сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

Отвъд човека

4.4.2017 г.

Като всеки друг вид ние сме продукт на милиони години еволюция. Сега вземаме нещата в свои ръце.

Когато се срещнах с киборга Нийл Харбисън, той приличаше на всеки местен хипстър, като изключим черната антена, която се извиваше впечатляващо от задната част на черепа му над русата му коса, подстригана ала каска. Беше декември и 34-годишният Харбисън носеше сива блуза с цип под късо вълнено палто и тесни сиви панталони.

Роден в Белфаст и отрасъл в Испания, той страда от рядкото заболяване ахроматопсия – не може да възприема цветовете. Антената му, която завършва с фиброоптичен сензор, висящ точно над очите му, променила това. Харбисън никога не е възприемал живота в черно-бял свят като недъг. „Виждам по-надалеч. Също така запомням формите по-лесно, защото цветовете не ме разсейват“ – каза ми той на внимателния си, неутрален английски. Но също така изпитвал силно любопитство как изглеждат нещата в цвят. Тъй като е с музикално образование, в края на тийнейджърските си години имал идея да се опита да открие цвета чрез звука.

След няколко нискотехнологични фалстарта, в началото на 20-те си години открил хирург (който остава анонимен), готов да имплантира устройство, което да е кибернетично подобрение на биологичното му тяло. Фиброоптичният сензор възприема цветовете пред него, а имплантираният в черепа му микрочип преобразува техните честоти във вибрации в задната част на главата, които стават звукови честоти и превръщат черепа му в нещо като трето ухо. Той правилно определи блейзъра ми като син и насочвайки антената си към приятелката си Муун Рибас, киборг артист и танцьорка, каза, че якето й е жълто – то всъщност беше с цвят горчица, но както обясни той, в Каталуня „не сме отраснали с горчица“.

Когато попитах Харбисън как лекарят е прикрепил устройството, той весело разтвори косата на тила си, за да ми покаже къде влиза антената. Розовата плът беше притисната от правоъгълна плочка с два винта. Свързан с нея имплант придържаше вибриращия микрочип, а друг имплант представляваше блутут комуникационен хъб, за да могат неговите приятели да му изпращат цветове чрез смартфон. Антената била истинско откровение за Харбисън. Сега светът за него е по-вълнуващ. С времето, каза той, започнал да усеща входящата информация не като зрение, нито като слух, а като шесто чувство. Най-интригуващата част от антената обаче му дава способност, от която останалите сме лишени. Той погледна към лампите на покривната тераса и усети, че инфрачервените стартери, които ги активират, са изключени.

Хвърли поглед към саксиите и „видя“ ултравиолетовите петна, които показват къде се намира нектарът в центъра на цветчетата. Той не само е постигнал обикновените човешки способности, ами ги е надминал. Тогава, значи, той е първата стъпка към целта, която визионерите футуристи винаги са си поставяли – ранен пример на това, което Рей Кързуел нарича „огромно разширение на човешкия потенциал“ в известната си книга The Singularity Is Near.

Харбисън нямал намерение конкретно да осъществява мечтата на Кързуел – неговата представа за бъдещето е по-скоро свързана с горите, отколкото със силиция. Но откакто се превърнал в първия официален киборг в света (убедил британското правителство да му позволи да носи антената на паспортната си снимка с аргумента, че тя не е електронно устройство, а допълнение към мозъка му), той също така е започнал да привлича последователи.

Рибас скоро го последвала в това, което някои наричат трансхуманизъм, като свързала сеизмичен монитор в телефона си с вибриращ магнит, имплантиран в мишницата й. Тя получава информация за земетресения в реално време, което й позволява да се чувства свързана с движенията на Земята и да ги интерпретира чрез танц. „Предполагам, че просто му завидях“, казва тя. „Ние ще надхвърлим всички ограничения на биологията ни – обещал Кързуел. – Това означава да си човек – да надхвърляш и разширяваш себе си.“ Антената на Харбисън определено е само началото.

Но да не би всъщност да сме на път да предефинираме начина, по който еволюираме? Дали еволюцията вече включва не само бавното тътрене на естествения отбор, който да разпространява желаните гени, а и всичко, което ние самите можем да направим, за да увеличим своите сили и силите на творенията ни – сбор от гени, култура и технология? И ако е така, къде ще ни отведе това? Конвенционалната еволюция е жива и се развива добре при нашия вид. Доскоро знаехме устройството на само шепа от близо 20-те хиляди протеин-кодиращи гени в клетките си; днес знаем функцията на около 12 000. Но гените са само малък процент от ДНК в нашия геном. Със сигурност ще има още открития, при това скоро.

От тази съкровищница на генетична информация изследователите вече са идентифицирали десетки примери за сравнително скорошна еволюция. Модерни в анатомично отношение хора са мигрирали от Африка преди близо 80 000 до 50 000 години. Нашето първоначално генетично наследство е било подходящо за топлия климат, където за пръв път сме еволюирали от ранни хоминини до хора, от ходещи на четири крайника същества до ловци и събирачи на храна. Но оттогава се е случило много, докато хората са се разпрострели по целия свят и изискванията, поставени от новите предизвикателства, са променили генетичната ни структура. Има изобилни скорошни примери за този процес от реалния живот.

Австралийските аборигени, живеещи в пустинен климат, имат генетична вариация, развита през последните 10 000 години, която им позволява да се приспособяват по-лесно към екстремно високи температури. В праисторическите времена хората, както и другите бозайници можели да преработват млякото само в детството си – имали сме гени, които са изключвали производството на разграждащия млякото ензим след отбиване. Но преди около 9000 години някои хора започнали да отглеждат животински стада, вместо просто да ловуват животните. Тези пастири развили генетични промени, които им позволявали да продължават да изработват съответния ензим през целия си живот, което е удобна адаптация, след като стадата им произвеждали богат на витамини протеин. В скорошна статия в Scientist Джон Хокс, палеоантрополог в университета „Уисконсин-Мадисън“, писа колко е впечатлен от скоростта, с която се разпространява този ген: „до 10% на поколение.

Ползата от него е огромна, може би най-голямата, позната сред всички скорошни човешки характеристики“. По подобен начин предшествениците на всички неафриканци напуснали Африка с тъмна кожа. Всъщност според изследователите дори допреди 10 000 години кожата на европейците и африканците изглеждала почти идентично. Но с времето хората в по-мрачния северен климат развили по-слабо пигментирана кожа, която им помагала да абсорбират ултравиолетовите лъчи на слънцето и по-ефективно да синтезират витамин D. Инуитите от Гренландия имат адаптация, която им помага да преработват омега-3 мастните киселини в рибата много по-добре от останалите хора. Автохтонното население близо до аржентинския град Сан Антонио де лос Кобрес е еволюирало така, че да може да пие естествено съдържащия се в подпочвените им води арсеник.

Еволюцията е неуморна; когато шансът за оцеляване може да бъде увеличен, тя намира начин да извърши промяна – понякога и няколко различни начина. Някои популации от Близкия изток имат генетична вариация, която е различна от тази, която северноевропейците имат, за да ги защитава от лактозна непоносимост. И има половин дузина отличителни генетични адаптации, които защитават африканците от малария (една от които има значителния недостатък да причинява също и сърповидно-клетъчна анемия, ако изменената форма на гена се наследи и от двамата родители). През последните 50 години изследователите са открили разнообразни адаптации у населението на Андите, Етиопия и Тибет, които им позволяват да дишат по-ефективно на голяма височина. Населението на Андите задържа по-високи нива кислород в кръвта си. Сред тибетците има доказателства, че е въведен ген чрез кръстосване с Денисови хора – мистериозен клон от човешкото потекло, измрял преди десетки хиляди години. Всички тези адаптации дават на автохтонното население, живеещо на големи височини, предимство пред замаяния посетител, задъхващ се за кислород в планинския въздух.

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от Април 2017
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах