сп. National Geographic - Октомври 2018
National Geographic KIDS - Октомври 2018

Дълбоко под земята

2.3.2017 г.

В недрата на отдалечен планински масив в Узбекистан пещерняци се спускат в подземен лабиринт

Не се бой, тук долу няма да се загубиш.“

Силният руски акцент на Лариса Позднякова достига до мен от на пръв поглед безкрайната черна пустота на пещерата. Очевидно ми чете мислите: в главата ми е само как да не се загубя на километър и половина във вътрешността на Земята. През последните няколко часа се мъчех да не изоставам, докато тя ме водеше все по-навътре в замръзналия подземен свят, наречен Тъмна звезда.

Лариса, прехвърлила трийсетте опитна пещернячка от Уралските планини, се придвижва с гъвкава змийска лекота по криволичещия маршрут, докато аз пухтя и се препъвам след нея като новобранец (какъвто съм). Студената чернота поглъща светлината на челниците на едва метър от главите ни и ни принуждава да се движим като къртици – лазим и се плъзгаме опипом по стотици метри спечени кални въжета, които ни помагат да се ориентираме през безбройните тунели – „тесняци“, „меандри“ и „шахти“ на пещерняшкия жаргон.

Тези проходи вече са били картографирани, но докато пълзим нагоре-надолу и наляво-надясно, започвам да губя ориентация в кошмарната спирала от ледена кал и мокър чакъл. За катерач и алпинист като мен това е съвсем друг вид ориентиране. Свикнал съм да се придвижвам през опасен терен, но тук долу хартиените карти често са безполезни, джипиесът не работи и няма небесни ориентири, които да ти вдъхват увереност. И независимо какво ми казва Лариса, аз никога не бих могъл да се измъкна сам от този душегубен лабиринт.

Когато най-сетне я настигам, тя е спряла на площадка над нещо, което изглежда като воден басейн на светлината на челниците – едно от многото подземни езера в Тъмна звезда. Тя грабва един осигурител, закачен за сбруята й, и го щраква за грапавото въже, закачено за забит в скалата над нас болт. Въжето минава над езерото и изчезва в мрака. Цялото съоръжение представлява нещо като тролей, който прекарва пещерняците над ледените води, които са твърде студени, за да плуваш без неопрен. Усмихва ми се дяволито и прави крачка в празното пространство. Русата й опашка се мята яростно в лъча на челника, преди да изчезне в мрака и да ме остави насаме със страховете ми.

Намирам се в това неприятно положение, тъй като се записах в експедиция от 31 души – основно неанглоговорящи руснаци, тръгнала да изследва тази чудовищна варовикова пещерна система под планина в отдалечен район на Узбекистан. Руснаците зърнали входа към пещерата през 1984 г., но първи до него стигнали британски пещерняци, които започнали да проучват системата през 1990 г.; нарекли я на DarkStar – на името на сатиричен американски научнофантастичен филм от 70-те години. През следващите десетилетия Тъмна звезда и съседната Фестивалная (някой ден може да се окаже, че двете системи са свързани) привлекли екстремни пещерняци от цял свят.

Очарованието на огромната система е подобно на това, което големите планини имат за алпинистите. Има обаче една разлика: знаем, че Еверест е най-високият връх на планетата, но възможностите за покоряване на нови гигантски подземни кухини са почти безгранични. Знаем повече за терена на Марс, отколкото за това какво се крие под повърхността на Земята. Понастоящем най-дълбоката известна пещера е Крубера в Грузия – 2197 м. Само че Тъмна звезда, където много части още не са проучени, е основен претендент за титлата.

Към момента осем експедиции са открили близо 17,4 км тунели в Тъмна звезда, като най-дълбокият е на ок. 900 м под повърхността. Но системата не е картографирана напълно – отчасти заради своята отдалеченост в един политически нестабилен район и отчасти защото огромните й размери изискват сериозни технически умения и много екипировка. На много експедиции просто им свършили въжетата. Веднага мога да разбера защо. Само на 300 м от входа двамата с Лариса вече сме минали през над десет участъка с въжета.

Двамата ни сложиха в свръзка още в базовия лагер: нейната задача беше да заведе американский (сигурен съм, че чух да ме наричат така) до Готическия лагер, на над 2 км навътре в планината. В продължение на две нощи щях да описвам напредъка на екипа в картографирането на нови части от пещерата и събирането на научни данни.

Дори да забравим за опасния преход след Лариса към Готическия лагер, пътуването над земята до базовия лагер в подножието на планината също не беше разходка в парка. За да се присъединя към експедицията – сбор от пещерняци от световна класа и учени на между 22 и 54 години, който освен руснаците включваше италианци, израелци и един германец – се отправих към Ташкент, столицата на Узбекистан. От там заедно изминахме с автобус 185 км през сухи равнини, натоварени със стотици килограми храна и екипировка за три седмици полева работа. Избрахме популярния туристически маршрут, който следва древния Път на коприната към Самарканд. После свихме от отъпканите пътища и се отправихме на юг към афганистанската граница и Бойсун, където натоварихме всичко на триосен военен камион от съветско време.

Докато с мъка напредвахме през масива Бойсунтов (наричан още Байсунтау), планините постепенно се извисиха до над 3500 м и после рязко се спуснаха като назъбена стена от живописни скали. В дълбоките скътани долини виждахме бъркотия от селца, където таджики и узбеки живееха от векове – гледаха кози, беряха дини, сливи, ябълки и орехи и носеха вода от извори, подхранвани от подземните реки, дълбаещи планината.

 

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от Март 2017
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах