сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Орангутани в риск

4.2.2017 г.

Учените достигат до жизненоважни прозрения за личния живот на орангутаните, но бъдещето на потайните рижи човекоподобни е несигурно

„Понякога имам чувството, че съм избрала да изучавам най-трудното нещо на света“ – казва ми Шерил Нот, докато седим под клоните на дъждовната гора в нейната станция за изучаване на орангутаните в Западно Борнео. Пронизителният, сякаш като от зъболекарска бормашина звук на цикадите изпълва въздуха, като на моменти ни принуждава да прекъснем разговора си. Докато разговаряме, сътрудниците на Нот работят в гората около нас – националния парк „Гунунг Палунг“ – с джипиес устройства и айпади, като следват орангутаните в ежедневното им бродене и записват какво правят, какво ядат и как си общуват с други от техния вид.

За разлика от горилите и шимпанзетата – други големи човекоподобни маймуни, които живеят на групи и могат да бъдат проследявани и наблюдавани сравнително лесно, орангутаните живеят предимно като единаци. Те прекарват почти цялото си време в короните на дърветата, скитат надалеч и през повечето време обитават гъстите гори или блатистите низини, труднодостъпни за хората. В резултат орангутаните задълго останали сред най-малко познатите едри животни. Едва през последните двадесетина години научните доказателства започнаха да изместват предположенията, докато ново поколение изследователи се зае да проследява тези потайни човекоподобни из островите Борнео и Суматра – единствените места, обитавани от орангутани. В продължение на повече от две десетилетия Нот надзирава изследванията в „Гунунг Палунг“, като изучава много аспекти от жизнената история на орангутаните, но се фокусира най-вече върху това как наличието на храна се отразява върху хормоните на женските и възпроизводството.

„По времето, когато започнахме работа тук, никой всъщност не се беше занимавал с хормоните при дивите човекоподобни маймуни – казва тя. – Хората казваха, че съм откачена.“ Проучванията на Нот са от специално значение, защото женските орангутани раждат едва веднъж на всеки 6–9 години. Никое друго животно няма по-дълъг интервал между ражданията. И няма нужда да казваме какво би могло да означава нейното изследване за нашите познания относно човешката плодовитост; ние толкова много си приличаме с орангутаните, че Нот може да използва стандартни тестове от аптеката, когато изследва урината на женските орангутани, за да определи дали са бременни. Типични за много гори в Югоизточна Азия, дърветата в „Гунунг Палунг“ дават малко или никакви плодове през повечето сезони. Но веднъж на около четири години дървета от най-различни видове едновременно дават огромно количество плод. Този феномен накарал Нот да се зачуди за връзката между изобилието от храна и възпроизводството при орангутаните.

Нот открила, че изследователите могат да съберат и да запазят урина от женски орангутани върху филтърна хартия, за да могат пробите по-късно да се тестват за хормони. Работата й показала, че репродуктивните хормони на женските орангутани бележат пик, когато плодовете в гората са в най-голямо изобилие – адаптация към среда, в която се редуват изобилие и оскъдица. „Логично е – казва Нот. – Те наддават на тегло, когато плодовете са в изобилие, и това им помага да преживеят през периодите на оскъдица. През тези периоди на изобилие е по-вероятно женските да заченат.“ Това са вълнуващи времена за Нот и други изследователи на орангутаните, тъй като напредъкът в технологиите (включително възможността за използване на дронове за откриване и проследяване на орангутаните в труднодостъпни терени) означава, че темпът на откритията, който вече е далеч по-бърз, отколкото беше преди едва две десетилетия, почти със сигурност ще се ускори. При положение, разбира се, че все още има останали орангутани за изучаване в горите на Борнео и Суматра.

През 80-те и 90-те години на миналия век някои природозащитници прогнозираха, че орангутаните ще изчезнат от дивата природа до 20–30 години. За щастие това не се случи. Сега е известно, че съществуват още много хиляди орангутани, отколкото се смяташе в началото на новото хилядолетие. Което не означава, че в света на орангутаните всичко е наред. По-голямото число се дължи на подобрените методи за наблюдение и откриването на неизвестни преди популации, а не защото реалният брой е нараснал. Всъщност цялостната популация на орангутаните е намаляла с поне 80% през последните 75 години. Показателно за трудността на проучването на орангутаните е, че ученият Ерик Мейард, който дълго е изследвал тенденциите сред популацията на този вид, може да каже единствено, че на Борнео живеят между 40 000 и 100 000 индивида. Природозащитниците на Суматра изчисляват, че там оцеляват само 14 000. До голяма степен тези загуби са причинени от унищожаването на местообитанията заради сечта и бързото разпространение на огромните плантации с маслодайна палма, чиито плодове се продават, за да се прави масло, което се използва за готвене и в много хранителни продукти. От значение е и друг фактор. Според един доклад от 2013 г. на няколко от най-добрите изследователи, през последните десетилетия само на Борнео може би са били убити около 65 000 от тези човекоподобни маймуни. Някои били убити заради месото им от хора, опитващи се да оцелеят. Други били застреляни, защото нападали реколтата – или пък защитавали малките си. Изразителните, разтапящи сърцето личица на бебетата орангутани ги правят много ценни в незаконната търговия с домашни любимци – в самата Индонезия или като контрабанда от Борнео и Суматра към дестинации зад граница. Женските орангутани защитават ожесточено малките си и това означава, че най-лесният начин да се сдобиете с бебе е да убиете майката – тежка трагедия, която не само изтръгва две животни от дивата природа, а и елиминира следващите малки, които женската би родила през живота си.

Постоянният наплив от осиротели орангутанчета в рехабилитационните центрове като Международния спасителен център за диви животни близо до „Гунунг Палунг“ показва, че тези убийства са сериозен проблем. В момента над 1000 орангутана живеят в такива центрове и въпреки че целта е колкото може повече от тях да бъдат върнати обратно в джунглата, опитите да се научат младите орангутани на умения, нужни за оцеляването им, си остават трудни и със спорен резултат. Тези заплахи за орангутаните идват в момент, когато неотдавнашният бум в изследването им разкрива изненадващо разнообразие в генния им състав, физическата им структура и поведението им – включително и наченките на културно развитие, които могат да ни помогнат да разберем как сме извършили прехода от човекоподобни маймуни към хора. Векове наред учените смятали, че всички орангутани принадлежат към един-единствен вид, но през последните две десетилетия нови прозрения са накарали изследователите да смятат борнейските и суматранските орангутани за два отделни вида, като и двата са критично застрашени.

Изненадващо изследователите са установили, че една наскоро открита популация на място, наречено Батанг Тору, в Западна Суматра, всъщност е по-близо в генетично отношение до борнейските орангутани, отколкото до други суматрански популации – вероятно в резултат на различните миграционни вълни към островите от континентална Азия. Според някои изследователи орангутаните от Батанг Тору се различават достатъчно от другите, за да представляват трети вид. Едва около 400 индивида, те са застрашени от проект за водноелектрическа централа, която би разпокъсала местообитанията им и би отворила района за допълнително човешко натрапничество, включително нелегален лов. Нещо повече – няколко популации на Борнео сега се смятат за отделни подвидове въз основа на фактори като различен тип на тялото и различни вокализации и адаптации към околната среда. Разнообразието на орангутаните отива дори още по-далеч – до различия, чийто произход продължава да е лишен от научно обяснение. От мястото си високо в дървесните корони на суматранската джунгла голям мъжки орангутан, известен като Ситогос, скача върху дънера на изсъхнало дърво и използвайки мощта на 90-те си килограма, започва да го клати напред-назад, докато то се пречупва в основата. В последния момент Ситогос скача на съседен клон, докато дървото пада към мен с оглушителен трясък. Орангутаните често правят това, когато са ядосани, и им се получава отлично. Дървото нямаше как да бъде прицелено по-точно, дори да беше с лазерно насочване.

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от Февруари 2017
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах