сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Защо някои хора са по-умни от останалите

5.5.2017 г.

Някои умове са толкова изключителни, че променят света. Не знаем какво точно издига тези необикновени хора над останалите, но науката ни предлага някои отговори.

Музеят „Мютер“ във Филаделфия съхранява редица необикновени медицински образци. На долното ниво срасналите черни дробове на сиамските близнаци от XIX в. Чан и Ен плават в стъклен съд. Наблизо посетителите могат да видят ръце, подути от подагра, камъни от пикочния мехур на главен съдия Джон Маршъл, раков тумор, изваден от челюстта та президента Гроувър Кливланд, и бедрена кост от войник, участвал в Гражданската война, в която все още стои забит куршумът, който го е ранил. Но близо до входа има един експонат, който предизвиква несравнимо възхищение. Ако се вгледате по-отблизо във витрината, ще забележите петна, оставени от посетителите, които са притискали челата си в стъклото.

Обектът, който ги очарова, е малка дървена кутия, която съдържа 46 микроскопски препарата, всеки от които представлява тънко парче от мозъка на Албърт Айнщайн. Лупа, разположена над един от препаратите, разкрива парченце тъкан горе-долу с размерите на марка, чиито изящни разклонения и извивки наподобяват естуар, гледан от въздуха. Тези остатъци от мозъчна тъкан са хипнотизиращи, въпреки че – или може би именно защото – разкриват твърде малко за възхваляваните умствени способности на физика. Други колекции в музея показват болести или уродливости – резултати от нещо, което се е объркало. Но мозъкът на Айнщайн представлява потенциалът, способностите на един изключителен ум, на един гений да се изстреля напред, изпреварвайки всеки друг. „Той е виждал нещата различно от всички останали – казва посетителката Карън О’Хеър, докато се вглежда в препарата с цвят на чай. – И е успял да прозре отвъд, към това, което не е можел да види, което е абсолютно удивително.“

В развоя на човешката история някои редки индивиди са се откроявали с огромния си принос в някаква област. Придворната дама Мурасаки заради литературната си изобретателност. Микеланджело заради майсторските си творби. Мария Кюри заради научната си проницателност. „Геният – пише немският философ Артур Шопенхауер – осветява епохата си като комета сред орбитите на планетите.“ Да вземем например приноса на Айнщайн към физиката. Без други инструменти на разположение освен силата на собствените си мисли, той предсказал в своята Обща теория на относителността, че ускоряването на масивни тела – например черни дупки в орбита една около друга – би създало вълни в тъканта на пространствено-времевия континуум. Нужни били сто години, огромни изчислителни мощности и изключително сложна технология, за да се докаже със сигурност, че той е бил прав, като физическото засичане на такива гравитационни вълни бе потвърдено преди по-малко от две години.

Айнщайн революционизира разбирането ни за същинските закони на Вселената. Но нашето разбиране относно това как работи ум като неговия си остава инатливо привързано към земята. Какво е направило неговата умствена мощ, неговия мисловен процес различни от тези на неговите „само“ много даровити колеги? Какво прави гения гений?

Философите отдавна размишляват над корените на гениалността. Ранните гръцки мислители вярвали, че свръхизобилието на черна жлъчка – една от четирите телесни течности, дефинирани от Хипократ – надарява поетите, философите и други ярки личности с „висши сили“, казва историкът Дарин Макмаън, автор на Divine Fury: A History of Genius. Френолозите се опитали да открият гениалността в издутините на главата; краниометристите събирали черепи – включително този на философа Имануел Кант, които изследвали, измервали и претегляли.

Никой от тях не открил един-единствен източник на гениалността, а и едва ли някога ще бъде намерено подобно нещо. Гениалността е твърде неуловима, твърде субективна, твърде обвързана с присъдата на историята, за да бъде установена лесно. И изисква максималното изражение на твърде много качества да бъде синтезирано по прост начин в най-високата точка на една човешка скала. Вместо това можем да се опитаме да я разберем, като разкрием сложните и взаимосвързани качества – сред тях интелигентност, креативност, упорство и най-обикновен късмет, – които се преплитат, за да създадат личност, способна да промени света.

Интелигентността често е била смятана за универсално мерило за гениалност – измеримо качество, което генерира изумителни постижения. Психологът от Станфордския университет Люис Търман, който участвал в създаването на първия тест за интелигентност, вярвал, че тест, който регистрира интелигентността, би могъл да разкрие и гениалността. През 20-те години на XX в. той започнал да следи над 1500 ученици от Калифорния с коефициент на интелигентност най-често над 140 – праг, който той приемал като „полугений или гений“, за да види как се справят в живота и как се развиват в сравнение с други деца. Търман и сътрудниците му проследявали участниците, наречени с кодовото име „термити“, в продължение на целия им живот и отбелязвали успехите им в серия от доклади – Genetic Studies of Genius. Групата включвала членове на Националната академия на науките, политици, лекари, професори и музиканти. Четиридесет години след началото на проучването изследователите документирали хилядите академични доклади и книги, които участниците публикували, както и броя на регистрираните от тях патенти (350) и написаните разкази (около 400).

Но Търман и колегите му щели да установят, че огромната интелигентност сама по себе си не е гаранция за огромни постижения. Част от участниците в проучването не се справяли добре в живота въпреки необикновено високия си коефициент на интелигентност. Като начало няколко десетки отпаднали от колежанското си образование. Други, които били тествани за проучването, но коефициентът им на интелигентност не бил достатъчно висок, за да участват в него, пораснали и се превърнали в имена в своята област – най-известните сред тях били Луис Алварес и Уилям Шокли, и двамата с Нобелова награда за физика. Подобно подценяване има и прецедент – Чарлс Дарвин си спомня, че бил смятан за „съвсем обикновено момче, доста под средния стандарт за интелигентност“. Като възрастен той разгадал мистерията на това как е възникнало удивителното разнообразие на живота.

Научни пробиви като Дарвиновата теория на еволюцията чрез естествен отбор биха били невъзможни без креативност – елемент на гениалността, който Търман не можел да измери. Но креативността и нейните процеси могат да бъдат обяснени до някаква степен от самите креативни личности. Скот Бари Кауфман, научен директор на Института за изучаване на въображението във Филаделфия, е започнал да събира заедно индивиди, които се отличават като първопроходци в своята област – хора като психолога Стивън Пинкър и комедиантката Ан Либера от комедийното шоу SecondCity, – за да говорят за това какво разпалва техните идеи и прозрения. Цената на Кауфман не е да осветли гениалността – той смята, че светът упражнява обществена преценка, която извисява малцина избрани, докато пренебрегва други, – а да подхрани въображението у всеки един.

Тези дискусии са разкрили, че моментът на осъзнаването, проблясъкът на яснота, който възниква в неочакван момент – насън, под душа, на разходка, често се появява след период на размишления. Информацията постъпва на съзнателно ниво, но проблемът е бил обработен несъзнателно, като и решението, което се появява в резултат, изниква в момент, в който умът най-малко го очаква. „Великите идеи обикновено не възникват тогава, когато сме се фокусирали изцяло върху тях“ – казва Кауфман.

Изследванията на мозъка загатват как вероятно се случват тези моменти на осъзнаване. Креативният процес, казва Рекс Юнг, невролог в Университета в Ню Мексико, разчита на динамичното взаимодействие между невронните мрежи, които функционират в синхрон и извличат ресурси от различни части на мозъка едновременно – както от дясното, така и от лявото полукълбо, и особено от области в префронталната мозъчна кора. Едната от тези мрежи се грижи за способността ни да реагираме на външни изисквания – действия, които трябва да извършим, като например да отидем на работа и да си плащаме данъците – и се намира предимно в по-външните мозъчни области. Другата култивира вътрешните мисловни процеси, включително бляновете и въображението, и се простира предимно в средната област на мозъка.

Джазовата импровизация предоставя убедителен пример за това как си взаимодействат невронните мрежи по време на творческия процес. Чарлс Лим, специалист по слуха и ушна хирургия в Калифорнийския университет в Сан Франсиско, е създал клавиатура, която не съдържа желязо и е достатъчно малка, за да се свири на нея в тясната вътрешност на магнитно-резонансен томограф. Шестима джазови пианисти били помолени да изсвирят гама и някакво музикално произведение наизуст, а после да импровизират сола, докато слушат звуците на джазов квартет. Изображенията от скенера демонстрират, че мозъчната активност била „фундаментално различна“, докато музикантите импровизирали, казва Лим. Вътрешната мрежа, която се асоциира със самоизразяването, показала повишена активност, докато външната мрежа, свързана с фокусираното внимание и самоцензурирането, утихнала. „Сякаш мозъкът изключи собствената си способност да се самокритикува“ – казва той.

Това може да обясни поразителните изпълнения на джазовия пианист Кийт Джарет. Джарет, който импровизира на концертите си, продължаващи до два часа, намира за трудно – всъщност за невъзможно – да обясни по какъв начин се оформя музиката му. Но когато седне пред публиката, той нарочно изтиква нотите от ума си, като придвижва ръцете си върху клавиши, които не е имал намерение да натисне. „Изцяло заобикалям мозъка – казва ми той. – Задвижва ме сила, на която мога само да бъда благодарен.“ Джарет си спомня конкретно един концерт в Мюнхен, където почувствал, че сякаш се е разтворил във високите тонове на клавиатурата. Творческото му майсторство, подхранвано от десетилетия слушане, заучаване и упражняване на мелодии, се проявява, когато той се контролира най-слабо. „Това е огромно пространство и аз му се доверявам, че в него ще има музика“ – казва той.

Един от белезите за креативност е човек да може да прави връзки между привидно несравними концепции. По-съдържателната комуникация между мозъчните области може да подпомогне възникването на такива интуитивни скокове. Андрю Нюбърг, научен директор на института за интегративно здраве „Маркъс“ към университетски болници „Томас Джеферсън“, използва дифузионна спектрална томография – контрастна техника в магнитно-резонансната томография, за да създаде карта на невралните пътища в мозъка на креативни хора. Участниците, които се избират от групата големи мислители на Кауфман, получават стандартен тест за креативност, в който се изисква да измислят нови употреби на предмети от ежедневието като бейзболни бухалки и четки за зъби. Целта на Нюбърг е да сравни мозъчните връзки на хората с високи постижения с тези на контролна група, за да види дали има разлика в това доколко ефективно си взаимодействат различните области в мозъка им. Крайната му цел е да сканира по 25 души от всяка категория и после да събере данните, за да търси сходства във всяка група, както и разлики, които да зависят от различните професии. Например има ли области в мозъка на комедианта, които да са по-активни в сравнение с тези на психолога?

Предварително сравнение между „гений“ – Нюбърг използва думата по-общо, за да различи двете групи участници – и човек от контролната група разкрива интригуващ контраст. На скенерните изображения от мозъците на двамата участници ивици червено, зелено и синьо осветяват участъци от бяло мозъчно вещество, които съдържат мрежите, позволяващи на невроните да предават електрични съобщения. Голямото червено петно на всяко от изображенията е мазолестото тяло – централно разположен сноп от над 200 млн. нервни влакна, – което свързва двете мозъчни полукълба и улеснява взаимодействието между тях. „Колкото повече червено виждаш – казва Нюбърг, – толкова повече свързващи влакна има.“ Разликата е забележима – червената част от мозъка на „гения“ изглежда около два пъти по-широка от червената част на мозъка на контролния индивид.

„Това означава, че между лявото и дясното полукълбо тече по-интензивна комуникация, което може да се очаква при хора, които са много креативни“ – казва Нюбърг, като подчертава, че проучването още не е завършило. „В техния мисловен процес има повече гъвкавост, повече участие на различни части на мозъка.“ Зелените и сините петна показват други области на комуникация, които се простират от предната до задната част на мозъка – включително диалози между фронталния, теменните и слепоочните дялове – и може да разкрият допълнителни ключове, казва Нюбърг. „Все още не знам какво друго можем да открием. Това е само една част от нещата.“

Дори и докато невролозите се опитват да разберат как мозъкът подпомага развитието на променящи парадигмата мисловни процеси, други изследователи се борят с въпроса кога и от какво се развива този капацитет. Раждат ли се гениите, или се създават? Франсис Голтън, братовчед на Дарвин, се противопоставял на т.нар. от него претенции за природно равенство, вярвайки, че гениалността се предава по фамилните кръвни линии. За да го докаже, той съставил родословните дървета на множество европейски водачи в различни области – от Моцарт и Хайдн до Байрон, Чосър, Тит и Наполеон. През 1869 г. Голтън публикувал резултатите си в Hereditary Genius – книга, която щяла да сложи началото на дебата „природа срещу възпитание“ и да породи порочната област на евгениката. Гениите са рядко явление, заключил Голтън – приблизително един на милион. Съвсем обичайни – писал той – били многото случаи, „в които хора, които са повече или по-малко знаменити, имат и изтъкнати роднини“.

Напредъкът в генетичните изследвания сега дава възможност да се изследват човешки черти на молекулярно ниво. През последните няколко десетилетия учените търсят гени, които отговарят за интелигентността, поведението и дори за уникални качества като абсолютния слух. В случая с интелигентността това изследване поражда етична загриженост как тя би била използвана; то също така е и извънредно сложно, тъй като могат да са замесени хиляди гени – всеки с много малка роля. Ами други видове способности? Вродена черта ли е човек да има ухо за музиката? Смята се, че безброй даровити музиканти, включително Моцарт и Ела Фицджералд, са имали абсолютен слух, което може би е изиграло роля в необикновената им кариера. Генетичният потенциал сам по себе си не е предвестник на реални постижения.Нужна е и среда, за да се отгледа гений. Социалните и културните влияния могат да осигурят тази среда, създавайки струпвания от гении в определени исторически моменти и места: Багдад по време на Златния век на исляма, Колката по време на Бенгалския ренесанс, Силициевата долина днес.

Гладният ум може също така да намери нужната му интелектуална стимулация у дома – например в околностите на Аделаида, Австралия, в случая на Терънс Тао, когото мнозина смятат за един от най-великите умове в областта на математиката днес. Тао показал забележителна схватливост относно езиците и числата още от малък, но родителите му създали средата, в която той да може да процъфтява. Осигурили му книги, играчки и игри и го окуражили да играе и да учи самостоятелно – практика, която баща му Били вярва, че е стимулирала оригиналността на сина му и способностите му за решаване на проблеми. Били и съпругата му Грейс също така потърсили възможности за напреднали методи на обучение за сина си, когато той започнал училищното си образование, и той имал щастието да срещне учители, които му помогнали да подхрани и разшири ума си. Тао се записал в гимназиален етап на обучение, когато бил на седем, изкарал 760 точки на математическата част от SAT на осем, постъпил в университет като редовен студент на 13 и станал преподавател в Калифорнийския университет в Лос Анджелис на 21 години. „Талантът е важен – писал той веднъж в блога си, – но е още по-важно как човек го развива и подхранва.“

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от Май 2017
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах