сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Морски вълци

1.1.2016 г.

В западния край на Канада вълци плуват между островите и се хранят с това, което морето им сервира.

„Мислиш ли, че ще извадиш късмет?“ – извиква ми Иън Макалистър. Стоим на съвсем малко островче на 13 км западно от континенталната част на Британска Колумбия. Гористо и брулено от вятъра, то е едно от хилядите острови по това връхлитано от бурите крайбрежие, които не са нищо повече от редица осеяни с тюлени скали между това място и Япония. Априлският вятър отнася неуверения ми отговор, че ще извадя късмет, но Макалистър – природозащитник, фотограф и повелител на вълците – вече е взел решение. Той се намества в една наносна ивица от избелели плавеи на нивото на прилива и аз правя същото. Пред нас един чакълен нанос, оформен от прилива и дълъг около стотина метра, свързва островчето ни с друго. Сгушени в гнездата си от избелели плавеи, оглеждаме внимателно зелено-златните ситкови смърчове и кедри на отсрещния остров, мехурестите кафяви водорасли и морската трева. А после, просто ей така, късметът ни се усмихва.

Бледа, кльощава фигура на вълк се измъква от храсталаците вечнозелена гаултерия и започва да души за храна надолу по брега, спускащ се към плажа срещу нас. Той рови с муцуна из морската трева. Затиска нещо с лапа, разкъсва го със зъби – може би е мъртва сьомга. После до първия вълк се материализира втори. Двамата докосват муцуни, обръщат се към чакъления нанос и се помъкват през локвите, останали при отлива, в посока към нас.

В колективните ни представи вълците тичат с големи скокове из тундрата след елените карибу, бродят из горите в района на Биг Скай или дебнат заблудени овце. Те са хищници, ловуващи сърни, лосове, снежни кози, карибу и всичко, което се разхожда с копита наоколо. Всъщност вълците на около един вой разстояние навътре в сушата оцеляват точно по този начин. Но не и тези тук. На брега на Британска Колумбия  цели поколения вълци никога не са виждали снежна коза или лос. Някои може би никога не са виждали елен.

Десетилетия наред заглавията в пресата из целия Запад надигаха вой за вълците – завръщането им, оттеглянето им, дебатът за това дали да се управлява популацията им и  как. Те бяха изучавани, профилирани, демонизирани и възвеличавани. Човек би си помислил, че досега сме научили всичко, което има да се знае за тях. Но освен Homo sapiens, твърде малко бозайници са по-адаптивни или живеят в по-разнообразни местообитания от Canis lupus. А тези вълци от крайбрежието на Британска Колумбия изглежда са единствени по рода си.

Крис Деримонт от фондацията за опазване на природата „Рейнкоуст“ е прекарал повече от 10 години в детайлно изясняване на картината с крайбрежните вълци. Двойката вече са стигнали до половината на провлака и започват да се виждат по-ясно. Вълчицата отдясно е почти бяла от старост. „Алфа женската“ – извиква ми Макалистър.

Козината по лицето ѝ е опадала почти до кожа като на износена детска играчка. Другият вълк, алфа мъжкарят, е самият Адонис – жълтеникавокафяв, с провиснала козина с черни връхчета по раменете. Вълците стигат до нашия плаж. Идват по-наблизо. Стават по-големи. Най-сетне матриархът спира и поглежда нагоре. Издава кашлящо, ръмжащо, враждебно изпръхтяване и изчезва нагоре по плажа.

Адонис вдига глава, стяга се, забива кехлибарените си очи в мен и продължава да се приближава. Бавно, преднамерено, дръзко той игнорира Макалистър и идва право към мен.

Повечето канадци не биха ви разказали много за отдалечените брегове на Британска Колумбия. Остров Ванкувър я подпира от юг, големите острови Хайда Гуаи и южната част на Аляска – съответно от запад и север. Помежду, открит пред цялата ярост на Тихия океан, се намира този бряг. Простира се на 400 км по права линия. Но по време на последния ледников период ледниците издълбали в него дълбоки фиорди, превръщайки бреговата ивица в лабиринт със стръмни стени и вдадени навътре пръстовидни форми. Мият го ледени, богати на планктон океански течения, които поддържат необикновено изобилие от живот в морето – китове, морски птици, сьомга, морски лъвове, тюлени, а на сушата – гризлита и черни мечки, както и фантастичната бяла разновидност – кермодската мечка. Всичко това е обгърнато от мъглива дъждовна иглолистна гора. Площта ѝ е грубо 65 000 кв.км – колкото една Швейцария и половина, една от най-големите горски площи от този род, останали в света. Нарича се дъждовна гора Грейт Беър.

В началото на XXI в. Иън Макалистър и канадският биолог и специалист по вълците Пол Пакет се заинтригували, когато видели континентални вълци на крайбрежието да ядат сьомга. С подкрепата на местната организация на коренните жители те ангажирали дипломанта Крис Деримонт да проучи случая. Деримонт стеснил проучвания район до територията на коренните жители хейлцук на Централното крайбрежие – една трета от нея е вода, почти без пътища в останалата част, обрасла с гъсти гори от ситкови смърчове и кедри и на много места изключително стръмна.

„Събирахме изпражнения“ – казва ми Деримонт. Има предвид вълчи изпражнения, а също и вълча козина – надеждни библиотеки от данни за местообитанията, пола, менюто, генетиката и други променливи величини. „Вълците отделят изпражнения на избрани места, а не на случайни като елените“ – казва Деримонт. Аналните жлези на вълците прибавят към изпражненията мастни секрети, които предават послания, предназначени за други вълци.

След десет години, безброй „кафяви“ шеги, около 5000 километра и 7000 взети проби – стерилизирани, поставени в пликове и надписани – изпражненията започнали да издават фактите.

Данните от вълците по крайбрежието на континента доказали това, което много от местните вече знаели – вълците ядат сьомга. В периода на хвърляне на хайвера тази риба съставлява 25% от менюто на вълците.

Голямата изненада дошла от останалата част от данните. Отначало Деримонт и Пакет прие-ли, че крайбрежните вълци по островите са си просто нормални вълци, които се движат между островите и континента и идват тук, когато изпоизядат елените. Но данните показали, че някои вълци могат да прекарат целия си живот на отдалечени острови, където няма сьомга и има малко или никакви елени. Тези вълци е по-вероятно да се чифтосват с други островитяни като тях, а не с ядящи сьомга. И че ядат каквото им попадне по плажовете. Дъвчат морски жълъди. Облизват хайвера и пируват с мъртви, изхвърлени на брега китове. Плуват навътре в океана и пъргаво се катерят по скалите, за да сграбчват печащи се на слънце тюлени. „До 90 процента от храната на тези вълци идва директно от морето“ – казва Деримонт.

Най-необикновеното е умението им да плуват. Те често преплуват километри океан между островите. Според Пакет тези видове крайбрежни вълци не са аномалия, те са реликва. „Почти няма съмнение, че някога тези вълци са живели също и по крайбрежието на щата Вашингтон. Хората са ги изтребили. Те все още обитават острови в Югоизточна Аляска, но там ги преследват безмилостно.“ Британска Колумбия разрешава почти безконтролното ловуване на вълци, но огромната гора, почти без пътища, малобройното човешко население и присъствието на коренните жители по това крайбрежие правят шансовете за оцеляване на вълците от Грейт Беър несравнимо по-големи в сравнение с тези на побратимите им от Южна Аляска.

Само че въпреки тези предимства и въпреки впечатляващата адаптивност на вълците перспективата им се влошава.

Спорен енергиен проект, наречен Northern Gateway Pipelines, цели да прокара двойни тръби от катранените пясъци на Албърта през планините Коуст до един нов терминал, разположен на фиорд далеч нагоре на северното крайбрежие на провинцията. Ако тръбите работят с пълен капацитет, почти всеки ден по един танкер може да извършва опасен курс към сушата. В процес на планиране са и множество терминали за корабен превоз на втечнен природен газ от канадските полета за фракинг, които обещават дори още повече танкери в тези води. Споменът за катастрофата на „Ексон Валдес“ през 1989 г. в залива Принц Уилям още преследва много хора на това крайбрежие. В рядка демонстрация на съгласие миналата година десетки групи от коренните жители се противопоставиха на проекта Northern Gateway. „Нашите народи са пазители на родните ни земи още от незапомнени времена – казва Джеси Хаусти, млад член на съвета на племето хелицук, която активно се противопоставя на проекта. – Northern Gateway не може да сложи край на повече от 10 000 години закрила на тези места.“

Мъжкият вълк дебне наблизо, още по-наблизо. Изглежда по-голям. Погледът ми се насочва към Макалистър. Изражението му е невъзмутимо. Прехвърлям в ума си какво знам за вълците. Трябва ли да ги гледам в очите? Вълкът сега е още по-близо, на 6 м, и продължава да се приближава с очи, втренчени в мен.

Тогава трети вълк се стрелва изпод плавеите точно пред мен – по-младо и по-червеникаво копие на Адонис. Той с обожание залепя буза до тази на мъжкия, скимтейки в екстаз в жизнерадостна демонстрация на любов. Още за миг втренченият поглед на Адонис остава вперен в моя. После той се обръща, за да поздрави радостния младеж. По-младият вълк се приближава полека до водата и ляга на пясъка. Докато погледът ми го проследява, алфа мъжкарят изчезва. И също толкова внезапно се появява отново вляво от мен, от подветрената ми страна, на моето парче плавей. Дъхът ми секва. Той подушва въздуха. Впива поглед в мен. После внезапно губи интерес към общуването ни. Спуска се надолу до плажа, ляга до своя потомък и вперва очи в дивия, сив Тих океан, откъдето идва храната. 

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах