сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Да проветриш ума си

1.1.2016 г.

Когато се доближим до природата – било то девствена дива пустош или дървото в двора, – правим услуга на стресирания си мозък

Когато се отправите към пустошта, Дейвид Стреър е точно типът човек, който ви трябва зад волана. Той никога не пише съобщения и не говори по телефона, докато шофира. Дори не одобрява да се храните в колата. Стреър е когнитивен психолог в Университета в Юта, който изучава вниманието, и знае, че умът ни е склонен да допуска грешки, особено когато вършим много неща наведнъж и се разсейваме. Освен други неща, неговите изследвания са доказали, че използването на мобилен телефон пречи на повечето водачи също толкова, колкото и алкохолът. Стреър се намира в уникалното положение да осъзнава какво ни причинява модерният начин на живот. Запален планинар, той смята, че познава антидота: природата.

На третия ден от похода на палатки в дивите каньони близо до Блъф, Юта, Стреър разбърква огромна тенджера с плънка за пилешки енчилади, докато обяснява това, което нарича „тридневен ефект“, на 22 студенти по психология. Мозъците ни, казва той, не са неуморни машини с тегло 1,4 кг; те лесно се изтощават. Когато забавим темпото, спрем с постоянните задачи и възприемем красивата естествена среда, ние не само се чувстваме възстановени, а се подобрява и мозъчната ни дейност. Стреър е доказал това с група туристи, които се справили 50% по-добре с решаването на проблемни казуси след тридневен излет сред природата. Тридневният ефект, казва той, е вид почистване на умственото предно стъкло, което се случва, когато достатъчно дълго сме били в природна среда. На този излет той се надява да хване въпросния процес в действие, като свързва студентите си – и мен – с портативен електроенцефалограф – апарат, записващ мозъчните вълни.

„На третия ден сетивата ми се рекалибрират – подушвам и чувам неща, които не съм забелязвал преди“ – казва Стреър. Слънцето в ранната вечер е подсилило цвета на червените стени на каньона; групата е развеселена и изгладняла по онзи типичен за излетите приятен начин. „Сега съм в по-добър синхрон с природата – продължава той. – Ако можете да си позволите да живеете за мига в продължение на два-три дни, това изглежда поражда разлики в качественото мислене.“

Хипотезата на Стреър е, че прекарването на време сред природата позволява на префронталната мозъчна кора – командния център на мозъка – да си почине, подобно на претоварен мускул. Ако е прав, електроенцефалографът ще покаже по-малко енергия, идваща от „средни фронтални тета-вълни“ – начин за измерване на концептуалното мислене и съсредоточеното внимание. Той ще сравни нашите мозъчни вълни с тези на доброволци, седящи в лаборатория или разхождащи се из центъра на Солт Лейк Сити.

Дипломантите на Стрейър слагат на главата ми нещо като шапка за баня с 12 електрода, вградени в нея. Залепят с вакуум още 6 електрода към лицето ми. Жиците, излизащи от тях, ще изпратят електрическите сигнали на мозъка ми към записващо устройство за по-късен анализ. Тръгвам внимателно към тревистия бряг на р. Сан Хуан за 10-минутен покой и размишления. Не трябва да мисля за нищо конкретно, просто да гледам как широката, блестяща река тече спокойно край мен. Не съм поглеждала компютър или мобилен телефон от дни. За миг дори е лесно да забравя, че някога съм имала такива.

През 1865 г. великият ландшафтен архитект Фредерик Лоу Олмстед погледнал долината на Йосемити и видял място, което си заслужава да се съхрани. Той подтикнал законодателните власти в Калифорния да я защитят. Олмстед бил убеден, че красивите зелени места трябва да съществуват, за да им се наслаждават всички хора. „Научен факт е – писал той, – че периодичното съзерцание на красиви природни гледки… е полезно за здравето и жизнеността на хората и особено за здравето и жизнеността на интелекта им.“

Твърдението му се базирало не толкова на науката, колкото на интуицията. Но това била интуиция с дълга история. Тя стигала назад поне до Кир Велики, който преди около 2500 години построил градини за отмора в оживената столица на Персия. Парацелз – лекарят от XVI в. с германско-швейцарски произход, дал глас на същата тази интуиция, когато написал: „Изкуството на изцелението идва от природата, не от лекаря.“ През 1798 г., седейки на брега на р. Уай, Уилям Уърдсуърт се удивлявал на това как „окото, смирено пред силата на хармонията“, предлага облекчение от „този трескав свят“. Американски писатели като Ралф Уолдо Емерсън и Джон Мюр наследили този възглед. Заедно с Олмстед те изградили духовната и емоционална основа за създаването на първите природни паркове в света с твърдението си, че природата притежава способността да лекува. Тогава нямало множество неоспорими доказателства за това, но сега има. Мотивирани от широко разпространени проблеми на общественото здраве като затлъстяване, депресия и масово късогледство, всички несъмнено свързани с времето, прекарвано в затворени пространства, Стреър и други учени изследват с подновен интерес как природата въздейства върху ума и телата ни.

Надграждайки върху напредъка в неврологията и психологията, те започнали да измерват – от хормоните на стреса, през сърдечния ритъм и мозъчните вълни до протеиновите маркери. Измерванията показват, че когато прекарваме време на места със зеленина, „с нас се случва дълбока промяна“ – както казва Стреър.

В Англия изследователи от Медицинския факултет на Университета в Екситър наскоро анализирали данни за умственото здраве на 10 000 градски жители. Хората, които са живели край по-зелени пространства, споделили, че са по-малко стресирани умствено, дори и след като били взети предвид фактори като дохода, образованието и заетостта (като всички те също са свързани със здравето). През 2009 г. екип от холандски изследователи открили по-слабо разпространение на 15 болести –включително депресия, тревожност, сърдечни заболявания, диабет, астма и мигрена – у хора, които живеят на до километър разстояние от зелено пространство. По-ниската смъртност и по-малкото хормони на стреса, циркулиращи в кръвта, също се свързват с живота в близост до зелени площи.

От тези проучвания е трудно да се каже защо хората се чувстват по-добре. Заради свежия въздух ли? Дали пък определени цветове или фрактални форми не активират неврохимикали във визуалната мозъчна кора? Или просто хората в по-зелените квартали използват парковете, за да тренират повече? Точно това си помислил отначало Ричард Мичъл, епидемиолог от Университета в Глазгоу в Шотландия. Но после направил обширно проучване, което установило по-малко болести и смъртни случаи сред хората, живеещи в близост до паркове или други зелени пространства – дори и ако не ги посещавали. „Собствените ни проучвания, заедно с други, показват наличието на тези възстановяващи ефекти, независимо дали се разхождате в парка или не“ – казва Мичъл. Освен това хората с най-ниски доходи извличат най-голяма полза: в града, установил Мичъл, живеенето в близост до природата ги изравнявало по качество на живот с хората със средни доходи.

Изследователите подозират, че природата въздейства предимно чрез намаляване на стреса. В сравнение с хора, чиято гледка през прозореца е грозна, тези, които гледат дървета и трева, се възстановяват по-бързо в болниците, справят се по-добре в училище и дори по-рядко демонстрират агресивно поведение в квартали, където то е обичайно. Измерванията на стресовите хормони, дишането, сърдечния ритъм и потенето подсказват, че малки дози природа, а дори и снимки на естествени пейзажи могат да успокоят хората и да подобрят поведението им.

В Швеция доктор Матилда ван ден Бош установила, че след стресираща математическа задача измененията в сърдечния ритъм на участниците, който намалява заедно със стреса, се върнали към нормалните си стойности по-бързо, когато те седели в продължение на 15 минути в 3D стая за виртуална реалност, където наблюдавали природни пейзажи и слушали птичи песни, отколкото когато седели в обикновена стая. Служителите в затвора „Снейк Ривър“ в Източен Орегон докладват за по-спокойно поведение у затворници под строг режим, които се упражняват по 40 минути няколко пъти седмично в „синя стая“, където се прожектират природни кадри, в сравнение с тези, които тренират във фитнес без видео.

Една 15-минутна разходка из гората води до измерими промени във физиологията. Японски изследователи, ръководени от Йошифуми Миядзаки в университета „Чиба“, изпратили 84 души да се разхождат в седем различни гори, докато същият брой доброволци се разхождали из центровете на няколко града. Тези, които се разхождали в гори, ударили джакпота в релаксацията – като цяло те показали 16-процентно намаление на стресовия хормон кортизол, 2% спадане на кръвното налягане и 4% забавяне на сърдечния ритъм. Миядзаки вярва, че телата ни си почиват в приятна природна среда, защото са еволюирали в нея. Нашите сетива са адаптирани към интерпретирането на информация за растения и потоци, казва той, не за автомобилен трафик и небостъргачи.

Всички тези доказателства за ползите от природата се трупат във време, когато откъснатостта от нея е масова, казва Лиса Низбет – професор по психология в канадския университет „Трент“.

Наскоро едно допитване на Nature Conservancy установи, че само около 10 процента от американските младежи прекарват време навън всеки ден. Според изследване на Харвардския колеж за обществено здраве възрастните американци прекарват по-малко време навън, отколкото в превозни средства – по-малко от 5 процента от деня си.

„Хората подценяват ефекта на щастие“ от това да си навън, казва Низбет. „Не мислим за това като за начин да станем по-щастливи. Разчитаме на други неща като например шопинга или телевизията. А сме еволюирали сред природата. Странно е да се чувстваме толкова отделени от нея.“ Но някои хора започват да правят нещо по въпроса.

Д-р Нушин Разани от детска болница „Бениоф“ към Калифорнийския университет в Сан Франсиско в Оукланд, Калифорния, е една от няколкото лекари, които забелязали трупащите се данни относно природата и здравето. Тя обучава педиатри да предписват на млади пациенти и семействата им посещения в близки паркове.

В някои страни правителствата прокламират преживяванията сред природата като политика за обществено здраве. Във Финландия – страна, която се бори с високи нива на депресия, алкохолизъм и самоубийства, субсидирани от правителството изследователи помолили хиляди хора да определят нивата на настроението и стреса си, след като са посетили както природни паркове, така и градски райони. Въз основа на това и други проучвания професор Лиса Тирвейнен и екипът ѝ в Института по природни ресурси на Финландия препоръчват минимални дози природа от 5 часа месечно – няколко кратки посещения седмично – като превантивна мярка срещу тъгата. „Една 40–50-минутна разходка изглежда е достатъчна, за да настъпят промени във физиката и настроението, а вероятно и във вниманието“ – казва Калеви Корпела, професор по психология в Университета в Тампере. Той е помогнал при създаването на шест „пътеки на силата“, които окуражават вървенето пеша, паметта и размишленията.

Може би никой друг не е прегърнал лечебната сила на природата с повече ентусиазъм от южнокорейците. Много от тях страдат от работен стрес, пристрастяване към цифровите технологии и интензивен академичен натиск. Според изследване на електронния гигант „Самсунг“ над 70% казват, че работата им, която отнема пословично дълги часове, ги депресира. И все пак тази мощна икономически нация има дълга история на почитане на духовете на природата. Древната поговорка „Шин то бул ее – Тялото и пръстта са едно“ все още е популярна.

В лечебната гора Санеум на изток от Сеул един „здравен рейнджър“ ми предлага чай от кора на бряст, после ме повежда на излет край поточе, между яркочервени кленове, дъбове и кедри. Есен е и обагрящите се листа и свежият въздух са примамили множество градски бежанци към гората. Скоро попадаме на няколко дървени платформи, издигнати на една поляна. Четиридесет пожарникари на средна възраст с диагноза посттравматичен стрес са се подредили по двойки на платформата като част от безплатна тридневна програма, спонсорирана от местното правителство. В Северна Америка подобни групи мъже вероятно биха се занимавали с лов и риболов, но тук, след излета сутринта, те практикуват партньорска йога, втриват взаимно лавандулово масажно масло в кожата на предмишниците си и правят деликатни колажи от сухи цветя. Сред тях е Канг Бьоунг-ук, състарен 46-годишен мъж от Сеул. Той наскоро се е завърнал от голям пожар на Филипините и изглежда изтощен. „Животът ми е стресиращ – казва той. – Иска ми се да остана тук поне месец.“

Санеум е една от трите официални лечебни гори в Южна Корея, но до 2017 г. са запланувани още 34, което означава, че до повечето големи градове ще има по една. Университетът „Чунг-бук“ предлага специалност „горско лечение“ и перспективите за работа пред завършилите са добри; корейската горска служба очаква да наеме 500 здравни рейнджъри в следващите няколко години. Схемата обхваща целия живот, от люлката до гроба – от програми за пренатална горска медитация, през дърводелство за пациенти с ракови заболявания до горски погребения. Държавен „влак на щастието“ отвежда деца, преживели тормоз, в гората на двудневен излет. В близост до националния парк „Собакесан“ се строи оздравителен комплекс за 100 млн. долара.

Преди време учените от Корейската горска служба изучавали дърводобива, а днес също така дестилират есенциални масла от дървета като тъпоигления лъжекипарис и изучават способността им да намаляват хормоните на стреса и симптомите на астма. В новия индустриален град Теджън посещавам министъра на горите Шин Уон Соп – социолог, който е изучавал ефектите от горската терапия върху алкохолици. Човешкото добруване, казва ми той, сега е официална цел на националния план за горите. Благодарение на новата политика посетителите на корейските гори са се увеличили от 9,4 млн. през 2010 г. до 12,8 млн. през 2013 г.

„Разбира се, ние все още използваме горите за дървен материал – казва Шин, – но мисля, че в момента истинският плод на горите е функцията им на здравословно пространство.“ Неговата агенция разполага с данни, според които горското лечение намалява медицинските разходи и е от полза за местните икономики. Според него има необходимост от по-точни данни за специфичните заболявания и за благоприятните природни ресурси. „Кои са основните фактори в една гора, които допринасят за физиологичните ползи, и кои видове гори са по-ефективни?“ – пита Шин.

Моят собствен градски мозък, който прекарва по-голямата част от годината във Вашингтон, изглежда много харесва дивата природа на Юта. По време на къмпингуването с Дейвид Стреър вървим сред цъфнали опунции, а вечер седим край лагерния огън. Студентите на Стреър изглеждат по-спокойни и общителни, отколкото в класната стая, казва той, и се представят много по-добре. Какво се случва в техните мозъци, а и в моя?

Много и различни неща, според новите резултати от неврологичните изследвания. Корейски изследователи използвали функционален магнитнорезонансен скенер, за да наблюдават мозъчната активност на хора, разглеждащи различни изображения. Когато доброволците разглеждали градски сцени, в мозъците им се наблюдавал засилен приток на кръв към амигдалата, която отговаря за страха и тревожността. Напротив, при природните сцени се активирали предната поясна кора и инсулата – области, свързвани с емпатията и алтруизма. Може би природата ни прави не само по-спокойни, а и по-добри.

Може би ни прави и по-добри към себе си. Изследователят от Станфорд Грег Братман и колегите му сканирали мозъците на 38 доброволци, преди и след като са се разхождали 90 минути – или в голям парк, или по натоварена улица в центъра на Пало Алто. Тези, които се разхождали сред природата, а не в града, показали понижена активност на субгенуалната префронтална мозъчна кора – част от мозъка, свързана с депресивните преживявания – и според собствените им думи имали по-малко затормозващи мисли. Братман вярва, че да се намираме навън, в приятна среда (без комарите да ни изяждат живи или пък да ни бие градушка), ни извежда извън самите нас по позитивен начин. Природата, казва той, може да повлияе върху това „към какво насочваме вниманието си и дали се фокусираме върху негативни емоции“.

Стреър се интересува най-много от това как природата оказва влияние върху разрешаването на проблеми от по-висок порядък. Неговите изследвания надграждат теорията за възстановяване на вниманието, предложена от специалистите по психология на околната среда Стивън и Рейчъл Каплан от Мичиганския университет. Те твърдят, че визуалните елементи в природната среда – залезите, потоците, пеперудите – намаляват стреса и умствената умора. Очарователни, но не твърде изискващи, тези стимули насърчават спокоен, мек фокус на вниманието, който позволява на умовете ни да блуждаят, да си починат и да се възстановят от т.нар. от Олмстед нервно раздразнение на градския живот. „Спокойното съзерцание… стимулира размисъла“ – пишат Каплан, а ползите от това изглежда продължават да се усещат, когато се върнем на закрито.

Например преди няколко години при експеримент, подобен на този на Братман, Стивън Каплан и колегите му установили, че 50-минутна разходка в ботаническа градина подобрява уменията, свързани с концентрираното внимание, като например краткосрочната памет, докато разходка по градските улици няма този ефект. „Представете си терапия, за която няма известни странични ефекти, винаги е на разположение, може да подобри познавателните ви способности и е напълно безплатна“ – пишат изследователите в доклада си. Такава съществува – продължават те – и се нарича „взаимодействие с природата“.

Няколко месеца след излета ни в Юта екипът на Стреър ми изпрати резултатите от електроенцефалограмата ми. Цветната графика показваше силата на мозъчните ми вълни в определен набор от честоти и ги сравняваше с графиките на две групи хора, които бяха останали в града. Тета-сигналите ми наистина бяха по-слаби от техните; тихото очарование на река Сан Хуан очевидно беше усмирило префронталната ми мозъчна кора, поне за малко.

Дотук, казва Стреър, резултатите съвпадат с хипотезата му. Но дори и проучването да я докаже, то съвсем няма да даде цялостно обяснение на опита на мозъка сред природата. Винаги ще остава нещо тайнствено, казва Стреър, и може би така и трябва да бъде. „В крайна сметка – казва той – ние излизаме сред природата не защото науката казва, че тя прави нещо с нас, а заради начина, по който ни кара да се чувстваме.“