сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

Буря над ледовете - уроците на Тангра планина

4.4.2017 г.

Юбилейната 25-а експедиция на българския антарктически екип остава в историята като бурна в прекия смисъл на думата.

За разлика от премеждията на първата група при пътуването и пристигането й, цитирани от проф. Христо Пимпирев, втората група няма проблеми по пътя. Дойчин Боянов, Николай Петков и Неделчо Хазърбасанов потеглят от България на 11 декември 2016 г. и скоро се присъединяват към останалите български антарктици. Имат късмет – добилият мрачна слава проток Дрейк не ги посреща с мъгли и лошо време. „Всичко мина добре – спомня си Боянов. – Кацнахме на о-в Кинг Джордж, а оттам испанският кораб „Сармиенто де Гамбоа“ ни закара до Ливингстън.“ Ала срещата на Дойчин, Николай и Неделчо с антарктическа буря предстои. Първите двама са членове на „Върховете на Тангра планина“ – отделна експедиция в рамките на българската антарктическа експедиция. Хазърбасанов се присъединява като фотограф. Целта е изкачване на върховете на планинския масив Тангра на о-в Ливингстън – особено на тези, които се виждат от базата ни: Св. Борис, Симеон, Фризланд и Академия, а при хубаво време и Лясковец. През 2015 г. Боянов, Петков и Александър Шопов стъпват на Големия Иглен връх. Тогава е изкачен и Лясковец. Остават четири върха, както и задачата да се установи точната им височина.

Съседите от испанската база споделят метеорологична информация с цел намиране на подходящ „прозорец“ за изкачването на българите. „Взаимопомощта между двете бази е пословична – подчертава Хазърбасанов. – Има постоянна комуникация относно това кой какво планира, къде ще ходи, какви задачи ще изпълнява – и двустранна готовност за осигуряване и помощ. Тук с пълна сила важи правилото, че „добрият съсед е по-скъп и от роднина“.

Веднага щом времето позволява, Дойчин, Николай и Неделчо поемат към изходния лагер „Академия“, намиращ се на 12 км от българската база. Вечерта опъват там палатката си. На другата сутрин времето е мъгливо, но видимостта постепенно се подобрява. Решава се само Боянов и Петков да предприемат изкачване. „Малко ме бе яд, но така се наложи“ – коментира останалият в лагера Хазърбасанов.

Двамата алпинисти достигат Фризланд (1700 м) по нов маршрут. От купола му се отваря красива гледка към Св. Борис. „Помислих, че той изглежда по-висок от Фризланд“ – спомня си Дойчин. С Николай са уморени, но след 45-минутен престой поемат към другия връх. Следва спускане по стръмна седловина, а после усилено изкачване – и те достигат острия гребен на Св. Борис. Изчисленията, направени с прецизен GPS, показват, че той е с почти 5 м по-висок от смятания за първенец на Тангра Фризланд.

Няколко дни по-късно Боянов, Петков и Хазърбасанов потеглят към Левски. Върхът обаче е потънал в облак и тримата решават да отложат изкачването му, защото не виждат набелязания маршрут към него.

Лошото време задържа алпинистите по-дълго в базата. Около Нова година вятърът стихва и видимостта се увеличава, но те не предприемат изкачване. „Празници бяха, а и се надявахме, че хубавото време ще продължи“ – споделя Хазърбасанов. Тези надежди не се сбъдват. „Изкачванията не са дело само на преките участници в тях – допълва фотографът. – Те са логистично подпомагани от базата, най-вече от командира Йордан Йорданов и от Роман Едуард, специалист по GPS.“Всеки път двамата карат с моторни шейни алпинистите до изходната точка, а после ги връщат оттам, като през цялото време са във връзка с тях, готови да реагират при необходимост. „Освен ангажиментите си към нас те имат такива и към самата база – припомня Хазърбасанов. – Ето защо няма как да са 100% на наше разположение.“

В средата на януари времето най-сетне като че ли е подходящо за изкачване на връх Симеон. Прогнозите предупреждават, че е възможен малко по-силен вятър – 8–10 м/сек, – но това е приемливо. Алпинистите нямат идея колко много тази информация ще се размине с действителността!

На 15 януари тримата са закарани с моторните шейни на изходната точка за изкачване на връх Симеон –пролома Несебър, на 2 км преди лагера „Академия“. Те поемат по 3-километровия ледник в подножието на планината, вързани с обезопасително въже един за друг. „Цепнатините в ледника обикновено се виждат, но никога не си сигурен колко са дълбоки, къде точно вървят, колко е дебел „мостът“ над тях – обяснява Неделчо. – Когато стигне цепнатина, вървящият първи вдига щека; тогава издърпваш въжето, за да не пропадне той много надолу, ако се случи да хлътне в нея.“ Точно в края на ледника и в началото на склона на реброто Кук тримата забелязват отвесна пукнатина, приличаща на малка пещера. Запомнят местоположението й – по-късно това ще има жизненоважно значение за тях.

Алпинистите поемат нагоре. Скоро влизат в облак и се налага да спрат и изчакат малко отминаването му. Снегът е като захар – няма възможност за осигуряване чрез забиване на клинове в него. Когато стигат билото, виждат, че от връх Симеон ги отделя дълбока седловина (премка). Спускат се в нея. „Когато започнахме да се изкачваме по другия й край – спомня си Хазърбасанов, – времето много се влоши.“

Още докато са на ледника, вятърът е силен, но преодолим. Под връх Симеон обаче алпинистите виждат как към тях приближава буря. От потеглянето им са изминали над 8 часа. Върхът е изкачен, но става ясно, че тримата няма да успеят да останат там за онези 40 минути, необходими на прецизния GPS да свали данни за определянето на точната му височина.

„Свързахме се с базата по радиостанция – разказва Хазърбасанов. – Йорданов ни каза, че там е задухал силен вятър. Отговорихме му, че и при нас е така. Разбрахме се, че тръгваме надолу и след още 6 часа пак ще направим връзка, за да видим на какво разстояние сме от мястото, където той и Роман ще дойдат с шейните, за да ни приберат.“

Връщат се по същия път, но това не означава, че е лесно. За щастие Дойчин и Николай са записали трека на GPS. Вятърът вече е свиреп, а видимостта – под 5 м. В такива условия релефът въобще не се различава. Алпинистите често падат, защото теренът под краката не се вижда. Дойчин е маркирал пътя към върха и с червени флагчета. Повечето от тях са отнесени от бурята, но при всяко намерено флагче тримата усещат радост, че са на прав път.

Вятърът, който връхлита алпинистите, е със скорост над 30 м/сек, а някои пориви са дори по-силни. По-късно тримата ще научат, че близо до мястото на срещата с Йорданов и Едуард вятърът е вдигнал и преместил на няколко метра една от 300-килограмовите моторни шейни заедно с човека върху нея. На билото е още по-силен – при това не духа от определена страна, а се завихря и удря отвсякъде. Тримата вървят приведени, после лазят на четири крака. Накрая трябва да легнат и да пълзят, за да не бъдат отнесени. Очилата на Неделчо се покриват с ледена кора. Налага му се да ги махне. Силният вятър го заслепява и причинява изгаряния на кожата около очите, но фотографът се старае да не губи от поглед силуета на Дойчин Боянов, който върви първи. Такова е правилото: по-неопитният – в средата, за да следва първия и да бъде наглеждан от последния. „Губех Дойчин от поглед, после го съзирах отново. Той бе с червено яке, но във вдигнатия от вятъра сняг цветове не се различаваха“ – разказва Неделчо. Тримата преминават главното било и тръгват надолу, спирайки само да поемат вода, защото студът и вятърът ги изсушават. Ураганът ги подмята като кукли; обзема ги силно изтощение. „Взех да си говоря сам: изричах на глас каквото ми хрумне, за да се поддържам в кондиция, а и ми действаше успокоително, макар че другите двама не можеха да ме чуят – споделя фотографът. – Честно казано, дори не ми хрумна да снимам каквото и да било...“

Към средата на обратния път поривите на вятъра се усилват и стават почти непрестанни. Принудени да пълзят, плътно притиснати към склона, през следващия час алпинистите преминават едва стотина метра. Тук снегът е по-твърд и пикелите се забиват в него, но не след дълго започват да се движат заедно с вкопчилия се в тях човек, режейки снега. Тежката раница на Хазърбасанов се развява на гърба му като знаме. „Имам известен опит в изкачването на планини и в алпийските ски, също и в уиндсърф, но никога не съм виждал, усещал... не съм си представял такъв вятър! – признава той. – Дойчин, който е много по-опитен от мен, също рече, че не помни такъв вятър.“

Точно тогава Николай Петков вижда, че се намират над цепнатината, която са забелязали преди началото на изкачването. Когато влизат в нея, той и Дойчин Боянов настояват да останат там и да си починат. Това се оказва правилното решение. Свързват се с базата, обясняват какво е положението им и се разбират да се чуят пак, когато продължат пътя си. Дойчин стопля вода на газовия примус. Двамата с Неделчо прекарват 1 час в дрямка. Николай остава буден. Отпочинали, алпинистите продължават към мястото на срещата. Поредната връзка с базата и собствените им изчисления показват, че след 3 часа трябва да са там. От началото на начинанието им са изминали 25 часа.

Роман Едуард и Йорданов не са на уреченото място. Преди да преминат близкия превал Орфееви порти, вятърът вдига и обръща шейната на Йорданов и двамата с Едуард се губят помежду си. Роман решава да се върне в базата, откъдето се обажда на испанските колеги и ги моли за съдействие. Йорданов остава на място, защото научава, че испанците ще помогнат, и решава да ги изчака. Минават още 3 мъчителни часа.

Отзивчивите съседи пристигат с моторни шейни. След още едно разминаване алпинистите са намерени, качени на шейните и откарани в базата „Св. Климент Охридски“. „Искрено благодарни сме на испанските антарктици – подчертава Хазърбасанов. – Нека обаче отбележа, че ние все пак имахме връзка с Йорданов. Наистина, тя не бе добра, но мисля, че можехме да се срещнем с него и да се приберем самостоятелно. Бяхме научили, че испанците са тръгнали, и останахме да ги изчакаме. Това в никакъв случай не омаловажава техните усилия, не обезсмисля жеста им. Трудно ми е да опиша какво изпитах, когато ги видях да се появяват от обгърналата всичко белота!“ После добавя, че и в най-трудните мигове не мислел, че ще останат завинаги в снеговете на планината. Признава, че случилото се много го заземило. „Върховете на Тангра бяха изкачени, но това не е „покоряване“. В такива места човек разбира колко е малък. Планината ни допусна и ни показа кога трябва да си вървим... и ни позволи да си идем. Разбира се, благодарен съм на Николай и Дойчин, които се справиха перфектно в тези тежки условия, връщайки всички ни живи и здрави.“

Неделчо Хазърбасанов не съжалява, че е участвал в експедицията. Той се гордее, че е бил част от екипа й, и се радва, че ще има какво да разказва на 6-месечния си син, когато порасне. Споделя, че е страхотно да си фотограф, да посетиш Антарктида, да изкачваш върховете на Тангра, но признава, че написал в дневника си: „Правете деца – няма нищо по-смислено от това!“ След случилото се обикнал още повече планината, но разбрал, че съревнованието, рекордът и известността не са важни. „Важна е красотата на онези места, както и пречистването, осъзнаването, изводите които те ни дават, важно е оценяването на това, което имаш, и – съвсем не на последно място – завръщането при любимите хора.“

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах