сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

Ненаситната жажда за каучук

1.1.2016 г.

С възхода на продажбите на коли търсенето на гуми преобразява пейзажа на Югоизточна Азия.

Понякога просто ти се иска да посветиш няколко часа на това да измиеш пикапа си. Денят е прекрасен и цял Северен Тайланд е окъпан в пролетното слънце, така че вкарваш новото си „Исузу" в потока, който минава през твоето село - Тунг Нха Ной. Крави и хора се точат покрай теб, докато газиш във водата - 21-годишен младеж с хубаво возило, което търкаш с гъба, докато заблести като нова надежда на слънцето.
 
До не толкова отдавна шансовете някой като Пиявот Ануракбранпот - за приятелите си просто „Чин"  - да има модерен пикап на толкова млади години биха били близки до нулевите. Хората в отдалечените селца като Тунг Нха Ной просто нямали пари. Напоследък обаче семейства като това на Чин доста са се замогнали. Причината е видна на хълмовете зад тях. Преди десет години те били покрити с гъста тропическа гора - пищен гъсталак от местна растителност. Сега повечето склонове са обръснати до голо като брадичката на новобранец и засадени с един- единствен вид: Hevea brasiliensis, бразилска хевея, или каучуково дърво. Нощ след нощ семейството на Чин и още десетки хиляди хора в Югоизточна Азия отиват в плантациите и събират сок от своите каучукови дървета - както се събира кленовият сироп. Гъстият бял сок - латекс - капе в кофите. Лепкавата субстанция се пресича до твърдо състояние, пресова се на листа и се откарва във фабриките, където се преработва в уплътнения, ремъци, гарнитури, изолации и автомобилни гуми - много, много гуми. Около три четвърти от световната каучукова продукция отива за производството на гуми за автомобили, камиони и самолети - почти два милиарда годишно.
 
Тъй като гумата е нещо толкова обикновено, ненатрапчиво и скучно, тя сякаш не заслужава особено внимание. Не е така. Вече повече от 150 години гумата играе до голяма степен невидима роля в глобалната политическа и екологична история. Казвате, че искате да направите индустриална революция? Значи ви трябват три суровини: желязо за стоманата на машините; изкопаеми горива, които да ги захранват; и гума, която свързва и предпазва всички подвижни части. Опитайте се да карате автомобил без вентилаторен ремък или маркуч на радиатора. Искате охладителната течност да обикаля двигателя по твърда метална тръба вместо по гъвкав гумен маркуч? Чудесно, дано само не се разпадне от вибрациите. Да имаш достатъчно стомана и въглища, които да захранват индустриалните машини, нищо не означава, ако двигателите изгарят заради липса на охлаждане.
 
Доколкото повечето хора въобще се сещат за гумата, те вероятно си представят продукт, произведен от синтетични химикали. Всъщност повече от 40% от гумата в света идва от дървета, почти всичките H. brasiliensis. В сравнение с естествената гума, синтетичната обикновено е по-евтина, но е по-слаба, не толкова гъвкава и по-неустойчива на вибрации.
За неща, при които дефектите са абсолютно недопустими - от презервативи, през хирургически ръкавици, до самолетни гуми - естествената гума отдавна е най-предпочитаният материал.

Днес каучук се добива почти само в Югоизточна Азия, тъй като районът притежава уникалната комбинация от подходящ климат и инфраструктура. Въпреки всички възходи и спадове на глобалната икономика търсенето на автомобилни гуми продължава да расте и е породило нещо като „златна треска“ в Югоизточна Азия. Каучуковият бум е донесъл охолство на милиони хора в тази бедна част от света. Освен това каучукът е извадил областта от изолация. Вече чисто нови „гумени магистрали“ свързват някога изолираните плантации на Югоизточна Азия с фабриките за гуми в Китай.

Но последствията от търговията с гума не са чисто икономически. Хилядите Чиновци в Югоизточна Азия са задействали нещо, което Джеферсън Фокс от хавайския център „Изток-Запад“ нарича „една от най-големите и бързи екологични трансформации в човешката история“. В Китай, Виетнам, Лаос, Тайланд, Камбоджа и Мианмар производителите на каучук са изсекли или опожарили горите и са засадили безкрайни редици от H. brasiliensis. Паралелно с това те превръщат една от най-разнообразните екосистеми в света в монокултура и така създават потенциална заплаха за основните екологични функции на район, в който живеят десетки милиони хора. Всяка една от петте гуми на пикапа на Чин – четирите на автомобила и резервната – е като малко късче от тропическата гора, унищожено и превърнато в лъскаво черно колело. Същото се отнася за всяка гума на моята кола, както и на вашата.

Монокултурите са изключително производителни – и изключително уязвими. Питайте Хенри Форд. Този великан сред индустриалците имал свои собствени железни рудници и мини за въглища, построил свои собствени електроцентрали и изсичал собствените си гори. Неговият фабричен комплекс „Ривър Руж“ в Диърборн, Мичиган, имал свое дълбоководно пристанище, стоманолеярна (най-голямата в света по това време) и над 150 км вътрешни влакови линии. В „Ривър Руж“ се произвеждали всички материали, необходими за изработването на автомобили, с едно изключение – гумата. През 1927 г. Форд закупил близо 10 400 кв.км в Амазония, откъдето произхожда H. brasiliensis.

Местното население от векове използвало каучука, за да импрегнира облеклото си и да си прави груби гумени ботуши. В началото на XIX в. северноамериканците купували гума от своите южни съседи, за да си правят и те ботуши и палта. Само че тези ранни гумени изделия се топели на летните жеги и губели гъвкавостта си на студа. Едва през 40-те години на XIX в., след като американският любител изобретател Чарлс Гудиър открил как да стабилизира гумата, тя станала подходяща за масова употреба. Откритието на Гудиър било наречено вулканизация. То отворило вратите за безброй изобретения.

След като разбрали, че каучукът се e превърнал от куриоз в ценна стока, изследователи заминали за горите на Амазония в търсене на каучуковите дървета. Бумът създал нови градове, най-забележителен от които е Манаус. В този бразилски град, обграден от обширни гори, каучуковите барони си издигнали огромни палати и построили пищна опера от вносен италиански мрамор.

На европейските и северноамериканските правителства не им допаднало да зависят от стока под контрола на страна, над която нямали политическа власт. Служители от Кралската ботаническа градина в Англия тръгнали да търсят човек, на когото да платят да донесе семена на каучуково дърво от Амазония. Представяме ви Хенри Александър Уикъм, когото бразилците мразят до ден-днешен.

Уикъм, роден през 1846 г., бил предприемач с амбиции, които били също толкова големи, колкото неспособността му да ги осъществи. През 70-те години на XIX в. двамата с жена му се мъчели да създадат плантация за тютюн и захар в град Сантарем на долното течение на Амазонка. Когато го потърсили от Кралската ботаническа градина, Уикъм събрал над половин тон семена от каучуково дърво и ги натоварил на кораб за Лондон. Британските власти били ужасени, когато той се появил с претенции да му бъде платено за всяко от неговите 70 000 семена. В крайна сметка обаче фиданки от семената били пренесени в британските, френските и холандските колонни в Азия. Бъдещи каучукови крале се втурнали към екваториалните гори с наточени брадви и пламтящи факли. През 1910 г. в Азия вече растели над 50 млн. южноамерикански дървета. На следващата година, когато азиатският каучук наводнил пазара, цените в Бразилия се сринали. За ужас и ярост на страната нейната изключително доходоносна гумена индустрия колабирала за броени месеци.

През следващите десетилетия Югоизточна Азия се превърнала в център на производството на каучук и H. brasiliensis се разпространило в по-голямата част на днешна Малайзия и Индонезия и в южните части на Тайланд, Камбоджа, Виетнам и Мианмар. Внезапно забогателите плантатори разграбили имотите в Сингапур.

Уикъм починал през 1928 г., една година след като Хенри Форд закупил земята край р. Тапажос в долната част на Амазония. Тъй като ненавиждал зависимостта си от азиатската гума, Форд решил да започне сам да си я произвежда. Хиляди работници разчистили в джунглата нов град в стила на Средния Запад и го оборудвали с редици дъсчени бунгала, баптистки църкви и главна улица с американски пекарни, ресторанти, шивачници, обущарници и кина. Град Фордландия, както набързо бил кръстен проектът, можел да приюти няколкостотин хиляди души. В крайна сметка Форд похарчил за строежа 20 млн. долара – близо 300 млн. долара в днешни пари.

Много рядко се случва един проект да приключи с такава пълна катастрофа. Колкото и да е невероятно, компанията създала каучукова плантация наполовина колкото щата Ню Джърси, без да се допита дори до един човек, който поне малко да разбира от отглеждането на H. brasiliensis. Като за начало земята не била подходяща за мащабен добив на каучук. Почвата била твърде песъчлива, а валежите – твърде сезонни. Ако на място имало ботаник, то Форд щял да научи, че има причина в дивата природа каучуковите дървета никога да не растат на групи: твърде уязвими са за атаките на южноамериканската листна ръжда.

Microcyclus ulei, както я наричат биолозите, възприема каучуковите дървета така, както армиите от мравки гледат на жабите – като обяд. Гъбичките „не убиват веднага дървото“ – обяснява историкът Грег Грандин в книгата си „Фордландия“. Вместо това спорите им се забиват в листата и изсмукват хранителните им вещества, докато опадат. Когато листата отново пораснат, гъбичките пак нападат; дърветата – пише Грандин – „стават все по-слаби и или остават недорасли, или изобщо загиват“.

Битката е тиха и продължителна и почти неизбежно завършва фатално за дървото. В естествена среда спорите на Microcyclus ulei не могат да се разпространят лесно от едно каучуково дърво на друго, тъй като дърветата са пръснати на големи разстояния в гората. В плантацията те са по-близо едно до друго – като подноси на шведска маса – и позволяват на гъбичките лесно да прескачат между тях, от едното блюдо към следващото. Създавайки своята каучукова плантация, Форд на практика бил похарчил огромна сума пари, за да направи гигантски инкубатор за гъбички.

През 1935 г. се случило неизбежното. Каучуковите дървета във Фордландия оголели само за няколко месеца – екологична катастрофа и икономическо фиаско. Десет години по-късно Форд тихомълком се отървал от земята, продавайки я на загуба. През изминалите оттогава седем десетилетия всеки опит за създаване на каучукова плантация в Централна или Южна Америка се е провалял. В крайна сметка гъбичките винаги печелели.

Ако тръгнете с кола към покрайнините на Со Пхисай в Тайланд, ще усетите мирис като в салон за маникюр. Той се дължи на мравчената киселина – химикал, който се използва за пресичане на латекса от каучуковите дървета. Почти всяка къща има нов покрив със сателитна чиния. Миризмата на мравчена киселина е също така миризма на пари.

Всъщност много хора в Со Пхисай искат да бъдат като Сомай Каевманий. Син на преселници без собственост, през 1992 г. той взел заем, за да засади първите каучукови дървета в града. По това време – каза ми Каевманий – всички в Со Пхисай отглеждали касава и едва свързвали двата края. Младите се преселвали в Банкок, за да си намерят прилична работа. С парите назаем той засадил около 1500 дървета върху три хектара и убедил и други стопани да го последват.

По време на посещението ми Каевманий ми показа счетоводните книги на разрастващия се бизнес. Нанесени като графика, числата биха били огледален образ на световните автомобилни продажби: криволичещ, но неумолим ход нагоре. Бавно трупащото се каучуково богатство му купило нов дом, лъскав джип и електронни устройства, в които зяпаха децата му. Каевманий се е превърнал в селскостопански надзорник на своя подрайон, където 90% от фермерите отглеждат H. brasiliensis. Той самият има около 75 000 дървета, а разсадникът му продава 1 млн. фиданки годишно. Около Со Пхисай още имало гори – каза той, – готови да се превърнат в автомобилни гуми.

Каевманий не знае, че дължи своя дом и колата си на китайски учени. Когато каучукът за първи път се появил в Югоизточна Азия, той можел да расте единствено в топлите и влажни екваториални гори в днешна Индонезия и Малайзия и в южните краища на Тайланд, Камбоджа, Виетнам и Мианмар – райони, идентични с амазонската родина на дървото.

По време на Корейската война САЩ наложили каучуково ембарго на Китай. Бесни, китайците селектирали сортове H. brasiliensis, които можели да виреят в сравнително хладния окръг Сишуанбанна в провинция Юнан, на границата с Лаос и Мианмар. Сишуанбанна обхваща едва 0,2% от територията на Китай, но е приютил много от китайските видове: 16% от растенията, 22% от животните и 36% от птиците. Понастоящем всички те са застрашени от каучука. Въоръжени с новите, устойчиви на студ дървета, китайските военни създали тук държавни плантации. По-късно дребни фермери запълнили повечето останала земя. Днес можеш да застанеш на върха на хълм в Сишуанбанна и да не видиш във всички посоки нищо друго освен каучукови дървета.

За производството на една автомобилна гума обикновено е нужен месечният добив на латекс от четири дървета. Окръг Сишуанбанна не е достатъчно голям, за да задоволи азиатското търсене. Подпомагани от държавни програми, към които китайските корпорации се домогват, H. brasiliensis са се разпространили подобно на нови предградия навсякъде в Лаос, Мианмар, Тайланд и Виетнам, унищожавайки пътем местните гори. Глобалният добив на естествен каучук е скочил от почти 4 млн. тона през 1983г. на близо 12 млн. тона днес.

За да произведат този допълнителен каучук, фермерите в Югоизточна Азия са разчистили около 46 600 кв.км. И в това число не се включва гората, изсечена за новите преработвателни мощности, за новите домове, построени за работниците в плантациите, и за прокараните до тях нови пътища.

Цялото това производство, заедно с намалялото търсене, е довело до спад на цените през последните няколко години, но никой не очаква растежът да спре. Този бум означава, че случаен посетител като мен може да шофира нощем в Северен Лаос и да вижда огньове по хълмовете, запалени от семейства, които опожаряват части от гората, за да отворят място за нови плантации. Означава, че ме подминават тайландски тийнейджъри на мотори, пъшкащи под половин дузина чували, пълни с домашно произведени топки пресечен латекс. Означава, че цели земеделски села стават в два през нощта, за да събират латекса от дърветата, тъй като той се стича най-изобилно преди изгрев.

Екологичната заплаха от каучуковия бум не свършва със загубата на биоразнообразие. Каучуковите дървета в новите плантации са потомци на семената, измъкнати от Хенри Уикъм от Бразилия. Както Хенри Форд научил по трудния начин, те са ужасно уязвими за листната ръжда. Още през 80-те години на ХХ в. учените предупреждавали, че една единствена случайна спора от южноамериканската ръжда, попаднала в Югоизточна Азия, би могла на практика да скочи на спирачките на автомобилната ера като цяло. „Потенциалният риск от икономическа катастрофа се увеличава с всеки трансконтинентален полет, който каца в Югоизточна Азия – предупреждават през 2012 г. двама изследователи от университета A&M във Флорида. През предходната година един доклад на Организацията по прехрана и земеделие към ООН препоръча проверки на всички пътници за Югоизточна Азия, които в рамките на предните три седмици са били в зоната на ръждата в Южна Америка. Подобна програма не е била пусната в действие. Въпреки че бразилски учени са открили и са започнали изпитания на устойчиви сортове каучукови дървета, за момента не е създадена азиатска програма за развъждане на устойчиви на ръждата дървета. При четирите ми посещения в Югоизточна Азия не видях нито един каучуков фермер, който да мисли за подобни сортове.

И може би най-сериозният проблем: в процеса да отделянето на латекс дърветата консумират много вода. Да произвеждаш автомобилни гуми е все едно да изсмучеш подпочвената вода от хълмовете и да я натовариш на камиони за износ. В резултат – казва Сю – кладенците и реките по високите места пресъхват. Отговорът на индустрията бил – обяснява той с недоволна гримаса, – че „хората могат да си набавят вода в пластмасови бутилки“. Скоро каучукът ще покрие по-голямата част от Югоизточна Азия. Проблемите ще се разпрострат от Китай към голяма част от целия район. „Освен ако правителствата не се намесят, това няма да спре.“

В един мъглив и подчертано хладен ден отидох до Националния природен резерват „Набанхе“ в Сишуанбанна. С мен бяха директорът по научната дейност в резервата Лию Фън и Герхард Лангенбергер, агроеколог от университета в Хохенхайм, Германия. Пейзажът се сменяше от плантации към диви райони и обратно. Пътувахме към резервата, тъй като според Лию и Лангенбергер той загатва как каучукът би могъл да съжителства с естествената екосистема.

За разлика от повечето природни резервати „Набанхе“ е пълен с хора. Неговите малко над 200 кв.км включват 33 селца с общо население около 6000 души. Земята е разделена на три зони. В центъра не е позволена никаква човешка дейност, както е в нормалните природни паркове. Около него има буферна зона, където могат да живеят хора, но се разрешава ограничено ползване на ресурсите. А най-отвън е експерименталната зона, където хората могат да се занимават със земеделие – т.е. с оглеждане на каучук.

Трудно е да се поддържа равновесие – каза Лию. Следобеда видяхме селяни, които изкореняваха незаконни каучукови растения. Злосторниците били издадени от съседите си. Горската полиция наблюдаваше как отнасят растенията. Няколко часа по-късно се срещнахме с неколцина полицаи да пийнем и хапнем в нещо като планинска гостилница. Един от тях ми каза, че селяните не били наказани строго – просто искал да не забравят правилата.

Според Лангенбергер учените трябва да предоставят фактите и после да оставят местните да решат как да управляват пейзажа. „Не виня фермерите – каза той. – Тук те толкова дълго са мизерствали. Сега разполагат с култура, която им позволява да участват в световния пазар.“ След това допълни, че учените не могат – и не трябва – „да им кажат да спрат да отглеждат каучук“. Природозащитната логика е да се забрани всякаква човешка дейност в името на запазването на жизненоважната джунгла. Логиката на индустрията е да се покрие всяко късче земя с каучукови дървета. Лангенбергер се надява, че може би е възможно да се постигне състояние на продуктивно напрежение. Би искал резерватът „Набанхе“ да покаже пътя – едно малко усилие да се случат нещата в това ъгълче от взаимосвързания свят. 

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от Януари 2016
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах