сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

Леопардите излизат от сянката

1.3.2016 г.

Разрастващите се градове, земеделието и обезлесяването са разпокъсали местообитанията на леопардите, а хората с вкус към дивеча унищожават потенциалната им плячка. Могат ли леопардите да се приспособят към живот в съседство с хората, така че дори да не ги забелязваме?

Седяхме в тъмното, чакайки леопардите край една пътека на границата на Национален парк „Санджай Ганди" в Индия - 104 живи, зелени квадратни километра в центъра на разпрострялата се сива метрополия Мумбай. Точно срещу нас се издигаха редица високи жилищни сгради, стълпили се на границата на парка. Беше 22 часа и през отворените прозорци долитаха звуци от миене на чинии и от деца, които ги слагаха да си лягат. От един храм в далечината се носеше религиозна музика. Смях на младежи, рев на мооциклет. Шумът и врявата на 21 милиона души, подобно на огромна машина. Някъде из храсталаците около нас леопардите също слушаха и чакаха шумът да утихне. Наблюдаваха.

Дигитална версия за Android на брой 03/2016 на списание National Geographic България  

Във и около парка живеят около 35 леопарда. Това прави средно по 4 кв.км територия за всеки от тях, при това за животни, които лесно обхождат по 15 кв.км на ден. Тези леопарди също така живеят заобиколени от някои от най-пренаселените квартали в света, побиращи около 30 000 души на кв.км. И въпреки това леопардите  процъфтяват. Част от прехраната им идва от петнисти елени читали и друга дива плячка в рамките на парка. Но  много от леопардите бродят и покрай неоградените граници между природата и цивилизацията.

Докато градът спи, те се промъкват по улиците и алеите му, където ловят кучета, котки, прасета, плъхове, кокошки и кози – обичайните придружители на човешката цивилизация. Ядат също и хора, макар и рядко.
Те се страхуват от хората и с основание. Човеците са непостоянни приятели – понякога им се възхищават, спасяват ги и дори ги почитат, а в много други случаи се отнасят зле – застрелват ги, ловят ги в капани, тровят ги, бесят ги, дори заливат хванати в капан леопарди с керосин, драсват клечката и спокойно снимат, докато животното се гърчи в огнено кълбо – умирайки, но далеч не достатъчно бързо.

Природозащитниците наричат леопардите най-преследваната дива котка в света. И все пак леопардите са се превърнали в наши сенки, в наши придружители по неволя. Те нямат избор.

Двата големи центъра на популациите им - Субсахарска Африка и индийският субконтинент, са сред най-гъсто населените региони в света. Човешката експанзия вече е струвала на леопардите около 66% от местообитанията им в Африка и 85% в Евразия, като повечето от загубите са претърпени през последните пет десетилетия. На много места единственото пространство, което им е останало, за да оцеляват, се намира в непосредствена близост до хората. 

За разлика от повечето останали големи котки леопардите могат да се адаптират до известна степен. Например могат да ловуват всичко – от торни бръмбари и бодливи свинчета до 900-килограмови антилопи кани. Чувстват се у дома си и на 43°С в пустинята Калахари и на –25°С в Русия. Могат да процъфтяват в мангрови блата на нулева надморска височина по бреговете на Индия или на 5200 м в Хималаите. Тази адаптивност, съчетана с таланта им да се скриват напълно току пред очите ви, означава, че леопардите са способни да живеят сред хората, както правят в Мумбай. Въпросът е дали хората могат да се научат да живеят с леопардите.

Ние имаме дълги и сложни взаимоотношения с тях и както повечето други неща, всичко започнало в Африка. Леопардите са млад вид– приели са съвременната си форма едва преди 500 000 години. Също като нас те са се разселили в голяма част от земното кълбо – от южния край на Африка до Далечния изток на Русия, както и западно до Сенегал и югоизточно до Индонезия. Може да са се навъртали край ранните хора, за да се възползват от способността ни да прогонваме лъвовете и други техни съперници, а по късно – за да ловят добитъка ни. Ние може да сме се навъртали край тях, за да се възползваме от плячката им. (Те са по-уязвими от други хищници към крадене на улова им заради обичая им да го крият под някой храст или на дърво, а после да се оттеглят някъде наблизо да си починат и едва по-късно да се върнат да се нахранят.)

Заради хищническото си поведение леопардите са оставили следа в генома на близките ни примати – дори маймуни, които никога не са виждали леопард, демонстрират внезапно и повишено внимание към петнистата им жълта окраска. Същото правим и ние с любопитна смесица от страх и привличане.

В провинция Лимпопо в Южна Африка посетих фермер, отглеждащ добитък. На бюрото му стоеше отворена Библията на крал Джеймс, подчертана на много места, и череп на леопард, поставен в края на бюрото. В черепа имаше малка, прецизна дупка от куршум.

„Ние много обичаме тези животни – започна той. – Те са много красиви! Но е трудно да се живее на една и съща земя с тях. Тук има достатъчно естествена плячка за тях – брадавичести свине, павиани, диви свине, естествена плячка.“ И въпреки това леопардите упорито ловували телетата му.

Той отвори родословната книга, в която записва ражданията и смъртта на кравите си от ценната порода брахман, и започна да цитира случаите на убитите животни – по едно на всеки близо 6 седмици през изминалата година и половина. Фермерът определи стойността на загубата на всяко теле на повече от 2000 долара. „Имаме много опитни следотърсачи, които казват дали леопардът е млада женска или по-възрастен мъжки. Обикновено леопардът се връща обратно до два дни.“

Използването на следотърсачи, както и черепът в края на бюрото подсказваше, че някой чака с пушка, за да убие нападателя. Но фермерът каза само: „Живеем с тях и си мълчим, защото, ако им сторим нещо, може да ни арестуват и да ни тикнат в затвора.“ (Южноафриканският закон позволява както излежаване на присъдата, така и глоба, но присъдите почти винаги са леки.) Други хора „убиват стотици от тях годишно – каза той. – Застрелваш ги, набутваш ги в някоя дупка, заливаш ги с бензин, палиш им клечката и толкова.“

Някои леопардови кожи в крайна сметка попадат в търговска мрежа, която е движена в изненадваща степен от почитта към бога.

В една прекрасна неделя през юли в източната провинция Квазулу-Натал хиляди вярващи извършваха босото си поклонение до един свещен хълм, на фона на тръбящи тромпети и бавно удряне на тъпани с двулитрови бутилки от безалкохолно. Неомъжените жени вървяха с мънистени накити върху голите си гърди. Омъжените жени, обвити в черно, вдигаха черните си чадъри в ритъм с роговете. Но истинското зрелище бяха мъжете. По груба сметка около 1200 от тях преминаха с кожи от леопарди, преметнати върху раменете им, както и с ивици от кожи на челата, бицепсите, кръста и глезените им.

На поляната мъжете започнаха да танцуват в такт с монотонната музика. Приличаха на зулуски боен отряд и се движеха така, сякаш дебнеха плячка – леко приклекнали, пристъпващи бавно напред, а после вдигаха единия си крак и тупваха с него по земята, вдигайки стена от прашни облаци.
За Назаретската баптистка църква (или Шембе) – християнска секта на около век, основана върху зулуските традиции, танцът е форма на богослужение и медитация. Костюмите също имат значение. В миналото зулуските вождове носели леопардови кожи, които символизирали властта им и смайвали поданиците им. Мъжете, изповядващи Шембе – счетоводители, адвокати, чиновници и търговци, – казват, че леопардовите кожи ги приближават повече до Бог и до предците им.

От друга страна защитниците на котките изпаднали в ужас преди няколко години, когато се натъкнали на фестивала. Един от тях го нарекъл „най-голямата демонстрация на незаконна контрабанда на диви животни в света“. Самото количество на кожите беше достатъчно плашещо за страна с нестабилна популация на леопарди – под 7000 индивида. При това кожите трябваше да се подменят редовно – на 5–6 години, тъй като стават чупливи и се измачкват от употреба. С нарастващото паство на църквата, което посещава множество събития всяка година, търсенето би могло да бъде ограничено единствено от изчезването на вида.

За изследователя на леопардите Тристан Дикърсън от природозащитната група „Пантера“ лъч надежда на първото поклонничество, на което присъствал, било присъствието на изкуствени кожи след тълпата – повечето били кожи от импала, несръчно изпъстрени с леопардови петна. Това му дало идеята за създаването на по-добра имитация. Той направил модел, използвайки винилова основа и мъхната тъкан с цветове, подобни на истинска кожа.

„Търся ефекта на фалшивия „Ролекс“ – каза Дикърсън. Водачите на Шембе подкрепили плана и сега местен дюкян изработва фалшификатите под търговската марка „Кожи за живот“. „Пантера“ е разпространила 9000 от тях безплатно сред членове на църквата и едва смогва на търсенето.

В неделята на моето посещение само една истинска кожа се продаваше открито. Цената беше 390 долара за пелерина, изработена от предната част на леопардовата кожа, и 425 долара за задната – сериозна сума за страна, където годишният доход на глава от населението е под 13 000 долара. Един мъж се оплака, че изкуствените кожи били начин белите хора да извратят зулуската традиция. Друг започна да увърта, че имитациите, направени с кожа от импала или други животни, биха били по-приемливи за предците от винила. Дори и така да беше, повечето хора изглежда искаха да се докопат до имитация на кожа. Дикърсън изчисли, че 30 до 40% от леопардовите кожи на събиранията на Шембе вече са имитации, направени от „Пантера“, в сравнение с 5 до 10% преди две години. Това не беше непременно победа, дължаща се на любовта или поне на толерантността към леопардите. Но беше една причина по-малко да ги убиват.

Индия може да се окаже истинската проверка за оцеляване в един пренаселен свят – и може би и модел за такова, тъй като тук живеят много леопарди – извън защитените зони и в удивителна близост до хората. Като цяло търпимостта към леопардите е висока, въпреки че Индия (и британският ловец и писател Джим Корбет) твърдо са установили термина „човекояден леопард“ в речника ни. В интерес на истината жените и децата са обичайните жертви на леопардовите нападения – ръстът прави мъжете по-трудна плячка. Тъй като нападенията често се случват, когато хората влязат в храсталаците да се облекчат, мъжете имат и едно непредвидено предимство в оцеляването – че могат да уринират прави.

Във всеки случай нападенията над хора са сравнително редки. Много по-лесно е да умреш в Индия поради цивилизацията, отколкото заради дивата природа – в страната при пътни инциденти загиват по 381 души на ден, още 80 – върху жп линиите, и 24 – от токови удари. Но убитите от леопарди се озовават в заглавията отчасти защото това е необичайно, а и защото се докосва до нещо примитивно в човешката психика.

Късно една съботна сутрин през май, в околностите на Джунар, на 150 км източно от Мумбай, една правителствена кола спря до поддържана на вид малка фермерска къща. Поводът беше ужасен, но всички се държаха учтиво. На голямата веранда отпред, заобиколена от висок до кръста бетонен парапет и засенчвана от ламаринен покрив, цяла тълпа очакваше човека от горската служба.

Шест дни по-рано, около 22,30 часа в неделя вечер, двегодишното момченце Сай Мандлик седяло на колене на една пейка на верандата и карало автобусче играчка по ръба на парапета. Баба му си почивала на кушетка до него. Във високите треви на 20–30 м от там един леопард забелязал нещо – главичка, която се движи напред-назад, не много по-голяма от тази на индийските макаци, които са естествената му плячка. Той започнал да дебне. Вероятно момченцето така и не е забелязало леопарда, който го грабнал през стената и го отнесъл в полето. Бабата изпищяла. Останалата част от семейството се изсипала в нощта да го търси. Но било твърде късно.

Сега трагедията се свеждаше до ритуал. Жените седяха притихнали на пода в далечния край на верандата. Местните старейшини седяха в средата на верандата, в другия ѝ край бащата седеше на мястото, откъдето е бил грабнат синът му, а около него бяха струпани мъжете от семейството и приятелите му. Горският се представи („Аз също съм от селски район, не съм някой, който идва от горе“) и обясни, че не смята, че компенсацията от около 12 300 долара ще овъзмезди загубата им, но е жест от правителството, което е отговорно за леопардите. Един от местните старейшини дойде да погледне чека и те се впуснаха в учтив ритуал, като всеки от тях казваше, че другият трябва да го поднесе.

Семейството отправи няколко дребни молби и горският каза, че ще се опита да помогне, и всичко приключи. На 6 километра по-нататък по пътя трябваше да посети друга къща със същата история. Когато се случат подобни нападения на леопарди, те имат склонността да идват на ужасяващи вълни. Смъртта на Сай Мандлик била третото нападение в района на Джунар за малко повече от две седмици и вторият смъртен случай.

Това е загадка: през повечето време, дори и в Мумбай, леопардите и хората съжителстват мирно. Защо тогава внезапно се случват поредици от кръвопролития в райони като Джунар? На сутринта след събирането в къщата на Мандлик Видя Атрея – биоложка от Дружеството за опазване на дивата природа, седеше до едно поле със захарна тръстика край близкия град Аколе. На лаптопа ѝ светеше карта на района, осеяна с големи тюркоазени петна, представляващи всички места, където е откривала леопарди по време на петгодишното си изследване там с помощта на камери капани и радиояки. Накратко, тя ги беше открила навсякъде – 11 възрастни, бродещи нощем във и около Аколе – район без гори, без сърни и друга едра естествена плячка, където денем се разхождат 20 000 души.

Първият въпрос бил: защо леопардите са толкова много? Както и навсякъде другаде в Индия, всичко започва с наличието на открити бунища и сметища на пазарите за месо, които поддържат процъфтяваща общност от улични кучета, подивели свине и други животни. Федералните закони и влиятелното движение за правата на животните пречат на премахването на уличните кучета. Така че кучетата и другите домашни животни на свой ред поддържат процъфтяваща общност от леопарди. (Според проучването на Атрея те съставлявали 87% от менюто на леопардите.)

Системите за напояване, въведени през 80-те, също спомагат за привличането на леопардите. Захарната тръстика, както и други култури, сега е често срещана в сухи преди райони като Аколе и Джунар и високите ѝ гъсти стъбла осигуряват перфектното скривалище за леопардите – в близост до села, сметища и кучета.

Атрея каза, че един ден по време на проучването си минала покрай поле, където 15 жени берели домати, и спряла да си поговори с един фермер. О, да, казал мъжът, бил видял леопард преди няколко дни. Тя не му казала, че един леопард в същия момент си почива в тръстиката само на 20 м от тях. Те нямали причина за притеснение. „Леопардите не са толкова кръвожадни, колкото смятаме – казва Атрея. – У тях има известно благоразумие.“ Антропологът Сунетро Гхосал, който също е работил в Аколе, разказа за „дългосрочно споделяне на територия“ и дори „взаимно приспособяване“, при което леопардите и хората са полагали усилия да избегнат конфронтации. (Вероятно като вид застраховка хората от региона се отнасят към леопардите и тигрите като към богове, или уагхоби, и правят умилостивяващи приношения в малки светилища, посветени на уагхобите.)

За да разбере какво разстройва отношенията между хората и леопардите, Атрея разследвала серия от нападения в района на Джунар от 2001 до 2003 г. Отначало изглеждало като съвпадение, че горската служба започнала да хваща в капани леопарди – повече от 100 – в проблемни райони в Джунар, предимно след нападения над добитък. Тези животни били пуснати в горите на около 30 км от мястото на залавянето им – обичайна практика за справяне с проблемни хищници по цял свят. Но след преместванията, както Атрея и екипът ѝ установили, нападенията над хора в Джунар нараснали с 325%, а процентът на фаталните нападения се удвоил.

„Това беше типичен случай на объркан котешки мозък“ – каза Атрея. Объркан от травмата котката да бъде уловена в капан, да я докосват хора и да я пуснат в непознато място и на територия, вече заета от други леопарди. Серията от нападения в крайна сметка не била резултат от вродената кръвожадност на леопардите, според Атрея и съавторите ѝ: „Именно преместването причинило нападенията над хора.“

Когато Атрея за пръв път представила проучването си преди десетилетие, управителите на горските служби като цяло схванали посланието. Националният парк „Санджай Ганди“ в Мумбай спрял да позволява да го използват като кофа за боклук за преместени леопарди. (Подобно на Джунар, там също били свидетели на серия от смъртоносни нападения.) Медиите в града подели идеята, че преместванията са по-опасни от леопардите. При обучения за жителите на блоковете около парка и за тези на гетата в самия парк започнала да се разпространява общата идея, че да видиш леопард в квартала само по себе си не представлява „конфликт“. Премахването на леопардите – първото нещо, което градските жители често изискват – разстройва социалната система и отваря територия за нови леопарди, които може да имат по-малко опит във „взаимната адаптация“. Обученията наблягат и на човешката страна от взаимната адаптация, включваща основни мерки като прибирането на децата вкъщи нощем. (От помощ биха били и по-крупни мерки, свързани с общественото здраве, включително сметоизвозването, осигуряването на тоалетни и премахването на уличните кучета, но икономическите и политическите фактори често правят тези мерки невъзможни.) Преобладаващото внушение било, че леопардите в Мумбай, Аколе и други области не са „безпризорни“ или „натрапници“. Те са равноправни съграждани.

Животът в съответствие с тези идеи обаче невинаги е лесен. Това е особено вярно за горските, които се появяват след нападения на леопарди и се оказват обсадени и дори бити от разгневени граждани, които изискват да се вземат мерки. Освен това се намират и под натиск от местните политици. Тогава пак се появяват капаните, за да внушат на хората илюзията, че се прави нещо, илюзията за безопасност, въпреки че реалният резултат ги поставя в още по-голяма опасност. Няколко „проблемни“ леопарда в крайна сметка били затворени в пренаселени „спасителни“ приюти из страната, въпреки че фактически няма начин да се идентифицира „проблемно“ животно, освен да бъде заловено с жертвата си. Изкупителните жертви вършат работа.

Така че скоро след последните убийства в Джунар един горски от района ми писа: „Радвам се да ви информирам, че заловихме с капан мъжки леопард.“ Той го идентифицира просто като „същия леопард, който миналия месец нападна момче“. Щял да прекара остатъка от живота си в „приют за леопарди“ в Джунар, който вече бил почти на предела си, пълен с 28 леопарда. Повечето от останалите леопарди, уловени с капани, неизбежно ще бъдат освободени, въпреки че по очевидни причини горската служба няма да разкрие колко леопарди освобождава в Джунар, нито пък къде. Две седмици след това друг леопард уби и разкъса 60-годишна жена във ферма на няколко километра от мястото, където загина Сай Мандлик.

 Напуснах Индия с мисълта, че това, което видях по отношение на леопардите там, беше объркана, сложна история, много различна от начина на живот на хората в по-развитите страни. Когато се прибрах у дома, чух непотвърдени новини за пума на 6 км от дома ми край бреговете на Кънектикът, последвани от известие за черна мечка в близкия град Нюхейвън. Пуми вече бродят из Лос Анджелис, койоти – из Чикаго, вълци– в крайните квартали на Рим, както и бели акули край Кейп Код. Докато човешките популации нарастват и правим Земята по-урбанизирана, други хищници изглежда също се адаптират и се учат как да живеят сред нас.  Това може да е изнервящо, но не е непременно лошо – изследванията упорито показват, че здравите популации от хищници са жизненоважни за здравето на почти всичко останало. Те може и да не са богове, но поне са великите задвижващи фактори зад екосистемите.

Постепенно индийското ми преживяване с леопардите започна да ми се струва не като необичайно изключение, а като прогноза за това как много от нас ще трябва да се научат да живеят съвсем скоро.

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от Март 2016
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах