сп. National Geographic - Октомври 2017
National Geographic KIDS - Октомври 2017

Отново на мода

2.1.2017 г.

Дизайнерите, хип-хоп звездите и новобогаташите приемат възторжено животинската кожа насред кампания за хуманно отношение към животните в плен.

Беше вкочаняващ северен студ под безоблачно небе в средата на февруари, а слънцето искри в пресния сняг. Пристъпвахме по мочурище, замръзнало на дълбочина повече от 20 см. Чувствахме се, все едно се бяхме върнали в самото начало на търговията с кожи, някъде далеч, преди много време.

Бил Мачковски, трапер с 60-годишен опит, предимно в северната част на Мейн, посочи няколко клонки от елша, стърчащи от леда. Бобрите започват да събират клони от топола при първите студове, обясни той, а после натрупват отгоре негодната за ядене елша, за да потопи тополата под леда, където те могат да я ядат през зимата. Той започна да пробива леда с метален прът, а после ми го подаде, за да опитам. „Усещаш ли колко твърдо е дъното на пътеката?“ Каза, че е утъпкано от минаващите бобри.

Докато пробиваше леда на друго място, Мачковски каза: „Чу ли тези въздушни мехурчета?“ Той разшири дупката и започна да тегли, докато едно странно метално съоръжение не излезе на тъмната повърхност. Беше капан, щракнал плътно около врата на огромен бобър. Тези въздушни мехурчета – миг, замръзнал в леда, бяха последният му дъх.

„Това се казва голям улов – каза Мачковски. – Качествен бобър.“ Изчисли, че кожата му ще струва не повече от 25 долара, но по целия път към къщи на лицето му личеше доволното изражение на хиляди поколения успешни ловци и трапери. Все още дълбоко удовлетворен от деня и от собствените си дълбоки познания за тези места, той си спомни какво му беше казал някога друг зимен посетител: „Ако хората си позволяваха да не се тревожат толкова от убиването на бобъра, биха плащали, за да идват тук и да се наслаждават на това.“

В действителност обаче тревогите относно убиването изглежда вече не са чак такъв проблем. Топмодели, които някога позираха с призиви от рода: „По-скоро ще ходя гола, отколкото да нося кожа“, започнаха да дефилират с кожени дрехи. Модни дизайнери, които се „бояха да я докоснат“ преди 15–20 години, също „преодоляха табуто“, казва Дан Мълън, фермер от Нова Скотия, развъждащ норки. Много участници в търговията с кожи сега с готовност признават, че активистите, които протестирали толкова шумно, имали право: фермерите не осигурявали изрядни стандарти на грижа за животните си. Но добавят, че браншът се е променил, въпреки че активистите оспорват това. Във всеки случай днес много хора вече смятат носенето на кожа за въпрос на индивидуален избор. В някои градове е по-вероятно да ви изгледат кръвнишки по-скоро заради това, че пишете есемеси, докато вървите.

Фермите за кожи доминират в бранша и продукцията им се е увеличила над два пъти от 90-те насам – до близо 100 млн. кожи миналата година, предимно от норки и малко от лисици. Обикновено траперите добавят милиони кожи от диви бобри, койоти, миещи мечки, мускусни плъхове и други. Това е в добавка на неизвестните милиони говеда, агнета, зайци, щрауси, крокодили, алигатори и каймани, които се използват и за храна, освен за кожи.

Но цифрите едва ли са ви нужни. Просто се огледайте. Някога общоприет избор за зимна мода на матроните от „Парк Авеню“ и купонджиите по извънградските клубове, кожата бе възприета от хип-хопа и поколението Z. Тя вече се появява през всички сезони върху декоративни възглавнички, дамски чантички, обувки с висок ток, ключодържатели, пуловери, шалове, мебели и абажури. Има кожени палта с камуфлажен десен, палта от боядисана кожа с косъм тип батик и кожени палта с косъм, създаващи оптична илюзия чрез квадратчета тип Мориц Ешер. Има дори помпон от кожа с косъм, наподобяващ Карл Лагерфелд, създаден от дизайнера по негов образ и подобие и наречен Карлито.

Как така кожата се завърна триумфално след интензивното социално изключване през 90-те? Или пък след лошата си слава от 60-те, когато анимационната героиня Круела де Вил копнееше за кожата на малки далматинци и търговията в истинския живот заплашваше оцеляването на леопардите, оцелотите и други диви видове? Нови ограничения през 70-те сложиха край на употребата на кожа от застрашени видове в модата. Но сегашното й завръщане е разказ за кожената индустрия, която отвръща на критиците си и често успява да ги изпревари с маневрите си, а това се съчетава с нарасналото търсене от страна на новобогаташите в Китай, Южна Корея и Русия.

Предполагам, че тук е мястото да призная, че гледам на тази история от доста сложна перспектива. Моят прадядо беше трапер и у мен се е запазило усещането, че дълбокото познание, което се добива от лова, риболова и заниманията с неща, които са живи, си има своята стойност, която в голяма степен се е изгубила поради градския ни начин на живот. Същевременно двамата със съпругата ми веднъж наследихме жакет от оцелот и неговите 15 кожи ни преследваха, докато накрая не го дарихме като образователно пособие на един национален резерват за диви животни. Доста е сложно наистина. И се отправих лично да установя колко точно.

Тръгнах в една снежна буря на север към Нова Скотия, център на бранша. Мълън ме беше поканил да видя как живеят и как умират норките му. „Ние сме съвсем наясно, че е нужно да имаме одобрението на обществото, за да правим това, което правим“ – каза той.

Мълън е израснал със старата школа в отглеждането на норки – дълги, тесни, отворени дървени навеси с редица от тесни, малки клетки от всяка страна. Когато той самият влязъл в бизнеса, предпочел по-широките клетки, които вече се изискват в Европа, подредени в шест реда под прозрачните пластмасови покриви на навеси с дължината на футболно игрище. „Може би ще си помислиш, че вони – предупреди ме той, – но когато вляза вътре, усещам миризмата на детството си.“ Той вдиша дълбоко и издиша: „Ах, норки“.

Работник кара камионетка с храна покрай редиците по много пъти на ден, като поставя върху всяка клетка съставена от специалисти порция, която прилича на сурово кюфте и се разпределя от компютър. Незамръзваща поилка осигурява денонощно питейна вода, а улей под клетките автоматично отнася отпадъците, които се преработват на тор или се превръщат в електричество посредством биосистема.

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от Януари 2017
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах