сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Другият Ирак

1.3.2016 г.

Със собствен език и култура, около 25 милиона кюрди населяват планинските области на Иран, Ирак, Сирия и Турция. Ще издържи ли Иракски Кюрдистан настъплението на ИДИЛ?

В деня, в който ИДИЛ превзела Мосул, Ботан Шарбаржери решил, че е готов да умре.

Двайсет и четири годишният студент се усмихнал на излизане от родния дом в град Слемани в Иракски Кюрдистан, без проблем събрал група младежи на същия акъл - кандидат-войници, и заедно съставили план. Били единодушни, че биха загинали за родината - за Кюрдистан, не за Ирак. За да защитят семействата си от жестокия враг - също както бащите им някога се изправили срещу армията на Саддам Хюсеин.

Дигитална версия за Android на брой 03/2016 на списание National Geographic България  

Преди Ислямска държава (ИДИЛ) да нахлуе в Ирак, Шарбаржери бил неспокоен младеж, който едва се влачел към дипломата за инженер. Неговата любов била музиката и той свирел на уд - роднина на китарата с тънък гриф дълбоко, тумбесто тяло. Шарбаржери свирел пред публика, участвал в музикални клубове и мечтаел да записва. Но баща му, който бил учител, отдавна насочвал сина си към нещо по-практично, например строителството на мостове. Иракската икономика се разпадала и нищо не изглеждало перспективно.

Друг младеж би свел глава с думите ераадат Аллах - такава е волята на Аллах. Само че Шарбаржери бил отявлено нерелигиозен и противник на всички фанатици. Преди въпросната седмица през юни 2014 г. занемарените домашни работи били по-важни за него от Божията воля. После се появила самообявилата се божия армия, която палела и убивала под черно знаме, и внезапно вдъхнала на Шарбаржери цел. Във войната открил онази яснота, която познавал единствено от музиката. Нямал оръжие, така че продал любимия си уд, за да си купи калашник. Нямал подготовка, затова решил да се присъедини към калени в битките мъже. Ако знаели, родителите му щели да го разубеждават, да плачат и да го умоляват да не тръгва, - но има неща, които един мъж просто трябва да направи, и това често са нещата, които не споделя с майка си.

ПОВЕЧЕТО КЮРДСКИ МЛАДЕЖИ не очаквали поредната война. Поне не и тази, породена от ИДИЛ. Само допреди няколко години Иракски Кюрдистан процъфтявал. През 2003 г. американците свалили Хюсеин, най-омразния враг на кюрдите, и това позволило на последните да наложат контрол над своята планинска област, голяма колкото Швейцария. Макар да останали част от Ирак, те на практика създали своя протодържава. Инвестициите, строителството и подхранваният от нефта оптимизъм (Кюрдистан лежи върху големи петролни залежи) скоро започнали да преобразяват района. Над Слемани, „кюрдистанския Париж", се извисили небостъргачи, а в кюрдската столица Хаулер изникнали молове, луксозни автокъщи и кафе-сладкарници. Строели се университети.
Появило се нещо като обществено здравеопазване. И докато през тези години арабските области на страната врели и кипели, близо 5 млн. кюрди навлезли в - както мнозина го наричали - „златното десетилетие".

Ботан Шарбаржери възмъжал именно в това време - без страх и богато на обещания. „Всичко изглеждаше възможно - каза ми той - поне за известно време. Видял си как са се случили всички тези неща, видял си как животът на всички се променя. Бях още дете, но и аз виждах. Родителите ми - всички хора - чувстваха облекчение."
Срещнах Шарбаржери в началото на миналата година в едно кафене в Слемани, където се беше върнал да си доучи. Беше нисък, хубавец и често си пускаше малка брадичка.

Дойде до масата с леко накуцване. Няколко месеца по-рано го простреляли, докато се хвърлял в битка - куршумът минал през прасеца му. Младежите станаха да го поздравят. Младите жени го гледаха и шушукаха. Малко почетни белези са по-важни в кюрдската култура. „Странното е, че вече не ми се налага да чакам по опашки" - каза Шарбаржери. После ветеранът се изчерви и смени темата. Явяваше сеа изпити, но не се справяше добре.

„Трудно ми е да се концентрирам. Инженерството...  толкова е скучно.“

Шарбаржери беше като повечето иракски кюрди – под 30 години и общо взето, обнадежден за бъдещето, макар надеждите рязко да бяха посърнали. За него и неговите връстници светът се свиваше, губеше обем. ИДИЛ беше опасна, но ислямистите бяха външна заплаха.

Вътре в страната кюрдските политически партии, водили свирепа гражданска война през 90-те години, се дърлеха за власт и пари. Връзките с доминирания от арабите Багдад се разпадаха и арабските лидери в иракската столица не отпускаха кюрдистанския дял от националния бюджет заради спор относно нефтените приходи. Въодушевлението от златното десетилетие гаснеше.

Шарбаржери не виждаше смисъл от скучните лекции, ако ИДИЛ все още беше в състояние да съсипе всичко. Или ако иракската държава – корумпирана, неефективна и олюляваща се – се срине. „По-добре всички да умрем – каза той, – отколкото още дълго да живеем така.“

Имаше нещо типично кюрдско в думите му. Повечето мъже в кафенето биха се съгласили, а вероятно и много от жените, всичките с тесни дънки и тежък грим. Когато си млад и си вкусил свободата, как да понесеш загубата ѝ? Шарбаржери беше решил да се върне на фронта при първа възможност.

Кюрдите имат своя собствена култура и език, но с изключение на няколко исторически моменти на самоуправление винаги са били под властта на някоя по-голяма култура – персийска, арабска, османска, турска. Понастоящем се смята, че около 25 млн. кюрди живеят в Сирия, Ирак, Турция и Иран (макар че реалният им брой не е известен) и често се твърди, че те са най-големият етнос без своя държава на света. Може и да е вярно, но тези думи загатват за някакво единство. Всъщност такова няма.

В различните области кюрдите говорят на различни диалекти, подкрепят хиперлокални и често враждуващи политически партии и – дори да биха получили такъв шанс – вероятно не биха се опитали да обединят тези разнообразни територии в голяма кюрдска държава. Част от проблема е, че кюрдите навсякъде се възприемат като онеправдани и често са заслепени от трагичната красота на собствените си истории.

От всички кюрдски групи тези в Ирак са най-близо до постигането на независимост. Имат си парламент и президент, нефтопроводи и въоръжени сили, наречени пешмерга – в свободен превод „тези, които посрещат смъртта“. Останалата част от Ирак отдавна се възприема като необходимото зло, налагано от Запада и най-вече от американците условие. През годините след свалянето на Саддам Хюсеин кюрдското правителство е намеквало, че може да се отцепи от Ирак, ядосвайки своите могъщи съседи Турция и Иран, както и иракските араби на юг. И все пак кюрдските лидери всеки път давали назад и разочаровали много от гражданите си, които всичките са романтици и биха предпочели държавност, отколкото например мир или работеща икономика.

През последните няколко години западните правителства разчитаха предимно на кюрдите в Сирия и Ирак за основните военни действия срещу ИДИЛ. Много кюрди биха казали, че са заслужили своята независимост.

Безброй пъти съм се качвал на такси и шофьорът на секундата е обявявал своята лична независимост и родството си с Америка и Израел – страна, която много кюрди обичат, тъй като е малка, непреклонна и – също като тях – обградена отвсякъде от врагове.

„Америка, Израел, Кюрдистан! – заяви ми наскоро един човек, вдигна три пръста и ги сви в юмрук. – Заедно можем да победим!“

„Да победим какво?“ – попитах.

„Всичко! – усмивката му беше ослепителна. – Най-вече арабите.“

Каза ми, че е служил в кюрдската съпротива, воювала срещу Саддам Хюсеин. За него нямаше разлика между този враг и ИДИЛ, където – както се твърди – има и бивши офицери на Хюсеин. „Едно и също е“ – каза той. После настъпи газта и пусна патриотична народна музика. Колата се понесе през необятния син здрач.

По същото време, когато Ботан Шарбаржери напуснал университета заради войната, друг млад иракчанин се присъединил към ИДИЛ. Сами Хюсеин бил на 21 или 22 и живеел в град Киркук, на по-малко от два часа на юг от университета на Шарбаржери и близо до голямото нефтено находище Баба Гургур.

Бил кльощаво арабче, впечатлително също като Шарбаржери – въпреки че и двамата биха се засегнали от тези ми думи. Обръщането на Хюсеин към войнствения ислям може би започнало от шепота на местен духовник. Може би известно време дори се съпротивлявал на примамливото черно знаме. Но едва ли има съмнение, че изпитвал отчаяние относно бъдещето. Златното десетилетие на кюрдите било угаснало, но повечето иракски араби никога не били преживявали нещо, подобно на разцвета след американската инвазия. На немалко места животът им станал много по-лош.

Когато се срещнах с него миналата пролет, непосредствено след като го бяха арестували и точно преди да изчезне, Хюсеин ми каза, че се присъединил към бойците, тъй като смятал, че ислямът е в опасност. Спечелила го пропагандата във Фейсбук и други социални мрежи и проповедите на радикалните имами. Също като Шарбаржери и той търсел приключение с някаква по-висша цел и знаел, че в крайна сметка ще воюва срещу кюрди и свои братя араби.

Но докато Шарбаржери бил атеист, Хюсеин възприемал избора си като откровение на Божията воля, поне в началото. Вярно е също така, че ИДИЛ не може да привлече човек, ако той не се блазни от кръвопролитията. Няма ИДИЛ без убийства, разрушения, изнасилвания и мъчения. Без гневлив и безмилостен Бог. Затова там, където единият от двамата тръгнал да брани, другият дошъл да руши.

Когато заминал на война, Сами Хюсеин явно също решил да не казва на майка си. Заловили го месеци по-късно, когато се промъкнал вкъщи, за да я види.

Киркук с неговите опалени от слънцето махали, населени с кюрди, араби и тюркмени – а също сунити, шиити и християни, – е умален образ на Ирак. Векове на разнообразие, любов, красота и стари вражди са се смесили върху горещите равнини, където житните ниви се срещат с нефтените полета. През юни 2014 г. иракската армия изостави града – предполагаемото гробно място на старозаветния пророк Даниил – в навечерието на щурм на ИДИЛ.

За кюрдите това било знак от съдбата. Те отдавна смятали, че Киркук им принадлежи по право, а години наред Саддам Хюсеин се опитвал да ги прогони с насилие. През въпросния юни всичко, което трябвало да направят, за да защитят вековните си претенции, било да не допуснат ИДИЛ в града – техните пламенни воини изпълнили Киркук, за да запушат пробойната.

Нямало да бъде лесно. Скоростта на нахлуването на ИДИЛ – и на колапса на иракската армия пред нея – била смайваща. Първоначално въоръжените сили на кюрдите били малобройни и лошо въоръжени и мудно се приспособявали към пъргавия враг. Бойците на ИДИЛ проникнали на изток и на север, като превзели Мосул, втория по големина иракски град, и избили над хиляда мирни граждани. Скоро били захапали кюрдските територии и напреднали на половин ден път от кюрдската столица Хаулер (Арбил на арабски) и покрайнините на Киркук.

Заможните кюрди се приготвили да бягат. По-бедните си представяли предстоящите ужаси. Но войниците и доброволците, храбри и дезорганизирани, се хвърлили да пресрещнат вражеската вълна. Организирали пръснати отбранителни пунктове по протежение на фронтовата линия, която се извивала на стотици километри по кюрдската граница, от иранската граница на югоизток до сирийската и турската на северозапад. Понякога силите на пешмерга пристигали на бойното поле с таксита, обути с маратонки и с панталони и куртки с различни камуфлажни шарки, понесли стари и неточни оръжия. Сред тръгналите напред бил и Ботан Шарбаржери.

Когато накрая стигнал до Киркук начело на своя отряд от младежи доброволци, западните сили били подкрепили кюрдските сили с бойна авиация. Това прикритие от въздуха позволило на кюрдите да удържат бойците на ИДИЛ, а по-късно и да ги отблъснат на места. Киркук бил спасен поне засега и те се превърнали в една от малкото сили, способни да се изправят срещу ИДИЛ.

Само че извън града боевете продължавали в малките порутени селца, населени предимно с араби. Отрядът на Шарбаржери бил обучен набързо и в повечето случаи го държали настрана от истинските битки. Някоя и друга престрелка, няколко селфита с убити врагове. Младежите от отряда твърдяха, че с радост се занимавали с готвене, пране и всякакви други неща за другарите си на фронта – и наистина било така, въпреки че мнозина си мечтаели да се докажат с нещо повече от пране.

Шарбаржери получил своя шанс по време на хаотично нападение срещу село Саид Халаф на югозапад от Киркук. Отрядът му бил зад основната част на пешмерга, която бавно напредвала срещу позициите на ИДИЛ. Командирът подтиквал хората си напред и замаяният Шарбаржери, стиснал купения срещу неговия уд автомат, се хвърлил в атака под прикритието на брониран камион.

Един от бойците на ИДИЛ започнал да стреля под камиона по краката на нападащите кюрди. Куршум преминал през прасеца на Шарбаржери и после се забил в крака на друг пешмерга зад него, раздробявайки костта му. И двамата паднали и врагът сигурно щял да стреля пак и да ги довърши, но други цели отвлекли вниманието му. Шарбаржери се опитал да се изправи, но не могъл. Издърпали го назад, натоварили го на една линейка и скоро кюрдите се оттеглили.

Родителите му дошли на свиждане в болницата. Майка му плачела. Баща му бил толкова гневен, че едва говорел. Да рискува всичко – за какво? От смелост? От патриотизъм? В името на страна, която дори не е държава?

Все пак по-късно баща му Мохамед призна, че дори по време на този гневен изблик в болницата бил болезнено горд със сина си. Бяхме седнали да се храним навън в семейния им дом в източните планини на Кюрдистан. Беше вечер и над одеялото, отрупано с печено овнешко, лозови сарми и пресни плоски питки, прелитаха прилепи.

„Всички ще се сражаваме за Кюрдистан – каза Мохамед. – Дори и понякога да не вярваме в него.“

В деня, когато простреляли Шарбаржери, Сами Хюсеин – арабинът, който избрал ИДИЛ – бил някъде в района, може би дори на същото бойно поле. Срещнах се с него няколко месеца по-късно – на сутринта, след като го бяха заловили заедно с още неколцина младежи по време на полицейска акция в Киркук. В полицейското управление близо до центъра на града въведоха Хюсеин в тясна чакалня със скамейки. Усещаше се мирис на одеколон и воня на цигари. Влезе без обувки, подсмърчайки, прегърбен и облечен в карирана жълто-сива риза и шорти за тичане. Един полицай сложи пред него малка пластмасова маса и постави отгоре чаша вода. Хюсеин изглеждаше невредим, само палецът му беше зацапан от мастилото за отпечатъка, с който беше подписал признанията си.

Цивилен инспектор зададе на Хюсеин поредица въпроси, на много от които вече беше отговорил по време на многочасовия разпит. Защо се присъедини към ИДИЛ? Има ли сред вас много чуждестранни бойци? Какво правите с пленените язидски момичета?

Последният въпрос касае бруталното отношение на ИДИЛ към язидите – малка кюрдска етно-религиозна група, които не са мюсюлмани – и чиято съдба в ръцете на ислямистите беше шокирала света. Инспекторът го зададе заради мен – за да напомни на американеца за ужасите, с които иракчаните са оставени да се справят сами.

„Бойците хващат язидите и им правят какво ли не“ – отговори глухо Хюсеин.

Каза ми, че съжалява, че е отишъл в ИДИЛ и че техните обещания за слава и ислямска правда били празни.

„Те не са мюсюлмани“ – заяви той, помръдвайки на стола с поглед, забит в земята.

Ако ролите ни бяха разменени, Хюсеин може би щеше с радост да наблюдава как ме обезглавяват. Или дори сам да го направи. Сега обаче беше просто объркан младеж, уморен и бос. После началникът на полицията, кюрдският генерал Сархад Кадир, ме съпроводи до малка градинка, където на яркозелената трева бяха коленичили останалите от нощния му улов. Очите им бяха вързани и имаха белезници.

„Какво ще стане с тях?“ – попитах генерала.

„Отиват в затвора – отговори ми мъгляво и махна с ръка. – Какво ще стане после, не зависи от мен.“

Съществува упоритият слух, който трудно може да бъде загърбен, че кюрдите и арабите редовно екзекутират пленниците от ИДИЛ. Когато излязохме от полицейското управление, попитах за това моя преводач.

„Какво ще стане с момчето?“

„Ще го екзекутират, разбира се.“

„Откъде знаеш?“

„Какво те е грижа? Той е ИДИЛ.“

Аз всъщност си мислех за майката на Хюсеин и се питах дали ще види отново сина си.

В продължение на няколко седмици се опитвах да хвана дирите на Хюсеин. Питах полицаи, командири от пешмерга, политици, адвокати и дори кюрдския министър-председател. Никой не можа – или не поиска – да ми каже нищо.

Известно време бях обсебен от неговия случай. Не беше точно съчувствие – трудно бих го изпитвал към доброволец в ИДИЛ. Но неговата история съдържаше всички проблеми пред Кюрдистан, Ирак и Близкия изток – въпросите как да създадеш държава и да я направиш работеща, как да получиш подкрепата на съседите си и да попречиш на своите съграждани, които и да са те, да се провалят и да се обърнат срещу теб.

Хюсеин беше само един от десетките хиляди, стекли се в ИДИЛ, и когато не успях да го намеря, тръгнах да търся други. Много от бойците на ИДИЛ в Ирак са иракчани, привлечени или принудени да се включат в контролираните от ислямистите територии. Мнозинството са араби сунити, въпреки че и кюрдски младежи също се включили в групировката.

В град Келазиде в Кюрдистан мъж на име Салах Рашид ми разказа за своя 18-годишен шурей Хемин, който се присъединил към ИДИЛ през 2014 г. Младежът се носел по течението, незасегнат от златното десетилетие на Кюрдистан и неспособен да си намери трайна работа. Постепенно се радикализирал под влиянието на местния имам, също кюрд, който проповядвал за свещена война, мъченичество и рай.

Хемин и още неколцина последвали проповедите му в Сирия, където се надявали да се сражават срещу силите на диктатора Башар ал-Асад. Но скоро водачите на ИДИЛ наредили на Хемин и приятелите му да се върнат в Ирак и да воюват срещу собствения си народ.

Рашид проследил движението на своя шурей по телефонни обаждания и във Фейсбук и накрая се убедил, че Хемин е нещастен. Не се бил включил, за да воюва срещу кюрди, и изглежда вече не вярвал в пропагандата на ИДИЛ. Хемин бил убит през октомври 2014 г. в град Синджар, който паднал в ръцете на ИДИЛ (и беше отвоюван отново от силите на пешмерга в края на 2015 г.). Казали на Рашид, че Хемин загинал в битка, но той не вярва.

„Според нас се е канел да напусне Даеш – каза той, използвайки разговорното арабско наименование на групировката. – Нали разбирате, в деня, когато загина, в Синджар нямаше сражения. Мисля си, че е искал да се прибере у дома, и затова са го убили.“

Рашид умолявал командирите на ИДИЛ да му позволят да погребе тялото на Хемин. Те отказали и оставили семейството да съзерцава последните няколко снимки във Фейсбук, показващи пълно, объркано момче във взет назаем камуфлаж.

„Хемин беше едно голямо дете – каза Рашид. – Много момчета отиват в Даеш не защото са екстремисти, а защото още не са открили себе си. Аз съм виновен, че не се грижих по-добре за него. Един Господ знае какво ще стане с него сега.“ Имаше предвид отвъдния живот, където – увери ме той – Хемин няма да открие рая.

По пътя обратно към Слемани си мислех за Сами Хюсеин. В най-добрия случай беше заключен в някоя килия. Може би отброяваше последните дни от своя живот.

На следващата седмица показах на Ботан Шарбаржери снимката, която бях направил на Хюсеин. Той взе айфона ми и се втренчи в доброволеца на ИДИЛ.

„Мразя го – каза Шарбаржери. – Кара ме да мисля за мъст. Ще си отмъстя. За това, което сториха на мен и на всички нас. Обещавам ти.“

Беше казано съвсем по кюрдски.

По време на последното ми посещение в Иракски Кюрдистан през миналия октомври отново потърсих Хюсеин. Генералът от полицията, който го беше арестувал, не си спомняше името му, а иракското правораздаване беше все така непроницаемо. Помислих си, че мога да тръгна от врата на врата в арабските квартали на Киркук, показвайки снимката му, но планът беше рискован, а моят преводач ме предупреди, че така бихме изложили на опасност всеки, който говори с нас. Така че Хюсеин го нямаше, поне за мен. Поредният призрак сред хилядите изчезнали в Ирак през последните 10 или 50 години.

Далеч от фронтовата линия всичките ми приятели кюрди бяха станали по-уморени, по-мрачни. Пешмерга продължаваше да отблъсква ИДИЛ на някои места, но другаде иракската армия буксуваше. Големи градове като Мосул и Рамади все още изнемогваха под контрола на ислямистите и иракската икономика (а заедно с нея и кюрдската) се задъхваше, повлечена надолу от ниските цени на нефта и годините на война. Окървавената страна беше все така далеч от помирението и в Кюрдистан старите рани боляха, а новите се възпаляваха.

През същия месец в много кюрдски градове и градчета избухнаха протести. Много бяха мирни – например на учителите, които си търсеха неполучените от месеци заплати. Други протестиращи обаче искаха политическа реформа и някои от демонстрациите бяха прераснали в насилие, включително с жертви. В Слемани полицаи с черно снаряжение за борба с безредиците бяха обградили централния пазар и отряди от пешмерга бяха отзовани от фронта, за да поддържат реда. Нощем през града се виеха военни конвои.

Самият Шарбаржери изглеждаше оптимистично настроен въпреки вълненията. Наскоро се беше върнал в университета и беше сменил магистратурата си от инженерство на международни отношения. Някой му беше дал нов уд, по-красив от предишния, и макар още да пазеше калашника в стаята си, полузабравен между куп одеяла в гардероба, вече не мислеше да се връща на фронта.

„Политиката е единственият начин да променим нещо“ – каза той.

Сигурно съм се засмял, тъй като внезапно стана много сериозен.

„Наистина е така – заяви той. – В Кюрди-стан нищо не можеш да направиш извън политическите партии. Така че това е следващата ми битка.“

Вървяхме по улица „Салим“ в Слемани, където почти всяка ясна вечер улиците преливат от млади кюрди, основно мъже, които обикалят нагоре-надолу, пият чай, играят билярд, хапват, смеят се и пращат SMS-и до сутринта.

Улиците бяха странно притихнали. Мъже бутаха колички с нарове в търсене на клиенти. Чувах скърцането на колелата, мяукането на котка. Нямаше тълпа, през която да се провираме, нито плътни облаци цигарен дим. Попитах Шарбаржери какво става. Може би беше заради времето – или пък футболен мач.

„Толкова много заминаха“ – каза той. Реших, че има предвид у дома.

„Не, за Европа. Станаха бежанци. Отиват в Турция, после се опитват да стигнат до Гърция или някъде другаде. Оттам към Германия. Всички искат да заминат.“

„Защо?“

„Всички смятат, че Ирак е тауау – свършен. И вече не вярват в Кюрдистан. Заради ИДИЛ, заради скапаната икономика – вече не виждат възможности. Познавам мнозина, които заминаха.“

Представих си претъпканите лагери и хаоса в Европа, предизвикан от наплива на търсещи нова надежда мигранти. Мнозина кюрди, ако преживееха пътуването, щяха да отидат при роднини, които вече живееха там. Изселването беше започнало преди години – сега просто набираше скорост.

„Ами ти? – попитах. – Ще останеш ли?“

„Да – усмихна се Шарбаржери. – Аз съм от онези кюрди. Никога няма да замина.“ 

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от Март 2016
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах