяко под контрола на бивш лидер на Селека, който експлоатирал местните ресурси, за да събира пари за заплати на бойците и за купуване на оръжие. През последната година започнали да се нападат един друг, с което прогонили 70 000 души от домовете им.

Двамата с фотографа Маркъс Блийсдейл искахме да изследваме как тези ресурси, които крият толкова обещания за народа, са се превърнали в жизнени сокове за силите, които я поддържат разделена. Решихме да посетим град Бамбари в централната част на страната – най-големия в областите, контролирани от бившите лидери на Селека.

Пътуването от Банги с джип отнема един ден – по път, който пресича гъста гора и подминава няколко села, които Селека опустошили, докато напредвали към столицата. Когато миротворците на ООН патрулират, пътят е, общо взето, безопасен. Но когато не са там, бандитите дебнат. Някои са бивши бойци от Селека или пък от Анти-Балака – милиции от християни и анимисти, сформирани за борба със Селека, но е трудно да се направи разлика. Страната е пълна с отчаяни хора и оръжие. На черния пазар се продават стари и нови калашници различно производство, но също толкова често бандитите размахват примитивни пушкала от откраднати водопроводни тръби.

Голяма част от пътя е без настилка и е прорязан от дълбоки коловози, принуждаващи шофьора да намали почти до пешеходна скорост, което създава възможности за организирането на засади – или пък, както установихме, да се предлагат неща за продан. Докато нашият шофьор търсеше път през особено неравен участък, от гората се появи човек, който размахваше две големи костенурки. Тръгна покрай колата и викаше различни цени, които намаляваха, докато се отдалечавахме. После друг мъж ни предложи крак от прясно убита антилопа. После хихикащи момчета вдигнаха нанизи с все още мърдаща риба. Когато спряхме да огледаме рибата, към нас се стрелна момиче с шишета див мед.

Човекът, с когото двамата с Маркъс искахме да се срещнем в Бамбари, беше Али Дараса – бивш генерал от Селека, който контролира града. От най-големия християнски квартал тук са останали само черни скелети на изгорели къщи и понастоящем десетки хиляди християни живеят в палатков лагер в покрайнините. Пазарната махала под контрола на мюсюлмански търговци още съществува, но са останали малка част от бизнесите в сравнение с времето преди Кризата, когато християните посещавали дюкяните, месарниците и чайните.

Бойците на Дараса обикалят, вдигайки шум в пикапи с монтирани картечници, надменно пренебрегвайки миротворците на ООН, които сякаш само флиртуват с млади жени. Налагат данък от 50 долара върху всяка от стотиците крави, изпращани всяка седмица към пазарите на Банги. Освен това събират рекет от собствениците на магазини, такси от превозните средства и данък от търговията с кафе в района. Но перлата в портфолиото на Дараса е златна мина на около 60 км от града.

Няколко пъти се опитах да интервюирам Дараса, но хората му винаги намираха някакво извинение. Казаха обаче, че няма против да посетим златната мина, и така една сутрин двамата с Маркъс се озовахме на ръба на дълбок терасиран каньон, издълбан от малка армия мъже.

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах