сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

В търсене на изгубения град

1.1.2016 г.

Елдорадо. Атлантида. Изгубеният град Z. Легендите са тласкали поколения изследователи към най-далечните кътчета на земята.

На 18 февруари 2015 г. военен хеликоптер излетя от занемарена писта край град Катакамас в Хондурас и се отправи към планините Ла Москития на северния хоризонт. Под него стопанствата постепенно отстъпиха пред огрени от слънцето склонове, някои покрити с плътна джунгла, а други частично оголени за паша на добитъка. Проправяйки си път между върховете, пилотът се насочи към V-образен процеп на един далечен рид. Отвъд него се простираше долина, обградена от назъбени върхове – девствен пейзаж в изумрудено и златно, нашарен от носещите се сенки на облаците. Отдолу прелитаха ята чапли и невидими маймуни разлюляваха върховете на дърветата. Нямаше и следа от човешки живот – нито шосе, нито пътека, нито струйка дим. Пилотът зави и се спусна към една просека на брега на реката.

Сред хората, които слязоха от хеликоптера, беше и археологът Крис Фишър. Отдавна вървели слухове, че долината е приютила Сиудад Бланка – митична метрополия от бял камък, известна още и като Изгубения град на Бога Маймуна. Фишър не вярваше на легендите, но вярваше, че долината – наричана от него и спътниците му просто Т1 – крие развалините на истински изгубен град, изоставен преди поне половин хилядолетие. Всъщност беше сигурен в това. Просто трябваше да отидат да го потърсят.

 В областта Москития в Хондурас и Никарагуа се намира най-голямата джунгла в Централна Америка, покрила около 50 000 кв.км с гъста растителност, блата и реки. Отвисоко може и да изглежда примамлива, но безброй опасности дебнат всеки дръзнал да пристъпи в нея: отровни змии, гладни ягуари и зловредни насекоми, някои от които пренасят потенциално смъртоносни заболявания.  Постоянството на мита за изгубения Бял град се дължи до голяма степен на непристъпността на този пущинак. Но произходът на легендата остава неясен. Изследователи, златотърсачи и ранни авиатори твърдели, че са зърнали над джунглата да се издигат белите крепостни стени на разрушен град; други преповтаряли историите, записани първо от Ернан Кортес през 1526 г., за приказно богати градове, скрити във вътрешността на Хондурас. Антрополозите, прекарали време при индианците мискито, печ и тауака, които обитават Москития, чули разкази за „Бялата къща“ – убежище, където местните хора се спасили от испанското завоевание и никой не ги видял повече.

Москития се намира на границата на Мезоамерика, в съседство с владенията на маите. И докато маите са сред най-добре изучените древни култури в двете Америки, народът на Москития е сред най-загадъчните – въпросителна, въплътена в легендата за Белия град. С течение на времето митът станал част от хондураското национално съзнание. До 30-те години на ХХ в. Сиудад Бланка бил завладял въображението и на публиката в САЩ. Били организирани няколко експедиции, които да го търсят, включително три от Музея на американските индианци в Ню Йорк, финансирани от Джордж Густав Хей, запален колекционер на индиански артефакти. Първите две се завърнали със слухове за изгубен град с гигантска статуя на маймунски бог, който очаквал някой да го разкопае.

Третата експедиция на музея, оглавявана от ексцентричния журналист Тиодор Морд, пристигнала в Хондурас през 1940 г. Пет месеца по-късно Морд се измъкнал от джунглата със сандъци с предмети. „Градът на Бога Маймуна беше укрепен – написал той. – Проследихме една стена до мястото, където изчезваше под могили, които имаха всички признаци някога да са били големи сгради.“ Морд не пожелал да разкрие мястото – под претекст, че се бои да не бъде ограбено, но обещал да се завърне на следващата година и да започне разкопки. Така и не го направил и през 1954 г. се обесил. Неговият град – ако наистина е съществувал – остава неоткрит.

През следващите десетилетия археологията в Москития била възпрепятствана не само от суровите условия, но и от общоприетото мнение, че почвите в джунглите на Централна и Южна Америка били твърде бедни, за да осигурят прехраната на нещо повече от пръснати групи ловци и събирачи. Това било вярно – въпреки факта, че когато първите археолози започнали работа в Москития през 30-те години на ХХ в., те открили селища, навеждащи на мисълта, че някога в областта съществувала голяма и развита култура. Което едва ли е изненадващо, като се има предвид, че районът се намира на търговския кръстопът между маите и другите мезоамериканци на север и запад и могъщите чибча-езични култури на юг.

Народът на Москития се повлиял от някои аспекти на маянската култура и организирал градовете си донякъде по маянски образец. Някои археолози са предположили, че може би група маянски воини от Копан са наложили контрола си над Москития. Други смятат, че местната култура просто възприела характеристиките на впечатляващата съседна цивилизация. Една основна разлика между двете култури се крие в строителните материали, които предпочитало населението на Москития. За момента няма данни да са използвали дялан камък, а вместо това издигали своите обществени постройки от речни камъни, пръст, дърво и измазан с глина плет. Когато били украсени и изписани, тези сгради може би са били също толкова забележителни като някои от големите маянски храмове. Но щом били изоставени, дъждът ги размивал и те изгнивали, оставяйки след себе си невзрачни могили от пръст и камъни. Изчезването на местната великолепна архитектура може да обясни защо тази култура продължава да е така „маргинализирана“ – по думите на Кристофър Бегли, който ръководил археологически обходи в областта Москития. Тя е дотолкова непроучена, че дори още няма официално име.

„Толкова много неща не знаем за тази велика култура – каза ми Оскар Нийл Крус, който завежда археологическия отдел на Хондураския институт по антропология и история (ХИАИ). – Всъщност не знаем почти нищо.“

В средата на 90-те години документалистът Стив Елкинс се запалил по легендата за Белия град и се захванал да го намери. Години наред се ровил в разказите на изследователи, археолози, златотърсачи, наркотрафиканти и геолози. Картографирал кои райони били проучени и кои не. Наел учени от Лабораторията за реактивно движение (ЛРД) на НАСА, които да анализират данни от Landsat и радарни изображения на Москития в търсене на следи от древни селища. Докладът на ЛРД разкрил възможни „праволинейни и криволинейни“ форми в три долини, които Елкинс нарекъл Т1, Т2 и Т3 (Т от английското Target – „цел“). Първата била неизследвана речна долина, опасана от високи хребети, които образували естествен затворен басейн. „Помислих си – каза Елкинс, – че ако бях цар, това щеше да е идеалното място да скрия царството си.“ Само че изображенията не били достатъчно категорични; щял да има нужда от нещо по-добро, с което да погледне през гъстата джунгла.

По-късно, през 2010 г., Елкинс прочел статия в списание Archaeology, описваща как технологията, наречена лидар (съкращение от light detection and ranging – „светлинно откриване и визиране“), била използвана за картографирането на маянския град Каракол в Белиз. Лидарът излъчва стотици хиляди инфрачервени лазерни импулси, които се отразяват от джунглата долу и регистрират като точки местата, от които са се отразили. Триизмерният „облак от точки“ може да бъде обработен със софтуер, който отстранява импулсите, отразени от дърветата и ниската растителност, и съставя изображение единствено от тези, които са достигнали до твърд терен – включително очертанията на археологически структури. След само пет дни сканиране лидарът разкрил, че Каракол е седем пъти по-голям, отколкото се смятало въз основа на 25 години наземно обследване.

Единственият недостатък на лидара била цената му. Сканирането на Каракол било извършено от Националния център за въздушна лазерна картография. Ако центърът трябвало да сканира само площта на трите долини – общо 143 кв.км, това щяло да струва четвърт милион долара. За щастие по това време необузданата страст на Елкинс да открие Белия град била заразила още един продуцент и режисьор – Бил Бененсън, който толкова се запалил по проекта, че решил сам да го финансира.

Първоначалните резултати били удивителни. Изглежда имало развалини, пръснати по протежение на няколко километра в долината Т1. В Т3 явно имало два пъти по-голям обект. Въпреки че веднага си личало наличието на големи структури, за по-детайлен анализ на изображенията трябвало око на археолог с опит в използването на лидар. Елкинс и Бененсън се обърнали към Крис Фишър, специалист по Мезоамерика.

Така се стигна до февруари 2015 година, когато Фишър застана на брега на безименната река в долината Т1 и впери очи в плътната като стена джунгла от другата страна, нетърпелив да се гмурне в нея.

Фишър се зарибил в момента, в който видял изображенията от лидара. Бил използвал технологията, за да картографира древния град Ангамуко на свирепия народ пурепеча (тараска), които били съперници на ацтеките в Централно Мексико от ок. 1000 г. сл.Хр. до идването на испанците в началото на XVI в. Докато в Предколумбова Америка общностите по Мексиканското плато се отличавали с голяма плътност, тези в тропиците били пръснати сред пейзажа. При все това обектите в Т1 и Т3 изглеждали значителни – със сигурност най-големите селища, регистрирани до момента в Москития. Централната зона в Т3 била с площ почти 4 кв.км – приблизително колкото тази на маянския град Копан на запад. Ядрото на Т1 било по-малко, но по-концентрирано и изглежда се състояло от десет големи площада, десетки групирани около тях могили, пътища, земеделски тераси, напоителни канали, резервоар и може би пирамида. Заради очевидно церемониалната архитектура, землените съоръжения и множеството площади Фишър въобще не се съмнявал, че и двете места отговарят на археологическата дефиниция за град – селище със сложна обществена организация. „Градовете – каза ми той – обикновено водят със себе си цялостно и монументално преобразяване на околната среда.“

Със своите донкихотовски усилия да открият (вероятно) митичния Бял град, Елкинс и Бененсън очевидно бяха намерили два съвсем реални древни града. С помощта на хондураското правителство те събраха екип, който да може да проникне в джунглата и да провери на място какво бил локализирал лидарът. Освен Фишър, който имал несравнимо голям опит в работата с лидарни изображения, в него се включиха още двама археолози, включително Оскар Нийл Крус от ХИАИ, един антрополог, един лидарен инженер, двама етноботаници, геохимик и географ. Тук беше и снимачният екип на Елкинс, както и екип от National Geographic.

Логистиката беше обезсърчаваща – освен че трябваше да се примирим със змиите, насекомите, калта и неспирния дъжд, също така рискувахме да се заразим с малария, денга и куп други тропически заболявания. (Редакторската бележка към броя описва последствията за експедицията от лайшманиозата – потенциално смъртоносна паразитна болест.)

За да улеснят проникването, Елкинс и Бененсън бяха наели трима бивши военни от британските специални въздушни сили (SAS), които си бяха направили фирма за поддръжка и грижи за филмови екипи в опасни райони. Първо бяха оставили тях на мястото, за да разчистят с мачетета и резачки пространство за кацане и лагер, докато хеликоптерът се върне в Катакамас, за да докара Фишър и останалите. По-късно Андрю „Уди“ Уд, който ръководеше екипа по поддръжката, ми разказа как, докато работели, разни животни – тапир, банкивски кокошки, паякообразни маймуни – минали наблизо или се събрали в дърветата над главите им, явно без да се страхуват. „Никога не съм виждал подобно нещо – каза той. – Не мисля, че тези животни някога бяха зървали човешко същество.“

Уд беше избрал една издигната тераса зад зоната за кацане като място за базовия лагер – разположена сред гигантски дървета, достъпна по мост от трупи над една кална яма и след изкачване по насип. Беше забранил напускането на лагера без придружител заради опасността от змии – особено притеснителни бяха изключително отровните копиеглави змии, често наричани „върховните отровници“. Фишър обаче беше нетърпелив; тъй като имаше опит с опасни условия, той заплаши да тръгне сам. В късния следобед Уд се съгласи на бърз оглед на развалините. Проучвателният екип се събра на брега на реката с гети срещу змиите и миришещ на репелент. GPS устройство, на което Фишър беше качил картите от лидара, показваше точното му местоположение спрямо предполагаемите развалини. С негова помощ Фишър даваше указания на Уд, който разчистваше пътека през гъсталака от хеликонии. Гората кънтеше от звуците на птици, жаби и насекоми. Прекосихме две кални ями, едната дълбока до бедрата, изкачихме се по баира над заливната равнина и се озовахме в подножието на стръмно възвишение, потънало в джунглата – края на предполагаемия град. „Хайде да се качим на върха“ – каза Фишър. Опознаването на терена започна.

Изкатерихме се по хлъзгавия и покрит с листа склон. На гъсто обраслия връх Фишър ни посочи едва забележима, но несъмнено правоъгълна хлътнатина, която според него маркираше постройка. Нийл коленичи, за да огледа по-добре, и изглежда откри следи от градеж от трамбована пръст, който подкрепяше идеята, че става дума за землена пирамида. Фишър беше във възторг. „Точно както си мислех – каза той. – Целият този терен е оформен от човешка ръка.“

Фишър и Уд поведоха екипа надолу по пирамидата към – както се надяваше Фишър – един от десетте „площада“ на града – големи обществени пространства. Когато стигнахме до мястото, открихме участък от джунгла, който беше изкуствено подравнен като футболно игрище. От три страни го ограждаха издължени насипи – останки от стени и сгради. През площада минаваше дере, което беше оголило настлано с камъни пространство. След като прекосихме площада, от другата му страна открихме редица плоски, подобни на олтари плочи, качени върху триножници от бели камъни. Но гъстата растителност все така не позволяваше да добием представа за плана и мащабите на древния град. Когато слънцето започна да залязва, се върнахме в лагера.

На следващата сутрин станахме и отново тръгнахме на разузнаване. Заобикаляха ни гигантски дървета и смълчани могили и аз усетих как връзката с настоящето се топи. Трополене високо в короните на дърветата възвести началото на порой. Минаха няколко минути, преди дъждът да стигне до земята. Скоро бяхме подгизнали.

Размахал мачетето си, Фишър тръгна на север заедно с Нийл и Хуан Карлос Фендандес-Диас, лидарния инженер на екипа, за да картографират още от площадите на града. Докторантката Ана Коен от Вашингтонския университет и Алисия Гонсалес, антропологът на експедицията, останаха назад, за да разчистят растителността от редицата камъни. Към следобеда Фишър и неговата група се върнаха, след като бяха картографирали още три площада и много могили. Всички пихме по чаша горещ чай с мляко. Уд нареди да се върнем в лагера, притеснен да не би реката да придойде.Потеглихме в колона по един. Внезапно операторът Лушън Рийд, който беше един от последните в редицата, извика:

„Хей, тук има някакви странни камъни.“

В основата на пирамидата, едва подаващи се над земята, стърчаха горните части на десетки прекрасно изваяни каменни скулптури. Покритите с мъх предмети, надзъртащи между листата и лианите, започнаха да добиват форми сред сумрака на джунглата: озъбената глава на ягуар, каменен съд с глава на лешояд, големи делви с релефни змии и купчина неща, подобни на украсени тронове или маси, които археолозите наричат метатес. Всички артефакти бяха прекрасно запазени, вероятно недокоснати, откакто били изоставени преди векове.

Чуха се удивени възклицания. Хората се стълпиха наоколо и взеха да се бутат. Фишър бързо се намеси, нареди на всички да се дръпнат и огради мястото. Той обаче беше също толкова развълнуван, може би дори повече. Макар подобни предмети да бяха известни от други райони на Москития, повечето бяха изолирани находки, открити много отдавна от Морд и други или пък откопани и отнесени от местни хора и грабители. Със сигурност научната литература не познаваше подобно съкровище. Над земята личаха 52 артефакта, а кой знае колко още имаше под повърхността.

„Това е мащабна ритуална демонстрация – каза Фишър; – да изкараш от употреба такива символи на богатство и да ги оставиш тук, може би като жертвен дар.“

През следващите дни екипът археолози описаха всеки предмет на място. С помощта на монтирано върху триножник лидарно устройство Фернандес също сканира артефактите, създавайки триизмерен образ на всеки един. Нищо не беше нито докоснато, нито преместено: това щеше да почака, докато екипът успее да се завърне с подходящото оборудване и с достатъчно време за внимателни разкопки.

Всъщност, докато пиша тези редове, е в ход планирането на втора, по-голяма експедиция, която се радва на пълната подкрепа на хондураското правителство. Измъчван от наркотрафик и съпътстващото го насилие, Хондурас е бедна страна, която има нужда от добри новини. Сиудад Бланка – Белият град – може и да е легенда, но всичко, което сближава мита и действителността, е източник на огромно вълнение; то е въпрос на колективна гордост и затвърждава връзката на хората с тяхното предколумбово минало. Когато научи за откриването на каменните изваяния, хондураският президент Хуан Орландо Ернандес нареди на мястото да бъде разположена военна част, която да го охранява от грабители. Няколко седмици по-късно долетя с хеликоптер, за да огледа лично, и гарантира, че правителството ще направи „каквото е необходимо“, за да продължи проучването и опазването не само на културните паметници в долината, но и на екологичното наследство на района.

Проучванията едва започват. Предстои да се обходи по-голямата част от долината Т1, а никой дори не се е приближил до още по-обширните останки в Т3. А кой знае какво се крие под преплетените корони на джунглата, покриваща цяла Москития? През последните години имаше съществена промяна в представите на археолозите относно това как предколумбовото население е населявало тропическите ландшафти. Според старите възгледи пръснатите човешки селища били просто точки сред предимно ненаселения терен. Новото виждане е за гъстонаселени селища с много по-малко празни пространства между тях.

„Дори и на това изолирано място насред джунглата – казва Фишър, – където човек не би очаквал подобно нещо, е имало градове с многобройно население – хиляди хора. Това е феноменално.“

На практика няма предел за новите познания, които предстои да получим за древните обитатели на Москития. Времето обаче може да се окаже ограничено. През февруари, когато отлетяхме от Т1 към Катакамас, след само няколко километра недокосната джунгла се появиха склонове, набраздени от просеки за паша на добитък. Вирхилио Паредес, директорът на Хондураския институт по антропология и история, под чието покровителство работи експедицията, изчисли, че при настоящите темпове сечта ще достигне долината Т1 след най-много осем години, като би могла да унищожи културни съкровища, а други ще изложи на безогледно разграбване. Президентът Ернандес обеща да пази областта както от обезлесяване, така и от плячкосване отчасти чрез създаването на културно-историческия резерват „Москития“ – територия от около 2030 кв.км около обследваните с лидар долини. Въпросът обаче е деликатен. Макар сечта да е незаконна – предполага се, че областта е защитена в рамките на биосферните резервати „Тауака Асагни“ и „Рио Платано“, – отглеждането на добитък е важен стопански фактор и тачена традиция.

Ако откритията в Т1 наклонят везните към опазване, то тогава няма да има значение дали Белият град е истина или легенда. Търсенето му ще е донесло богатства. 

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах