сп. National Geographic - Януари 2017
National Geographic KIDS - Декември 2016

Поколението на Путин

3.12.2016 г.

Четвърт век след разпадането на СССР много млади руснаци копнеят по стабилността на онова време – и възприемат като герой своя президент националист

Не знае къде да ме заведе, когато се срещаме в хотела край гарата, затова просто тръгваме да вървим по прашните летни улици на Нижни Тагил – задъхващ се индустриален град на източните склонове на Уралските планини. Казва се е Саша Макаревич, на 24 години, и работи в завод за цимент. На гърба му пада руса опашка, а на дънковото яке с отрязани ръкави е пришито знамето на Конфедерацията. „Мислех си, че означава просто независимост“ – обяснява той, когато го питам. Подминаваме малка едноетажна квадратна сграда, покрита с изображения на съветски петолъчки и оранжево-черни георгиевски ленти, на които се носят имперските, съветските и руските военни ордени. „Можем да влезем тук – свива рамене Саша, – но е пълно с хора, които оцеляха от деветдесетте.“

Саша също е преживял деветдесетте. През декември 1991 г., броени месеци преди да се роди, съветското знаме било спуснато и над Кремъл се издигнал руският трикольор, поставяйки началото на десетилетие, което тегне като лоша поличба в днешното руско съзнание. Очакването, че руснаците ще започнат да живеят като проспериращите западняци, отстъпило място на болезнената действителност: щял да бъде нужен голям напън, за да се превърне плановата икономика в пазарна и да се сътвори демокрация от едно общество, което векове наред е живяло под абсолютна монархия и тоталитаризъм.

Аз така и не видях това десетилетие. Семейството ми напусна Москва през април 1990 г. Когато се завърнах за първи път през 2002 г., епохата на президента Владимир Путин – противодействието на размирния период на 90-те – вече беше във вихъра си. Оттогава многократно съм се връщала в Русия и живях там няколко години като репортер. Повечето руснаци, които познавам тук, в някаква степен са били оформени от 74-годишния съветски експеримент. Разпознаваме в дълбок личен план малките истории и трагедии на нашите семейства в тази по-голяма историческа трагедия. Но днешното младо поколение познава единствено Русия, травмирана от деветдесетте и после здраво контролирана от Путин.

Тази година – 25 години след рухването на Съветския съюз – отново се върнах, за да се срещна с младежи като Саша. Кои са те? Какво искат от живота? Какво искат за Русия? Вътре в бара без прозорци, целият в линолеум и имитация на дървена ламперия, двамата със Саша си поръчваме водниста бира в тънки пластмасови чаши и си намираме място сред зачервените и татуирани мъже по анцузи и сандали, които слушат писклив руски поп от телефоните си. Нижни Тагил – казва Саша – „е само заводи и изправителни лагери“. Някога бил прочут като производител на вагоните и танковете на СССР, а сега е известен с бездействащите предприятия, безработицата и Владимир Путин.

Когато през 2011 г. Путин обяви намерението си да се върне за трети президентски мандат, в Москва и други големи градове избухнаха протести. Недоволните бяха основно млади и образовани представители на градската средна класа и същата зима един работник от Нижни Тагил каза на Путин по националната телевизия, че е готов да дойде с „момчетата“ в Москва и да ступа протестиращите. Путин не прие предложението, но градът си е спечелил реномето на истинско сърце на Путинландия. Днес Нижни Тагил има нов кмет, изпратен от Путин да разкраси града, а местен магнат е построил лъскава болница, но животът продължава да е труден. Саша завършил училище за заварчици и изкарвал добри пари в един завод, докато сривът на цените на петрола и западните санкции заради нахлуването в Украйна не торпилирали икономиката. Заплатата на Саша секнала. Цяла година си търсил работа, преди да си намери място в завод на „Боинг“ на два часа път. Сега получава месечно 30 000 рубли – около 450 долара, приблизително колкото е средната заплата в района. Срещам се със Саша след дълъг работен ден и той е уморен, а ръцете му са мръсни. Не се чувства съвсем на място – и особено сигурно – в бара сред оцелелите от деветдесетте. Градът, който описва, е яростно конформистко място. „Хората тук са много агресивни към всеки, който не изглежда като тях“ – казва той. Местната работническа униформа е следната: анцуг, къса подстрижка с машинка и едва загатнат бретон. Саша обяснява, че връстниците му често са деца на бивши затворници. „Не уважават закона – казва той. – „Истинският мъж е или в армията, или в затвора“ – така ни каза учителят в шести клас.“ Затова Саша се научил да се бие – с юмруци и с ножове. Веднъж се прибирал у дома след сбиване, покрит с кръвта на противника, и ми разказва това със странна, блажена веселост. Всъщност Саша иска да избяга в космополитния Санкт Петербург и да отвори бар. Ходил е няколко пъти и там се чувства най-много у дома си. Само че приятелката му не иска да се премести, ако той не купи апартамент там. С неговата и нейната заплата мечтата му вероятно ще си остане просто мечта.

Това е често срещано явление в Нижни Тагил: млади хора с младежки мечти, които са недостъпни заради действителността в Путинова Русия. Искат да пътуват, но заплатите им са в рубли, чиято стойност падна наполовина заради икономическата криза. Някои искат да започнат собствен бизнес, но не знаят как да се изкатерят по коварния склон на местната корупция. Затова снижават амбициите си. Искат къща или апартамент, кола и семейство. Нещата, по които копнеят, са същите тези неща, които мнозина нямали именно защото техните семейства оцелели от деветдесетте. „Деветдесетте бяха много трудни за нас от финансова гледна точка – казва ми 20-годишният Александър Кузнецов от Нижни Тагил. – През 1998 г. татко ни остави.“ Тогава Александър бил на три. „Цялата заплата на майка ми отиваше да ме нахрани – казва той. – Нямах много играчки. Едно дете съм.“ Това оставило своя отпечатък. „За мен семейството е най-важното нещо – заявява Александър, докато пием кафе в кафене край централния площад. – Нямам желание да градя кариера и къщата ми да е пуста.“ Баща му се сражавал в първата чеченска война през 1994 г. „Не влизай в армията“ – посъветвал той Александър.

С това се изчерпват всички спомени за баща му от деветдесетте. Но Александър не си дава труд да се спаси от повиквателната. „Винаги съм искал да отида в армията – обяснява той. – Всички в семейството ми са били военни. Прадядо ми се е сражавал във Втората световна война.“ Освен това военната служба отваря пред руския младеж някои по-доходоносни възможности за работа: в полицията или във Федералната служба за сигурност (ФСБ), наследника на КГБ. Армията ще му даде шанс да стане полицай като баща си. „Наистина искам да имам стабилни доходи“ – казва Александър.

Докато си приказваме с Александър, към нас се втурва приятелят му Степан – як усмихнат младеж с късо остригана руса коса. „Значи – казва той и ме стрелва с палава усмивка – пишеш за това как е било в Съветския съюз? Тогава хората са живели много по-добре.“ „Какво! – възкликва Александър. – Живели са по-добре?! Не, не сме!“

Започват да спорят за това какъв е бил животът по съветско време, докато Степан, който е роден през 1992 г., не се сеща, че иска да ме пита нещо: „Вие, американците, ни притискате и ни тормозите със санкции – казва той. – Какво ни готвите? Война?“ Обяснява ми защо било правилно Русия да анексира Крим и Путин да се опълчи на Запада. Степан не желае да ми каже фамилията си, тъй като съм американски журналист, но когато става време да тръгвам, предлага да ме закара.

„Вярно е обаче – казва той, без да е ясно на кого, докато караме през града. – Искам да се махна от тук.“ От къде? – питам. – От Нижни Тагил ли? „Не – отговаря той. – От Русия.“ Идва неочаквано след патриотичните му тиради. Защо? – питам го. „Тук няма какво да правя – казва той без капка горчивина. – Няма възможности, няма как да израстеш и да се развиеш, да постигнеш нещо.“ И ако не успееш, какъв е резервният план? – питам. „Резервният ми план ли? – повтаря той и се усмихва широко. – Да постъпя в ФСБ.“

„Родените в СССР и другите, които са родени след рухването му, нямат един и същи опит – пише Светлана Алексиевич, носител на Нобелова награда за литература за 2015 г. – Все едно са от различни планети.“

Съветският съюз се удавил в прилив на оптимизъм. Мнозина вярвали, че Русия бързо ще се превърне в цъфтяща демокрация от западен тип. Само че оптимизмът на 1991 г. се разпилял през десетилетие на често потискащи противоречия. За някои краят на плановата икономика донесъл несметни богатства или достъп до новата средна класа; за други – внезапно пропадане към бедността. Недостъпни преди стоки наводнили рафтовете, а парите, с които можело да се купят, периодично губели стойността си. Престъпленията, особено в търговската сфера, скочили до небето. Политиката излязла на открито, но за мнозина руснаци се превърнала в мръсна работа.

Руснаците се мъчели да се приспособят към тази чужда действителност. Било време на безпрецедентна свобода, но за мнозина тя била напълно дезориентираща. „Когато тези [западни] ценности се сблъскаха с действителността – обяснява социоложката Наталия Зоркая от центъра „Левада“, независима социологическа агенция в Москва – и хората видяха, че промените настъпват твърде бавно, въпросните ценности отстъпиха на заден план.“ Вместо това – казва тя – по-младите поколения прегръщат „стълбовете на съветското общество.“

Саша, Александър, Степан и техните връстници наистина живеят на различна планета в сравнение със своите родители, баби и дядовци, но в някои отношения стават още по-съветски. Странно е. Тези млади мъже и жени почти не познават лишенията, навиците и жестокостта на съветския живот. Поколението на Путин не носи тази рана. Желанието им за трезва нормалност – здраво семейство и надеждна, макар и неудовлетворяваща работа – са отговор на онова, което им е липсвало през деветдесетте и което са намерили в епохата на Путин.

Въпреки това те са дълбоко несигурни. Според центъра „Левада“ 65% от руснаците на възраст между 18 и 24 години – т.е. първото поколение, родено след разпадането на СССР – планират живота си най-много за година-две напред. „Това е едно много егоистично поколение – казва Зоркая, добавяйки, – но и много крехко поколение.“ Освен това са инертни в политическо отношение: повечето не научават новините, които държавата не иска те да знаят, а 83% казват, че не са участвали в никаква дейност, свързана с политиката или гражданското общество.

Лиза ме посреща в лъскавото бяло фоайе на една от многото стъклени кули – някои като сини спирали, други на бакърени фасети, които образуват Московското Сити – финансовия център, който изглежда като кръстоска между Лондон и Шанхай. Следвам я през тунелите, които свързват подземията на кулите с кафенета, магазини и изложба на картини на Путин и руския външен министър Сергей Лавров. Поръчваме си обяд и Лиза – стилна млада жена с дълга вълниста руса коса, трапчинки и скъп часовник – ми разказва историята си, докато си хапва борш. Моли ме да не използвам фамилията й, тъй като не иска да огорчава родителите си.

Родена е през 1992 г. в Благовешченск в руския Далечен изток. Предната година баща й, учител по история, приветствал пристигането на демокрацията по улиците на Москва. Но когато се прибрал у дома след падането на Съветския съюз се видял принуден да търси други начини да изхранва семейството си. Започнал да минава границата с Китай и да се връща с най-различни стоки – от дрехи до домакински уреди, които препродавал в Русия. „Спомням си – разказва Лиза – как се прибираше с пари, зашити в ризата му, за да не го ограбят.“

Тя е корпоративен адвокат в голяма западна фирма. Работата е добра, но не е това, което искала да прави. „Винаги съм искала да стана журналист – казва тя. – Открай време пиша. Но моите родители ми казаха, че журналистиката не е сериозна работа. Било продажна професия.“ Последното е спомен от 90-те години, когато журналистическите материали се купували и продавали като всяка друга стока. „Няма да печелиш много пари. Ти си най-голямата и най-умната – трябва да си намериш солидна професия, така че да си изкарваш прехраната и да се грижиш за сестра си.“

В някакъв момент родителите й се развели. Най-сетне бизнесът на баща й потръгнал и Лиза успяла да изкара една година в гимназия в Орегон и да учи в чужбина – в Лондон. Като модерна, повлияна от Запада жена тя разказва на майка си за гаджетата си и купоните с наркотици, на които ходи. В някои отношения обаче е истинска рускиня. „Путин ме дразни – започва тя като мнозина други от опозиционните образовани кръгове в Москва. – Обаче само някой чужденец да посмее да го критикува! Винаги ще защитавам Русия.“ Разказва, че когато била в Лондон, хората непрекъснато се шегували с Русия и руските жени, които подигравали като „булки по поръчка“. „Беше ми обидно до сълзи – казва тя – да седя и да слушам как чужди хора се забавляват да наша сметка.“

Понастоящем това е максималният й допир с политиката. През 2011 г. Лиза започнала да се интересува от либерална политика, която била последният писък на модата в Москва. Записала се в Amnesty International и либералната партия „Яблоко“ като наблюдател по време на парламентарните избори през декември. Изпрати ли я в избирателната секция в училището на малката й сестра, където с ужас видяла как учители пълнят урните. Когато Лиза се опитала да протестира, те й се разкрещели и я накарали да седне в един ъгъл, където директорът застанал пред нея, за да не вижда. Същото се случвало в цялата страна. Много наблюдатели го запечатали с мобилните си телефони и пуснали доказателствата в интернет, което предизвика в Москва и други големи градове масови протести, каквито Русия не беше виждала от 20 години.

Лиза обаче си изпуснала нервите. „Изпаднах в истерия – разказва тя. – Два часа плаках.“ После решила: „Никаква политика повече. Това не ме засяга, а аз не съм достатъчно силна, за да се боря.“ Не е нарушила това си обещание, дори след като рублата се сринала, подкопавайки възможностите й да прави другото нещо, което обича най-много: да пътува. „Да, ужасно е. Възможностите са все по-малко – казва тя, но отказва да търси отговора в политиката. – Става дума за някаква психологическа блокада.“

Ксения Обидина, колежка на Лиза от юридическия факултет, възприема нещата по сходен начин. Тя също е дете на разведени родители и казва, че семейството и стабилността са от първостепенно значение за нея. Иска сигурна и добре платена работа. Иска да може да си позволява да пътува и да издържа майка си и сестра си. Но тази мечта се е отдалечила заради политическата и икономическата криза: Ксения иска да работи в чужда юридическа фирма, но все повече от тях си събират багажа и напускат страната. Също като Лиза и тя отказва да мисли за политика. „Не виждам смисъл да говоря за нещо, на което не мога да влияя – казва тя, докато седим в един московски „Старбъкс“. – Говоренето заради самото говорене не е интересно.“ Докато си тръгваме, добавя: „По-добре е да знаеш и да си мълчиш. По-добре да не се обаждаш. Защо да си разваляш настроението?“

Защо не мислят за политика? Владимир Путин е голяма част от отговора. Дошъл на власт през 2000 г. като кандидатът „анти-деветдесетте“, точно когато това поколение започвало да осъзнава света наоколо. Обещал да донесе просперитет и сигурност. Опирайки се на безпрецедентно високите цени на петрола и осъществените през 90-те години икономически реформи, Путин успял да изпълни по-голямата част от това си обещание, но за сметка на демократичните свободи. Стабилността и икономическото добруване се превърнали във водещата идеология, подправена с големи дози носталгия по СССР и реабилитация на греховете му. Путин нарекъл разпадането на СССР „най-голямата геополитическа катастрофа“ на ХХ в. Който не смятал така, – заявил той – „нямал сърце“.

На бизнес-ориентирания жаргон по онова време Йосиф Сталин се превърнал в „ефективен мениджър“, който леко прекалил. Учебниците и телевизията също започнали да отразяват тази нова носталгия, санкционирана от властите. Днес 58% от руснаците все още биха искали да видят връщането на съветския ред, а 40% одобряват Сталин.

Голяма част от постсъветския живот се свежда до безуспешно търсене на обединителна идея. Първоначално това била демокрацията; после консуматорското общество се превърнало в заместител на западното общество. „Модернизацията настъпи чрез потребление, но това не е достатъчно“ – казва социоложката Зоркая. „Икеа“, стъпила на руския пазар през 2000 г., добила огромна популярност сред новата средна класа като начин да живееш на достъпна цена по стилен европейски – т.е. несъветски – маниер. „Превърна се в символ на това как можеш да цивилизоваш живота си без много пари – казва тя, – но фактът, че зад този външен декор се крие напълно различна идея за човека и неговите ценности, някак си убягва на руснаците.“

От началото на третия си президентски мандат през 2012 г. Путин пропагандира още по-агресивна неосъветска идеология – както в Русия, така и в чужбина. Бори се да задържи бившите съветски републики като Украйна и Казахстан в сферата на влияние на Москва и демонстрира руската военна мощ в далечна Сирия. Поредица закони насърчават традиционните обществени ценности и са направили несъгласието още по-опасно. Един от резултатите е поколение, чиито мечти са въплъщение на всичко, което Путин би искал да бъдат: конформистки, материални и силно несклонни към поемане на рискове.

Вдига се много шум около високата до небето популярност на Путин – когато предавах тази статия, той се радваше на 80% одобрение сред руснаците, включени в допитването. Но младежите на възраст от 18 до 24 години го одобряват в по-висока степен от всички други групи – 88%. Повече от всяко друго поколение те се гордеят със страната си и нейното положение в света, свързват военната й сила с величие и вярват в бъдещето й.

В тъмния тесен двор между две тухлени сгради от XIX в. в Новосибирск намирам местните бохеми, които пият бира и слушат електронна музика. Именно тук роденият през 1995 г. Филип Крикунов отворил своята художествена галерия. Той се измъква от сбирката и ме развежда наоколо. Едно от помещенията е окъпано във флуоресцентна розова светлина, а на стената има множество лавици с миниатюрни бюстове на Ленин, изрисувани в смешни шарки. В съседното помещение млади творци са скалъпили смайващи начини да си направиш селфи. Пъхни си главата в този кашон, пълен с натрошени огледала. Пъхни я в друг и ще откриеш остатъците от меню от „Бъргър Кинг“.

Един от приятелите на Филип – и партньор в галерията – идва и ми стисва ръката. „Тъкмо разбрахме, че не са погребали никого под това място“ – възторгва се той. След като Филип наел помещенията, той и приятелите му установили, че в съседната сграда се помещава ФСБ. През 30-те години на ХХ в. тя се наричала НКВД и избила 1,2 млн. души. Често жертвите на НКВД били разстрелвани и погребвани на самото място. Но галерията на Филип – „Пространство за модерно изкуство“ – извадила късмет. Тук няма скелети в мазето – единствено хипстъри в топлата сибирска лятна вечер.

Бях срещнала Филип по-рано през деня в шикозно кафене в Новосибирск, заобиколен от невъзможно издокарани млади жени с твърде видимо коригирани устни. Новосибирск е третият по-големина град в Русия, център на индустрията и научните нововъведения. Тук има много пари. Те обаче не огрели особено Филип. Израснал без баща. Както много млади руснаци и той бил отгледан от майка си и баба си. Прадядо му се сражавал във Втората световна война и по-късно попаднал в чистките на Сталин. Баба му станала известна химичка и майка му също се занимавала с наука. Но и двете жени страстно се интересували от политика. „Всички основни теми вкъщи са за политика“ – казва Филип.

Той бил на 16, когато продемократичните протести избухнали в Москва и се разпространили в градове като Новосибирск. Десетки хиляди хора излезли на улицата, за да изискат свободни и честни избори, но протестите приличали повече на квартални увеселения, отколкото на демонстрации. На Филип също му било писнало от Путин. „Отправяха му послания – послания на недоволство – казва той, – но нямаше никакъв диалог с тези хора.“ Той не разпознавал тази Русия, която контролираната от Кремъл телевизия показвала. „Това беше някаква различна страна – казва той. – Не познавах нито един такъв човек.“ „Отидох на протестите – разказва Филип. – Опитах се да бъда политически активен. Вътре в мен кипеше. Не мислех за нищо друго. Цялата страна се вдига на протест, а аз съм част от него.“

Скоро обаче се разочаровал. „Огледах се и хората по митингите не бяха моите хора. Не се чувствах съвсем на място – казва той, – а и цялата работа не доведе до нищо.“ Това не е съвсем вярно. Протестите промениха разни неща, просто не към по-добре. През май 2012 г. Кремъл взе мерки. Оттогава десетки участници в протестите са били арестувани, съдени и хвърлени в затвора. Политическата ситуация в страната само се влоши, тъй като Путин – почувствал се предаден от средната класа, която според него сам той създал с политиката си – възприе все по-авторитарно поведение. Той публично заклейми либералите, обявили се за свобода и демокрация, като „национални предатели“ и „пета колона“.

Суровата реакция оставила дълбок отпечатък в поколението на Путин. Научила ги да не се бъркат в политиката. „Реших, че или ще се боря с тази система – казва Филип, – или ще живея в различна система“ – света на изкуството. „В него има повече добро – продължава той. – Политиката е изнервяща. Непрекъснато си нещастен и не се радваш на живота.“

На Путин му предстои преизбиране през 2018 г. Едва ли има съмнение, че отново ще се кандидатира и ще спечели поредния шестгодишен мандат. Това означава, че ще бъде на власт до 2024 г., ако не и до по-късно. По това време Филип, който бил на пет, когато Путин станал президент, ще е на 29. Дали ще се чувства добре да живее с Путин чак дотогава? Той свива рамене: „Цял живот живея с дясната си ръка и нямам проблем.“

В Академгородок – малко научно градче, построено около Новосибирския държавен университет и многобройните му институти – се срещам с Александра Михайлова. Тя е на 20 години, носи отрязани дънкови къси панталони и косата й е боядисана в червено като на пънкарка. Александра произхожда от семейство на учени – майка й е геолог, а баща й е физик, които били привлечени от градчето, основано през 1957 г. като научен инкубатор и двигател на съветската технологична надпревара със Запада. След колапса на СССР лишените от финансиране руски учени изостанали от западните си колеги. И двамата родители на Александра се захванали с бизнес.

Понастоящем тя учи в трети курс журналистика и работи по документален филм за града и неговата ярка интелектуална история – особено дисидентите през 60-те години. „До 1966 г. си имали собствена система на управление“ – казва Александра в светлия коридор на новата сграда на университета. Очите й светват, когато ми разказва за нейните дирения относно това малко кътче на свобода и интелектуален кипеж сред тоталитарното море. През 1966 г. някои от тези свободомислещи млади учени написали писмо до Москва, в което се оплакали от нещата, които не им харесвали. Отговорът – казва Александра – бил светкавичен. Мнозина били уволнени и бил наложен строг политически контрол. Но документалният филм на Александра подема отново разказа си през 80-те години със съветския пънк-рок ъндърграунд, който се разпространил в цялата страна.

В последно време – казва Александра – „цари застой. Нещо липсва. Хората не са политически ангажирани. Когато се стигне до правителството, младите или са неутрални, или са настроени положително. Никой не отстоява мнението си и границата между безразличие и съгласие е съвсем тънка.“ Властите отново са в бизнеса с цензурата. Концертът на класически рок изпълнител от 90-те бил отменен само защото се изказал срещу инвазията в Украйна. „Година след година закриват една по една медиите – казва Александра: – онези, които показват нещата по-обективно.“ Най-много от всичко обаче я натъжава това, че Академгородок, където живее, е загубил творческата жар на 60-те и 80-те години. Обществото около нея – за разлика от онова, в което живели родителите й – е предпазливо и изхабено. Копнее за промяна, за разтърсване, но знае, че то няма да дойде от нейното поколение.

„Ще бъдат децата, които днес на 13, на 15“ – казва Александра завистливо. Когато станат на нейната възраст в момента, нейното поколение ще има други приоритети. „Ще се опитаме да помогнем, но ако си на 30, няма да тръгнеш да оглавяваш революция с бебе на ръце.“

Коментари
admin admin
03.12.2016
Всяка седмица екипът на списание National Geographic България раздава на случаен принцип по 3 награди на автори на коментари на сайта www.nationalgeographic.bg. Коментарите трябва да са публикувани от авторите си през съответната седмица, за която са обявени конкретните награди. Датата на публикуване на статиите или новините не е от значение. Наградите за текущата седмица можете да видите тук: www.nationalgeographic.bg/?cid=114&article=5100
Моля, използвайте кирилица!
Мнения, които нарушават добрия тон, ще бъдат изтривани от администратора.
23.01.2017
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах