сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

Защо лъжем

5.7.2017 г.

Честността може и да е най-добрата политика, но заблудата и измамата са част от човешката природа

През есента на 1989 г. университетът „Принстън“ приел в първи курс младежа Алекси Сантана, чиято житейска история приемната комисия сметнала за необикновено завладяваща.

Той не бил получил почти никакво традиционно образование. Прекарал юношеството си почти напълно сам, живеейки на открито в Юта, където пасял крави, отглеждал овце и четял философия. Тичайки в пустинята Мохаве, той сам се тренирал като бегач на дълги разстояния.

Сантана бързо станал звезда в университета. В академично отношение също се справял добре, получавайки отлични оценки почти по всички предмети. Резервираното му поведение и необикновеното му минало му придавали загадъчна привлекателност. Когато негов съквартирант попитал Сантана как така леглото му винаги изглежда идеално оправено, той отговорил, че спи на пода. Изглеждало съвсем логично, че на човек, който е прекарал по-голямата част от живота си на открито, не би му харесало да спи в легло.

Само че историята на Сантана била лъжа. Около 18 месеца след постъпването му една жена го разпознала като човек, когото познавала под името Джей Хънтсман в гимназията „Пало Алто“ в Калифорния 6 години по-рано. Но дори и това не било истинското му име. Управата на „Принстън“ най-накрая научила, че той всъщност е Джеймс Хоуг, мъж на 31 години, който бил лежал в затвора в Юта за притежание на откраднати инструменти и велосипедни части. Отвели го от „Принстън“ с белезници.

През следващите години Хоуг бил арестуван няколко пъти за кражби. През ноември, когато го задържали за кражба в Аспен, Колорадо, той се опитал да се представи за друг човек.

Историята на човечеството е осеяна с умели и изпечени лъжци като Хоуг. Много от тях са престъпници, които плетат лъжи и измами, за да се сдобият с неправомерни печалби – също както финансистът Бърни Мейдоф правел години наред, измъквайки от инвеститорите милиарди долари, докато пирамидата му се сринала. Други са политици, които лъжат, за да се сдобият с власт или да се задържат на нея, какъвто бил прочутият случай с Ричард Никсън, който отрекъл да има нещо общо с аферата „Уотъргейт“.

Понякога хората лъжат, за да излъскат имиджа си – мотивация, която може най-добре да обясни отявлено фалшивото твърдение на президента Доналд Тръмп, че тълпата на встъпването му в длъжност била по-голяма от тази в началото на първия мандат на президента Барак Обама. Хората лъжат, за да прикрият лошото си поведение, както направил американският плувец Райън Локти по време на Летните олимпийски игри през 2016 г., като заявил, че са го обрали с насочен пистолет на бензиностанция, докато всъщност той и съотборниците му, пияни след купон, били спрени  от въоръжени охранители заради повредено имущество. Дори академичната наука – свят, обитаван предимно от хора, посветили се на търсенето на истината – приютява, както се оказва, отбор измамници, като например физика Ян Хендрик Шьон, чиито претенции за открития в областта на молекулярните изследвания на полупроводниците се доказаха като измама.

Тези лъжци си спечелили лоша слава поради това, че измамите им били изключително грандиозни, нагли или нанасящи вреда. Но техните лъжи не ги правят чак такова изключение, каквото бихме предположили. Измамите, които самозванците, мошениците и самохвалните политици изричат, са само върхът на пирамида от неистини, които открай време характеризират човешкото поведение.

Оказва се, че лъженето е нещо, в което повечето от нас са доста умели. Лъжем с лекота, на едро и на дребно, лъжем непознати, колеги, приятели и любими. Капацитетът ни за неискреност е толкова фундаментален за нас, колкото и нуждата ни да вярваме на другите, което – колкото и да е иронично – ни прави ужасно неумели в засичането на лъжите. Измамата е втъкана в самата ни природа, при това до такава степен, че би било истина да кажем, че да се лъже е човешко.

Вездесъщото присъствие на лъжата за пръв път било документирано систематично от Бела Депауло, социален психолог от Калифорнийския университет в Санта Барбара. Преди две десетилетия Депауло и колегите й помолили 147 възрастни да си записват в продължение на седмица всеки случай, в който са се опитали да подведат някого. Изследователите открили, че участниците са лъгали средно по 1–2 пъти на ден. Повечето от тези неистини били безобидни, предназначени да прикрият некомпетентността на човека или да пощадят чувствата на околните. Някои лъжи били извинения – един от участниците се оправдал, че не е изхвърлил боклука, с това, че не знаел къде да го изхвърли. Но други лъжи – като например твърдението на участник, че е син на дипломат – целели създаване на фалшива представа. Въпреки че това били малки простъпки, по-късно изследване на Депауло и други колеги, включващо подобна извадка, показало, че повечето хора в някакъв момент са изричали една или повече „сериозни лъжи“ – скрили изневяра от съпруга или съпругата си например или излъгали при кандидатстване в колеж.

Това, че вероятно всички човешки същества притежават талант да се мамят помежду си, не би трябвало да ни учудва. Изследователите предполагат, че лъжата като поведение е възникнала скоро след появата на езика. Способността да се манипулират другите без употребата на физическа сила вероятно е предоставяла предимство в съперничеството за ресурси и партньори, подобно на еволюирането на стратегии за заблуда в животинското царство, като камуфлажа например. „Лъжата е толкова лесна в сравнение с другите начини да надделееш“ – отбелязва Сисела Бок, специалист по етика в Харвардския университет, която е един от най-изтъкнатите мислители по темата. „Много по-лесно е да излъжеш, за да вземеш парите или богатството на някого, вместо да го треснеш по главата или да обереш банка.“

Тъй като лъженето вече е признато за дълбоко вкоренена човешка черта, изследователите в областта на социалните науки и невролозите отдавна се опитват да осветлят природата и корените на това поведение. Как и кога се научаваме да лъжем? Какви са психологическите и невробиологичните основи на нечестността? Къде е границата за повечето от нас? Изследователите научават, че сме предразположени да вярваме на някои лъжи дори и когато те биват недвусмислено опровергани от неоспорими доказателства. Тези прозрения подсказват, че нашата склонност да заблуждаваме другите и уязвимостта ни за заблуди имат особено сериозни последствия в епохата на социалните медии. Нашата способност като общество да разграничаваме истината от лъжата е под безпрецедентна заплаха.

Когато бях в трети клас, един от съучениците ми донесе лист със стикери на състезателни коли в училище, за да се изфука. Стикерите бяха удивителни. Исках ги толкова много, че останах в класната стая по време на часа по физическо и прехвърлих листа от раницата на съученика си в моята. Когато учениците се върнаха, сърцето ми туптеше бясно. Понеже изпаднах в паника, че ще ме разкрият, измислих превантивна лъжа. Казах на учителя, че са се появили двама тийнейджъри на мотор, влезли са в класната стая, разровили са раниците и са си тръгнали със стикерите. Както можете да се досетите, тази лъжа се срина при най-леката проверка и аз с нежелание върнах това, което бях отмъкнал.

Моите наивни лъжи – после задобрях, повярвайте ми – бяха равностойни на наивността ми в шести клас, когато един приятел ми каза, че семейството му притежавало летяща капсула, която може да ни транспортира навсякъде по света. Подготвяйки се да пътувам на това изобретение, помолих родителите ми да ми опаковат малко храна за пътешествието. Дори когато по-големият ми брат се изкикоти, аз отказах да се усъмня в твърдението на приятеля си и в крайна сметка бащата на приятеля ми успя да ме убеди, че са ме преметнали.

Лъжите, които изрекохме двамата с приятеля ми, не бяха нeщо необичайно за деца на нашата възраст. Също като ходенето и говоренето, лъженето е нещо като етап в развитието. Родителите често се тревожат от лъжите на децата си, тъй като те ознаменуват началото на загубата на тяхната невинност, но Канг Лий, психолог от Университета в Торонто, смята появата на това поведение у малчуганите за успокояващ признак, че когнитивното им развитие протича нормално.

За да изучат детските лъжи, Лий и колегите му използват прост експеримент. Молят деца да разпознаят скрити играчки с помощта на звуков сигнал. При първите няколко играчки сигналът е съвсем ясен – лай за куче, мяукане за котка, и децата отговарят без затруднения. После звукът, който се чува, няма нищо общо с играчката. „Пускаме им Бетовен, но играчката е кола“ – обяснява Лий. Експериментаторът напуска стаята под претекст, че го търсят по телефона – лъжа за целите на науката, – и моли детето да не надзърта, за да види играчката. След като се върне, го пита какъв е отговорът и после му задава въпроса: „Погледна ли или не?“

Повечето деца не могат да устоят да не надзърнат, както установили Лий и сътрудниците му чрез скрити камери. Процентът на децата, които надзъртат и след това лъжат, зависи от възрастта им. Сред двегодишните нарушители само 30% не казват истината. Сред тригодишните лъжат 50%. А на 8-годишна възраст около 80% заявяват, че не са надзърнали.

Децата също така се усъвършенстват в лъжите с възрастта. Когато познават играчката, която тайничко са видели, три- и четиригодишните обикновено избърборват верния отговор, без да разбират, че той разкрива простъпката и лъжата им. На седем или осем години децата се научават да замаскират лъжата, като нарочно дават погрешен отговор или се опитват да направят отговора си да изглежда като разумно предположение.

Пет- и шестгодишните деца са някъде по средата. В едно от проучванията Лий използвал динозавъра Барни. Едно петгодишно момиченце, което отрекло да е поглеждало играчката, скрита под платно, казало на Лий, че иска да я пипне, преди да се опита да я познае. „Тя мушна ръка под платното, затвори очи и каза: „О, знам, че е Барни!“ – спомня си Лий. – Аз я попитах: „Защо?“, а тя каза: „Защото е лилава на допир!“

Това, което стимулира сложността на лъжите, е развитието на способността на детето да се поставя на мястото на друг. Известна като теория на ума, това е умението, което развиваме, за да вникнем в убежденията, намеренията и познанията на другите. От основно значение за лъженето е и изпълнителната функция на мозъка: способностите, необходими за планиране, внимание и самоконтрол. Двегодишните, които излъгали в експериментите на Лий, се справили по-добре на тестовете по теория на ума и изпълнителни функции от тези, които не излъгали. Дори на 16 децата, които били опитни лъжци, се справили по-добре от неопитните. От друга страна децата с разстройства от аутистичния спектър – за които се знае, че се забавят с развитието на стабилна теория на ума – не са много добри в лъжите.

Една сутрин наскоро наех кола на Uber, за да посетя Дан Ариели, психолог в университета „Дюк“ и един от най-изявените световни експерти по лъжата. Въпреки че беше чист, салонът на колата миришеше силно на спарени чорапи, а шофьорката, иначе любезна, трудно намираше пътя. Когато накрая стигнахме, тя ме попита с усмивка дали бих й дал петзвезден рейтинг. „Разбира се“ – отговорих аз. По-късно й дадох три звезди. Облекчих чувството си за вина, като си казах, че е по-добре да не подвеждам хилядите ползватели на услугата Uber.

Ариели бил запленен от неискреността преди около 15 години. Преглеждайки списание по време на дълъг полет, той попаднал на тест за умствени способности. Отговорил на първия въпрос и обърнал на отговорите, за да види дали е познал. Установил, че хвърля бърз поглед на отговора на следващия въпрос. Продължавайки в този дух до края на теста, Ариели, очаквано, се справил много добре. „Когато приключих, си помислих, че съм измамил себе си – казва той. – Предполагаше се, че исках да разбера колко съм умен, но също така исках да докажа на себе си, че съм умен.“ Това преживяване породило у Ариели траен интерес към проучването на лъжата и други форми на нечестност.

При експерименти, провеждани от него и колегите му в колежи и на други места, на доброволците се дават тестове с 20 прости математически задачи. Те трябва да решат максимален брой от тях за 5 минути и им се плаща в зависимост от броя на решените правилно. Казва им се да пуснат листа в шредер, преди да кажат колко задачи са решили правилно. Но листите всъщност не се унищожават и се оказва, че много от доброволците лъжат. Средно те казват, че са решили 6 задачи, когато в действителност са решили някъде около 4. Резултатите при различните култури са сходни. Повечето от нас лъжат, но само мъничко.

Въпросът, който интригува Ариели, е не защо толкова хора лъжат, а защо не лъжат много повече. Дори когато сумата, която се предлага за верни отговори, се увеличи значително, доброволците не лъжат повече. „Тук даваме на хората шанс да откраднат доста пари, а те лъжат само мъничко. Така че нещо ни спира – повечето от нас – от това да лъжем през цялото време“ – казва Ариели. Причината според него е, че искаме да смятаме себе си за честни, защото до някаква степен сме усвоили честността като ценност, на която ни учи обществото. А това е причината, освен ако човек не е социопат, повечето от нас да си слагат граници доколко биха излъгали. Това докъде биха стигнали болшинството хора, както са доказали Ариели и други – се определя от социалните норми, наложени чрез мълчалив консенсус, като например негласната приемливост на това да вземеш няколко молива за вкъщи от шкафа за консумативи в офиса.

Служителите и другите съдии от Висшия окръжен съд на Лос Анджелис вярвали, че съдия Патрик Кауънбърг е американски герой. По собствените му думи бил награден с орден за храброст във Виетнам. Бил участвал в тайни операции на ЦРУ. Съдията се хвалел и с впечатляващо образование – бакалавърска степен по физика и магистърска по психология. Нищо от това не било истина. Когато го опровергали, Кауънбърг се защитил, хвърляйки вината върху заболяване, наречено „псевдология фантастика“ – склонност да се разказват истории, които съдържат факти, примесени с фантазии. Този аргумент не го спасил от уволнение през 2001 г.

Изглежда няма единомислие между психиатрите за връзката между умственото здраве и лъжите, въпреки че хора с определени психически заболявания изглежда демонстрират специфични поведения, свързани с лъженето. Социопатите – хората с антисоциално личностно разстройство – имат склонност да изричат манипулативни лъжи, докато нарцисистите може да изказват лъжливи твърдения, за да напомпат имиджа си.

Но има ли нещо уникално в мозъците на хората, които лъжат повече от другите? През 2005 г. психоложката Ялин Ян и нейните колеги сравнили сканирани мозъчни изображения на три групи участници: 12 възрастни, които лъжели постоянно; 16, които отговаряли на критериите за антисоциално личностно разстройство, но не лъжели често; и 21, които не били нито антисоциални, нито имали навика да лъжат. Изследователите открили, че лъжците имали поне 20% по-голям обем на нервни влакна  в префронталната си мозъчна кора, което подсказва, че закоравелите лъжци имат по-добра връзка между невроните в мозъка си. Възможно е това да ги предразполага към лъжене, защото могат да измислят лъжи по-лесно от другите, или пък това може да е резултат от постоянното лъжене.

Психолозите Нобухито Абе от Университета в Киото и Джошуа Грийн от Харвардския университет сканирали мозъците на хора, използвайки функционален магнитно-резонансен скенер (ФМРС), и открили, че тези, които действат нечестно, са с по-активен nucleus accumbens – структура в базалните области на предния мозъчен дял, която играе ключова роля в обработката на информация, свързана с награда. „Колкото по-възбудена става системата за награда при възможността да се придобият пари – дори и в напълно честен контекст, – толкова по-вероятно е да излъжете“ – обяснява Грийн. С други думи алчността може да увеличи предразположеността към лъжа.

Една лъжа може да доведе до следваща и следваща, както личи от гладкото, безсъвестно лъжене на серийни измамници като Хоуг. Един експеримент на Тали Шарот, невролог от Университетския колеж в Лондон, и нейните колеги показва как мозъкът привиква към стреса или емоционалния дискомфорт, който настъпва, когато лъжем, което улеснява изричането на следващата лъжа. При ФМРС изображенията на участниците екипът се съсредоточил върху амигдалата – област, замесена в обработката на емоциите. Изследователите открили, че реакцията на амигдалата към лъжите ставала все по-слаба с всяка лъжа, дори и когато лъжите ставали все по-големи. „Може би малките измами може да доведат до по-големи“ – казва тя.

Голяма част от познанията, които използваме, за да се справяме в света, идват от нещата, които са ни казали другите. Без безрезервната вяра, която имаме в човешкото общуване, бихме се парализирали като индивиди и бихме престанали да поддържаме социални контакти. „Печелим много от доверието, а вредата, когато от време на време ни преметнат, е сравнително малка“ – казва Тим Ливайн, психолог от Алабамския университет в Бирмингам, който нарича тази идея „Теория за истината по подразбиране“.

Това, че сме научени да сме доверчиви, ни прави изначално наивни. „Ако кажете на някого: „Аз съм пилот“, той не започва да си мисли: „Може би не е пилот. Защо ще казва, че е пилот?“ Хората не мислят по този начин“ – казва Франк Абагнейл-мл., консултант по сигурността, чиито измами като млад, сред които подправяне на чекове и представяне за пилот, вдъхновили филма от 2002 г. „Хвани ме, ако можеш“. „Точно затова измамите минават – когато телефонът позвъни и идентификацията на входящия номер каже, че е Федералната данъчна служба, хората автоматично вярват, че е тя. Не им идва на ум, че някой може да е манипулирал идентификацията на входящия номер.“

Робърт Фелдман, психолог в Масачузетския университет, нарича това „предимството на лъжеца“. „Хората не очакват лъжите, те не внимават за тях – казва той – и през повечето време искат да чуят това, което чуват.“ Ние слабо се съпротивляваме на измамите, които ни доставят удоволствие и ни успокояват – било то фалшива похвала или обещание за невъзможно висока възвръщаемост на инвестиция. Когато ни се пробутват неистини от хора, разполагащи с богатство, власт и статут, те изглежда са още по-лесни за преглъщане, както си личи от лековерните медийни репортажи с твърдението на Локти за обира, което скоро след това беше опровергано.

Изследователите са доказали, че сме особено податливи на лъжи, които потвърждават възгледите ни за света. Информации, които твърдят, че Обама не е роден в САЩ, отричат промяната в климата, обвиняват правителството на САЩ, че стои зад терористичните атаки от 11 септември 2001 г., и разпространяват „алтернативни факти“, както един съветник на Тръмп нарече твърденията за тълпата при встъпването му в длъжност, процъфтяват в интернет и социалните медии точно поради тази наша склонност.

Опровергаването им не унищожава тяхното влияние – казва Джордж Лейкъф, когнитивен лингвист в Калифорнийския университет в Бъркли, – защото хората преценяват доказателствата, които им се представят, през призмата на вече съществуващите си убеждения и предразсъдъци. „Ако постъпи факт, който не съответства на вашия калъп, или няма да го забележите, или ще го игнорирате, или ще го подиграете, или ще се озадачите от него – или пък ще го нападнете, ако ви застрашава.“

 

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах