сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

Животът след ИДИЛ

4.4.2017 г.

Когато съюзниците настъпиха, за да си върнат Мосул, бягащите иракчани разказаха ужасяващи истории за бруталността на Ислямска държава – с пълната сигурност, че щетите за тяхната страна ще са трайни

Кюрдските войници стояха на ръба на окопа до вкопаното картечно гнездо, в ъгъла на своята позиция – един от няколкото предни постове по фронтовата линия, която минаваше по хребета на планината и гледаше на запад към долината на Тигър. Слънцето беше залязло след този ден в края на лятото – най-сухия сезон в Ирак, когато земя и небе сякаш се сливат. Въпреки това през сгъстяващия се мрак войниците можеха да различат светлините на град Мосул на отсамния бряг на реката. Биха могли да опишат гледката дори насън – месеци наред воините, част от пешмерга (армията на Иракски Кюрдистан), бяха наблюдавали, картографирали и обсъждали всеки сантиметър. Само че нейното очарование и заплашителност не бяха отслабнали дори за миг. Всичко пред очите им принадлежеше на Ислямска държава.

Беше краят на юли 2016 г. и битката за Мосул, за която отдавна се говореше, щеше скоро да започне. Освободителните сили се събираха. Иракските войници бяха прогонили Ислямска държава, известна още като ИДИЛ, от Фалуджа и сега с бой си проправяха път на север към Мосул. Пешмерга настъпваха от тази планина. Трупаха се американски и европейски сили, както и войници и милиции от Турция, Иран и други страни. Това беше най-голямата демонстрация на сила срещу ИДИЛ досега. Ислямска държава вече две години държеше Мосул, втория по големина иракски град. Стратезите се надяваха, че падането на Мосул веднъж завинаги ще изтласка джихадистите от страната. В самия Мосул цареше паника.

По преценка на ООН битката щеше да прогони от домовете им над един милион души. (Преди ИДИЛ Мосул имаше около 1,4 млн. жители.) Жертвите сред мирното население щяха да са ужасни. Хората се спасяваха от Мосул с всички възможни средства и кюрдската позиция беше крайна цел на популярен маршрут за бягство. Почти всяка нощ хора се катереха нагоре по склона и пристигаха тук само с дрехите на гърба си.

Тази вечер войниците очакваха седемчленно семейство. Бащата – фелдшер – се беше обадил на свой братовчед, който живееше близо до планината. Братовчедът беше известил командира. Братовчедът Тайеб беше дал на фелдшера съвсем смътни указания: „Качи се на планината.“ Сега двамата с командира стояха заедно на ръба на окопа. Телефонът на Тайеб иззвъня. Беше фелдшерът Айхам Али. Тайеб подаде телефона на кюрдски преводач, който започна да превежда на Али напътствията от войниците. (Али говореше арабски, войниците – кюрдски.) В напрежението на момента и в желанието си да окуражи Али преводачът го повиши в длъжност: „Къде сте, докторе?“ От другата страна прозвуча напрегнат глас. „Минете 500 м надясно. Ще видите малка долина. Влезте в долината.“ Дочу се детски плач. „Не се бойте, докторе. Вече сте в безопасност.“ Един войник светна фенерче и го размърда наляво-надясно. „Кажи му да следва светлината“ – каза войникът. „Докторе, виждате ли светлината?“ – попита преводачът. „Недей да местиш толкова лъча. ИДИЛ могат да го видят“ – намеси се командирът. През следващите няколко часа Али вървеше, обаждаше се за допълнителни инструкции и пак тръгваше. Връзката се разпадна. Известно време нямаше нищо. Когато Али се обади пак, около 23 часа, беше изгубен и притеснен.

Каза, че изпратил най-голямата си дъщеря напред да се опита да намери път и оттогава не я бил виждал. Смяташе, че ИДИЛ са ги забелязали. Преводачът каза на Али да опише какво вижда наоколо. „Знам къде сте. Не отивайте наляво. Вървете надясно. Ако отидете наляво, няма да успеете, твърде стръмно е.“ Тайеб обяви, че слиза да ги търси, и скочи от окопа. Минутите започнаха да се точат. Около полунощ Тайеб се върна с малко момиче на ръце – очите й бяха разширени и влажни от страх. Остави го на земята, обърна се и пак изчезна. Един войник го вдигна, започна лекичко да го подрусва и да му гука. Скоро пристигнаха момче и още две момичета – едното беше най-голямата дъщеря – и Тайеб се върна с най-малкото дете на ръце. Беше го изпуснал и момиченцето имаше цицина на челото, но не издаваше нито звук. Появи се майката – Науал, което означава „дар“. Носеше черна абая и черен хиджаб. Падна на колене. Дали в унес или изстъпление, тя започна да разказва за изпитанията си – неясно на кого.

„Бяхме толкова гладни в Мосул – каза тя. – Нямаше пари, нито храна. Не е страшно, ако умрем гладни тук. В безопасност сме. Това е най-хубавият миг в живота ми.“ Али, последният от групата, се появи зад нея; сякаш щеше да му призлее от облекчение. Дрехите му бяха парцаливи, а чорлавата му брада лъщеше от пот. „Да вървим – каза командирът. – Има снайперисти.“ Войниците поведоха семейството към лагера. „Стигнахме – каза Науал. – Вече мога да умра.“ „Все едно съм в рая – каза Али и започна да разказва на свой ред. – Не е лесно да изоставиш родителите си. Само че там умирах. Бяхме двайсет души. Брат ми продаваше сладолед. Нямаше пари. Сбихме се – аз и той.“

Две години по-рано, през юни 2014 г., ИДИЛ превзела Мосул. Бойците опожарили полицейските участъци и пропускателните пунктове на армията. Издигнали знамена с черно-белия девиз на ИДИЛ, назначили нови имами в джамиите и нови учители в училищата. От Голямата джамия „Ал Нури“ водачът на Ислямска държава Абу Бакр ал-Багдади, току-що отцепил се от Ал Кайда, провъзгласил създаването на Ислямска държава и себе си за халиф. Заповядал на мюсюлманите навсякъде по света: „Подчинете ми се“. Някои жители избягали; други се скрили. Мнозина се радвали. Али не каза как той самият се чувствал, но си спомняше, че в началото животът не бил лош. Продължил да работи в болницата. Скоро обаче започнали страданията – мъченията и публичните екзекуции. При достатъчно предпазливост човек можел да се измъкне от тях. Но не можел да се измъкне от досадните ежедневни унижения. Накарали го да си скъси панталоните според предпочитания от водачите на ИДИЛ „афгански“ стил. Казали му да си пусне брада, а после да я остави по-дълга. Когато излизала навън, жена му трябвало да бъде придружавана от мъж от семейството и да се покрива цялата в черно.

„Можеха да я пребият само защото си е сложила сандал с ток – каза Али. – Не се отнасяха с нас като с хора.“ Пазарите се изпразнили. Спрял токът, а после и водата. ИДИЛ станали по-брутални. Когато Али превързал ръката на жена, която не била напълно покрита, го обвинили в сексуална връзка с нея. Хвърлили го в затвора и го бичували – смяташе, че е извадил късмет, че още има глава на раменете си. Осъзнал, че трябва да рискува бърза смърт и да избяга – или да остане и да умре бавно.

Ислямска държава започна да се заражда като обединение на сунитски ислямистки групи през 2006 г. През следващите пет години тя доби форма и мощ, като привлeче бивши баасистки бойци, останали от времето на иракския президент Саддам Хюсеин, свален през 2003 г. През 2012–2013 г. пусна метастази в цяла Сирия. През първите дни на януари 2014 г. се вдигна на оръжие в Рамади, столицата на иракската провинция Анбар. Няколкостотин бойци завладяха голяма част от града. Както по-късно в Мосул, правителствените сили рухнаха, макар да успяха да задържат част от Рамади. През повечето време през следващите две години жителите на Рамади живяха с прекъсвания във война на изтощение. Някои сравняваха ситуацията с разделения Берлин. Иракските военни се прегрупираха и към тях се присъединиха шиитски милиции и оглавявана от САЩ коалиция. В края на 2015 г. Рамади беше „освободен“, както се изрази държавната телевизия. Цели квартали бяха не просто необитаеми, ами и неузнаваеми. Беше невъзможно да си представиш как хората ще се върнат. Но те го направиха.

Едно такси влезе в пустата разрушена улица и паркира – незнайно защо. Нямаше кой да повика такси – въобще нямаше никой. После шофьорът, възрастен мъж с избелял сив диш-даш, слезе и изчезна сред развалините. Там беше домът му. Вторият етаж бил отнесен от въздушен удар сякаш с гигантска коса, но първият още стоеше, макар и несигурно. На мястото на предната врата беше окачил син найлон. Обясни, че се върнал преди четири дни с очакването да не намери нищо. Предпочитал половин къща, отколкото никаква. Проблемът бил, че не можел да стигне до нея. Затова наел булдозер и разчистил пътека сред купчината натрошени мебели и бетонни блокчета, от чийто връх стърчала предната гума на мотоциклет. „Според нас вътре има трупове – каза той. – Усещаме миризмата.“ Коленичи, приближи носа си до дупка в стената, която удържаше купчината да не падне, и си пое дъх. Прикани гостите си да направят същото: „Подушвате ли?“

Домът на търговеца на мебели Абдула Зухаир се намирал в контролираната от правителството част от града, но на ръба: разделителната линия била само на няколкостотин метра по-надолу по улицата. Когато ИДИЛ пристигнала, нейните бойци опънали въже за простиране между къщите от двете страни и после накачили по него одеяла. Първоначално между правителството и ИДИЛ се установило крехко равновесие. Зухаир имал клиенти от другата страна и му позволявали да пресича границата и да се връща. Някои разлики били очевидни. Например по къщите и офисите било изписано със спрей „Собственост на Фондация „Ислямска държава“. Магазините затваряли преди всеки призив за молитва, пет пъти дневно. Черно-белите символи на ИДИЛ били навсякъде. Други отлики били по-незабележими. ИДИЛ смятала човешките изображения за светотатствени и Зухаир забелязал, че моделите по витрините на магазините и билбордовете били премахнати или замазани с боя.

През 2015 г. изчезнал синът му тийнейджър. Зухаир заподозрял, че е дело на ИДИЛ – знаело се, че групировката отвлича хора срещу откуп. Затова пресякъл границата от одеяла и отишъл до един патрулен пост. Обяснил, че синът му, на 16 години, е бавноразвиващ се. Мъжете откликнали и наредили да направят съобщения за момчето в джамиите. Скоро обаче един боец се появил в магазина за мебели. ИДИЛ държала сина на Зухаир и той имал три възможности – да плати 50 000 долара за освобождаването му, да позволи синът му да се присъедини към ИДИЛ или да го види обезглавен. Зухаир въобще не разполагал с такава сума. Предложил камиона си и всички пари, които имал.

Преди да получи отговор, иракските сили започнали последния си щурм. Зухаир и семейството му избягали на запад към контролиран от правителството град, където се събирали бежанци. Там похитителите на сина му, явно от съжаление, довели момчето тайно да се види с баща си. Било облечено в афгански стил и по брадичката му имало рехави косми. „Трябва да се опиташ да избягаш“ – прошепнал му Зухаир, докато се прегръщали. „Не мога – отговорил синът му. – Навсякъде ме следят. Могат да убият теб или мама.“ Оттогава не го е виждал. Един следобед миналото лято, след като Рамади беше освободен, Зухаир подкара колата към центъра и своя мебелен магазин. Прескочи падналата метална козирка и се вмъкна през счупената витрина. Салонът с мостри беше ограбен. Пъхна се през дупка в стената в съседната търговска площ, използвана от ИДИЛ като работилница за бомби. На недовършения бетонен под имаше чували с едър сив прах, празни кутии от цигари и две спретнати купчинки човешки изпражнения.

Друга дупка водеше към сумрака на задния склад на Зухаир, където издутите холни гарнитури и натруфени скринове бяха покрити с прах. „Баща ми откри този магазин през 60-те години – каза той. – Беше най-добрият мебелен магазин в Рамади.“ Щетите в Рамади бяха най-значителни от всички иракски градове, но не бяха изолиран случай. ИДИЛ и войната срещу нея оставиха в развалини големи части от Северен и Западен Ирак. Насилието се беше разпространило от южно от Багдад до границите с Турция, Сирия и Саудитска Арабия и беше погълнало десетки градове – освен Рамади Фалуджа също беше опустошена, както и Тикрит и Тал Афар – и стотици по-малки населени места.

ИДИЛ съсипа археологическите съкровища на Ниневия и древните християнски села в Месопотамия. Беше се опитала да изтрие от лицето на земята язидите, които смята за езичници. Подпалените пожари в нефтените кладенци горяха месеци наред, причинявайки невъобразими екологични вреди. Към началото на 2017 г. ООН, нейните партньори и други организации бяха създали 86 лагера за бежанци и разселени лица из цял Ирак. Над три милиона иракчани бяха напуснали домовете си. Обещанията на ИДИЛ за чиста и горда държава привлекли много иракчани – мъже и жени, млади и стари, богати и бедни. Само някои били фанатици, но на всички им било дошло до гуша от една или друга укрепила се сила.

ИДИЛ привлякла сунитите, на които им било писнало от пренебрегването и тормоза от страна на шиитското правителство на Нури ал-Малики. В редиците й постъпили и сунитите, които обръщали поглед към егоистичните монархии в Персийския залив, бруталната светска военна власт в Египет и прозападна Турция и откривали липса на легитимна власт. ИДИЛ се понравила и на маргинализираните и пропъдените. Не е случайно, че Анбар е дом на най-бедните и необразовани граждани на Ирак и че пропагандата на ИДИЛ набляга на социалистическото течение в политическия ислям. Това класово измерение на войната често лъсва на повърхността – както и другите социални разделения, акцентирани от ИДИЛ.

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от Април 2017
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах