сп. National Geographic - Октомври 2017
National Geographic KIDS - Октомври 2017

Силата на вярата

3.12.2016 г.

Вие не сте просто това, което ядете, което правите или мислите. Вие сте това, в което вярвате

Поклонникът не бил сигурен, че ще успее да стигне до параклиса на Божията милост. Истинска агония било да извърви 110-те км, които хиляди вярващи изминават всяка година, за да съзрат дървената статуя в параклиса: Черната Мадона от Алтьотинг. Рихард Мьодл наскоро бил счупил петата си, но през 2003 г. взел решение да извърши първото си поклонничество от Регенсбург до Алтьотинг, Германия. Предполагал, че ако болката се усили прекалено, винаги може да хване някакъв транспорт. Но дълбоко вярвал в способността на Дева Мария да го изцели. Затова вървял. И вървял. „Когато си на път към Алтьотинг, почти не усещаш болка“ – казва той. Днес 74-годишният Мьодл има топла усмивка и яка фигура, която изглежда така, сякаш би устояла и на връхлитащ носорог. След излекуването на крака му той е правил поклонението още 12 пъти и страстно вярва в силата му да променя.

Мьодл не е сам в тази си вяра. Независимо дали е под формата на докосване от Светия дух по време на християнска служба за привличане на нови вярващи във Флорида или пък на потапяне във водите на Ганг, оздравителната сила на вярата е навсякъде около нас. Според проучванията редовните религиозни служби могат да подсилят имунната система, да понижат кръвното налягане и да добавят години към живота ни. Религиозната вяра обаче не е единственият вид вяра, способна да ни накара да се почувстваме необяснимо по-добре. На 10 000 км от Алтьотинг друг мъж преживял нещо, което приличало на медицинско чудо. През 2004 г. Майк Паулетич за пръв път забелязал,че има проблем. Не се прицелвал точно при игра на бейзбол и ръката го боляла. Освен това треперела леко, а най-странното от всичко било, че съпругата му забелязала, че той вече не се усмихва. Предполагайки, че има синдром на карпалния тунел, той отишъл на лекар. Но лошото му прицелване не било заради ръката му и причината да не се усмихва не била, защото ръката го боляла. На 42 години Паулетич имал ранни признаци за болестта на Паркинсон. Лекарят му казал, че до 10 години няма да може да ходи, да стои прав или да се храни самостоятелно. Паулетич не се влошил толкова много, както му предсказал лекарят, но години наред се борил с болестта и с депресията, тъй като говоренето и писането го затруднявали все повече. После, през 2011 г., той се обърнал към „Сиърджин“ – компания, която изпробвала нова генна терапия.

Болестта на Паркинсон възниква в резултат на хронична загуба на невротрансмитера допамин. При тестове с маймуни е доказано, че инжектирането на протеина невротурин може да забави напредването на болестта, като защитава и може би възстановява увредените допамин-секретиращи неврони. Експерименталното лечение на „Сиърджин“ се състояло в това да се изрежат две дупки – по една във всяко мозъчно полукълбо – през черепа на пациента и да се инжектира лекарството директно в целевите области.

Подобрението на Паулетич след лечението било впечатляващо. Преди опита той изпитвал затруднения да се придвижва. Непрестанно трябвало да обяснява на клиентите на компанията си за технологични разработки, че завалената му реч не е причинена от алкохол. След процедурата треперенето изчезнало, подвижността му се подобрила, а речта му станала значително по-ясна. (Днес трудно бихте разбрали, че той изобщо страда от болестта.) Лекуващата го лекарка Катлийн Постън, била удивена.

Ако трябва да сме точни, болестта на Паркинсон никога не е била успешно излекувана при хора; най-доброто, на което човек можел да се надява, било забавяне на напредването на болестта, а дори и това било изключителна рядкост. През април 2013 г. „Сиърджин“ обявили резултатите от опита: невротуринът се бил провалил. Пациентите, които били лекувани с експерименталното лекарство, не се били подобрили значително спрямо тези в контролната група, която била лекувана с плацебо – лъжлива операция, при която лекар изрязал вдлъбнатини в черепа на пациента, за да смята той, че е претърпял операция. През 2013 г. „Сиърджин“ била купена от друга компания и работата й върху невротурина като лекарство за болестта на Паркинсон била прекъсната. Постън била смазана. Но после се вгледала в данните и забелязала нещо, което я изумило.

Майк Паулетич не бил претърпял истинска операция. Той бил получил плацебо.

В определен смисъл както Паулетич, така и Мьодл участвали в представление – такова, в което хората участваме от хилядолетия, всеки път, когато отидем при лечител с надеждата, че той или тя могат да ни накарат да се почувстваме по-добре. И също както едно добро театрално представление може да ни погълне дотолкова, че да почувстваме, че гледаме нещо истинско, така и театърът на лечението е предназначен да ни погълне, като създаде силни очаквания в мозъка ни. Тези очаквания пораждат т.нар. ефект на плацебото, който може да повлияе и върху случващото се в телата ни.

Учените знаят за ефекта на плацебото от десетилетия и са го използвали като контролен фактор при изпитанията на лекарства. Сега те гледат на плацебото като на прозорец към неврохимичните механизми, които свързват ума с тялото, вярата с преживяването. Как така вярата може да стане толкова мощна, че да лекува? Ако се върнем към театъра, ключова част от вдъхновяващото представление са декорите и костюмите. Когато Паулетич усетил подобрение в симптомите, това било не само заради вдлъбнатините, които напипвал по главата си, или заради това, което лекарите му казали относно операцията. Причината била цялото преживяване, през което преминал: лекарите в бели престилки, със стетоскопи около врата; сестрите, изследванията, тестовете, може би дори и досадната музика в болничната чакалня.

Понякога лекарите наричат тези декори в болниците „театърът на медицината“. Тази драматургия се разпростира върху много аспекти на лечението и може да повлияе на подсъзнателно ниво. Скъпото плацебо действа по-добре от евтиното. Плацебо в опаковка на популярна марка работи по-добре от такова, представено като генерик. Във Франция плацебото действа по-добре под формата на свещички, докато англичаните предпочитат да го поглъщат. Често фалшивите инжекции работят по-добре от фалшивите таблетки. Но фалшивите операции изглежда са най-мощни от всичко. И най-изумителното е, че плацебото може да проработи дори и когато човекът, който го приема, знае, че това е плацебо. Това било съобщено в един превърнал се в класика доклад от 2010 г., публикуван от Тед Капчук – изследовател от Харвардското училище по медицина, и неговия екип.

След 21-дневен прием на плацебо хора със синдром на раздразненото черво се почувствали значително по-добре в сравнение с хора, които не приемали нищо, въпреки че на тези, които твърдели, че чувстват облекчение, предварително им било казано (а после – и напомнено), че приемат плацебо. Експериментът доказал, че основаната на подкрепа връзка между пациент и лечител е ключова в пораждането на вяра в добрия изход. Пациентите били информирани за силата на плацебото и позитивното отношение. Било им казано, че чрез стриктни клинични изследвания е доказано, че хапчетата плацебо отключват важни процеси на самолечение. Били инструктирани да вземат хапчетата редовно, като не пропускат нито една доза. „Да се нагърбиш с очакванията е много тънка работа – казва Капчук, който цял живот е изследвал плацебо ефекта. – Имаме си работа с много неточно измерване на един много неточен феномен. А голяма част от него е несъзнателна.“

Карин Йенсен, бивша колежка на Капчук, която в момента ръководи собствена лаборатория в института „Каролинска“ в Стокхолм, Швеция, създала експеримент, чрез който да определи дали е възможно използването на подсъзнателни внушения, за да се подготвят участниците да преживеят плацебо ефект. По време на подготвителната фаза на експеримента участниците наблюдавали екран със сменящи се изображения на лица. Йенсен използвала лица за експеримента си, защото мозъците ни са особено умели в бързото им разпознаване.

Половината от участниците получили подсъзнателно послание: лицата се появявали само за част от секундата, което не е достатъчно дълго, за да се различат съзнателно. При другите участници лицевите сигнали се задържали достатъчно дълго време, за да ги разпознаят съзнателно. По време на тази първа фаза върху ръцете на участниците били упражнени различни топлинни стимули едновременно с лицевите изображения: по-висока температура при първото лице, по-ниска при второто. В тестовата фаза, която последвала, участниците, включително и тези, които наблюдавали само бързо просветващите подсъзнателни изображения, докладвали, че чувстват по-силна болка, когато виждали първото лице, въпреки че топлинните стимули си останали умерени и идентични и при двете лица. По този начин участниците си създали несъзнателна връзка между по-силната болка и първото лице.

Експериментът показал, че реакцията на плацебото може да бъде стимулирана несъзнателно. Йенсен изтъква, че дребни стимули при влизането в болница – много от които се възприемат несъзнателно – отключват реакции в тялото ни по подобен начин. „Част от лечението е несъзнателно – нещо, което се случва инстинктивно“ – казва тя. Болниците са само една от обичайните сцени за театъра на вярата. Има стотици алтернативни медицински лечения, които впрягат в действие очакванията ни – хомеопатията, акупунктурата, традиционната китайска медицина, терапията с урина, таблетките от кравешка тор, лифтинга на лицето с човешка кръв, вливанията на витамини, лечението със звук – и това са само част от тях, при това с различна степен на доказана ефективност.

„Вярата е естествена. Тя идва отчасти от начина, по който работи мозъкът ни“ – казва Таня Лурман, антрополог в Станфордския университет, която е посветила голяма част от професионалния си живот на това да разбере човешкото взаимодействие с Бог. Тя казва, че лечението, основано на вяра, изисква не само добра история, а и усилията на активен слушател – човек със способност да накара въображаемото да се усеща като реално. Когато историята и въображението влязат в синхрон, резултатите могат да бъдат изумителни. „Хората имат капацитета да променят преживяването си – казва тя. – Това е умение, което можем да научим.“

Бях чувал за основаващото се на вярата лечение на брухос – знахарите магьосници от Катемако в щата Веракрус на източното крайбрежие на Мексико. Те са особено театрални лечители, като смесват шаманските традиции с римския католицизъм, много подобно на християните преди 1000 години. Бях чувал истории за огромни клади с формата на пентаграм и танцуващи луди, които те оплюват целия като вид благословия. Определено си струваше да ги посетя. Но когато пристигнах в Катемако и отидох до кабинета на един съвременен брухо, не открих никакви огньове или кряскащи шамани.

Доста различна от тъмната, пълна с прилепи пещера, която очаквах, чакалнята се оказа чиста малка дневна, миришеща на дезинфектант. По полиците бяха наредени пластмасови амулети и стъклени кристали. Десетина души седяха на столове, четяха списания или гледаха футбол по телевизията. Брухото, който ме поздрави, приличаше повече на лекар, отколкото на знахар. Облечен целият в бяло, той имаше спретнат мустак и къса, силно гелосана коса. Половината му кабинет беше зает от олтар, препълнен с разпятия, статуетки на светци, цветя и стотици мигащи цветни светлинки.

Бях дошъл за най-обикновена лимпиа – пречистване на духа. Брухото взе едно яйце, няколко стръка босилек и две пластмасови бутилки с пръскалки, пълни с неща, за които той каза, че блокирали завистта, защитавали от лоша енергия и докарвали богатство. Всичко беше подредено и чисто. След кратък уточняващ разговор той се зае с пречистването на духа ми, като обилно ме напръска със силно миришещи масла и потърка едно яйце в тялото ми, преди да го счупи в чаша с вода и да изследва съдържанието. Бях запознат с тази процедура – тя е обичайна за мексиканските брухос. Това, което ме изненада, беше липсата на помпозност и празно бръщолевене. Беше много повече клинично, отколкото церемониално. Брухото ме попита за коленете и кръста ми (и двете са си добре) и ме информира, че яйцето показвало, че може би в бъдеще ме очакват болки там. Подобно на радиолог, изучаваш рентгенова снимка, той посочи няколко мехурчета в яйчния белтък в чашата – знак, че някой близък до мен ми завижда и ми желае злото. После, срещу доплащане, ми предложи да ме защити от бъдещи вреди. Отказах и си стиснахме ръцете.

Тръгнах си с усещането за фиаско, сякаш бях пропуснал нещо. Къде остана театърът? Едва когато се върнах обратно на улицата, започнах да разбирам. Преди 20 години човек все още можеше да попадне на „автентични“ танцуващи и плюещи знахари от Катемако (и те все още се появяват пред туристите по фестивалите). Но очакваната цел се променя. За последното поколение конвенционалната медицина се беше превърнала в норма в Катемако. Преди време плюенето и размахването на пилешки пера е вдъхвало увереност, но повечето брухос днес са се адаптирали към времето, смесвайки бели лабораторни престилки и антисептичен спрей със своя мистицизъм, за да отговорят на очакванията на съвременните си пациенти: театърът на медицината. Моят брухо ме гледаше в очите и се усмихваше топло, подобно на опитен, загрижен лекар. И трябва да си призная, че наистина се почувствах малко по-добре.

И така, как всъщност работи театърът на медицината? Как успява вярата буквално да лекува? Част от пъзела е внушението, както доказва Йенсен. Спомнете си кучето на Павлов, чиято слюнка потичала всеки път, когато чуело звънец. Това се случвало, защото Павлов дресирал животното да свързва храната със звука. Учените са успели да дресират имунната система на плъхове, като съчетали сладки течности с циклоспорин А – лекарство, което блокира функцията на имунните клетки, за да попречи на пациентите да отхвърлят трансплантирани органи. Всеки път, когато плъхът пие сладка течност, приема и лекарството. Но след достатъчно опити лекарството става ненужно – самата сладка течност е достатъчна, за да потисне имунния отговор на плъха.

Заученият отговор на плацебо ефекта в отговор на болката е да освободи мозъчни химикали – ендорфини, или подобни на опиоиди болкоуспокояващи, които се синтезират в тялото. През 70-те двама невролози от Сан Франсиско, интересуващи се как тези вътрешни опиоиди контролират болката, направили откритие по време на експеримент с пациенти, на които тъкмо бил изваден мъдрец. Изследователите първо сравнили реакцията на плацебо група с тази на друга група, на която бил даден налоксон – лекарство, което антидотира обезболяващия ефект на опиоидите.

Никой от участниците не е получил и не е очаквал да получи обезболяващо – и всички те се чувствали зле. После учените променили експеримента, казвайки на пациентите, че някои от тях ще получат морфин, други – плацебо, а трети – налоксон. Никой, включително и изследователите, не знаел кой какво ще получи. Този път някои от пациентите се почувствали по-добре, въпреки че не получили морфин. Очакването им породило отделяне на ендорфини в телата им и тези ендорфини намалили болката. Но щом им дали налоксон, отново започнали да изпитват болка. Лекарството антидотирало действието на ендорфините, отделени поради ефекта на плацебото.

„Без човек да очаква облекчение на болките, няма как да има плацебо ефект“ – казва Хауърд Фийлдс, почетен професор в Калифорнийския университет в Сан Франциско, който е един от авторите на проучването. След този експеримент внушението е било използвано, за да се проучат ефектите от вярата върху отделянето на други вещества, произвеждани от тялото, включително серотонин, допамин и някои канабиноиди, които могат да действат по начин, сходен с психоактивната съставка в марихуаната. Но едва в началото на XXI в. учените успели да наблюдават как тези ефекти се разгръщат в мозъка.

Тор Уейгър, тогава докторант в Мичиганския университет, изследвал участниците чрез мозъчен скенер. Намазвал с крем и двете китки на участниците, а после прикрепял електроди, които можели да причинят болезнени токови удари или да парят силно. Казал на участниците, че единият от кремовете може да намалява болката, но двата крема всъщност били еднакви и нито един от тях нямал никакви болкоуспокояващи свойства. След няколко тренировки участниците се научили да усещат по-малко болка на китката, покрита с „болкоуспокояващ“ крем; при последния опит силните токови удари не се усещали като по-силно от леко щипване. Типична заучена плацебо реакция.

Най-интересното било това, което показали изображенията от мозъчния скенер. Нормалното усещане за болка започва при травмата и стига за части от секундата през гръбначния мозък до мрежа от мозъчни области, които разпознават това усещане като болка. Плацебо реакцията се движи в обратна посока, започвайки в мозъка. Очакване за оздравяване в префронталната кора изпраща сигнали на друга област от мозъка, която създава опиоиди и ги изпраща надолу по гръбначния мозък. Ние не си въобразяваме, че не ни боли. Ние буквално се самолекуваме, като очакваме облекчението, което ни е било внушено, че ще получим.

„Правилното убеждение и правилното преживяване си взаимодействат – казва Уейгър, който сега е професор в Университета в Боулдър, Колорадо и е директор на тамошната неврологична лаборатория. – И това е рецептата.“

Рецептата за вярата и преживяването вече намира път и извън лабораторията, към клиничната практика. Кристофър Спивак е лекар, специалист по болката и пристрастяванията, в Националния военен медицински център „Уолтър Рийд“ в Бетезда, Мериланд. Всеки ден той вижда хора на активна служба и ветерани с жестоки наранявания, понякога само дни или седмици след като са напуснали бойното поле. Това му предоставя възможност да използва очакването и тренировката, за да накара вътрешните опиоиди да спрат или поне да облекчат трайната болка.

Когато Спивак се срещне за пръв път с пациентите си, той не ги пита за нараняванията им или за медицинската им история – запознава се с нея от досието. Вместо това ги разпитва за тях самите. Може да научи, че в детството си някой е имал любимо евкалиптово дърво пред къщи или е обичал ментови бонбони. Накрая, ако Спивак предпише опиоиди за успокояване на болката, всеки път, когато пациентът приема такива, той вдъхва също и евкалиптово масло или яде ментов бонбон – някакъв стимул, за който Спивак знае, че ще му допадне. С времето, също като при бързо появяващите се лица на Йенсен или кожния крем на Уейгър (или пък звънеца на Павлов), пациентите започват да свързват сетивното си възприятие с лекарството. Не след дълго Спивак спира лекарството и им предоставя само звуците или миризмите. Мозъкът на пациента може да се отбие до вътрешната аптека за необходимите лекарства.

„Имаме хора с три ампутирани крайника, дори с четири, които не са на опиоиди – казва Спивак за своите пациенти ветерани от Ирак и Афганистан. – Но имаме и по-възрастни ветерани от Виетнам, които са на високи дози морфин за болки в кръста от 30 години.“

Преди две години Леони Кобън от лабораторията на Тор Уейгър оглавила ново проучване върху плацебото. Учените били добре запознати с ролята на внушението и театъра в канализирането на очакванията. Искали да изпробват ефекта на трети елемент, оказващ влияние върху усещането за болка: другите вярващи. Както и при много предишни опити върху плацебо ефекта, изследователите причинили усещане за парене върху ръцете на участниците и ги помолили да определят колко силно е то.

Този път обаче въвели още една променлива. Доброволците наблюдавали монитор и виждали серия от диези, които показвали как предишните участници са оценили усещането си за болка. За един и същ стимул участниците докладвали, че усещат по-високи или по-ниски нива на болка, в зависимост от това какво са им казали, че са почувствали предишните участници. Резултатите не били изненадващи. През 50-те години серия от тестове, наречена „Експерименти на Аш“, показала, че участниците често дават отговори, за които знаят, че са погрешни, за да се впишат в групата. Това, което шокирало Кобън и Уейгър, била самата сила на това социално влияние: ефектът бил по-мащабен от този, който можел да се очаква след предварително подготвяне.

Тестове върху реакцията на кожната проводимост на участниците – неволни промени в начина, по който тялото провежда електричество, често използвани в детекторите на лъжата – показали, че те не само докладвали това, което изследователите искали да чуят; те наистина реагирали по-слабо на болката. Изследвания с функционален магнитнорезонансен томограф загатнали за отделна, допълваща мрежа на мозъчна активност, която се активира, когато конвенционалното плацебо бива подсилено от натиска на околните. Кобън стига дотам, че да каже, че социалната информация може да е по-мощен фактор в промяната на усещането за болка, отколкото предварителната подготовка и подсъзнателните внушения, взети заедно.

„Информацията, която поемаме от социалните си връзки, има наистина дълбоко влияние, [не само] върху емоционалния опит, но и върху свързани със здравето резултати като болката и оздравяването – казва Кобън. – И ние едва сега започваме да разбираме тези влияния и как можем да ги впрегнем в работа.“

Влиянието на социалната група може да обясни защо религията може да бъде в най-буквалния смисъл това, което Карл Маркс дефинира като „опиум за народите“: тя може да ни даде достъп до собствените ни упования и очаквания, особено ако сме заобиколени от други вярващи, които правят същото. Никъде другаде силата на груповата вяра не е по-очевидна, отколкото при религиозните поклонничества – независимо дали това е ежегодното католическо пътуване до Лурд, Франция, ежегодният хадж на мюсюлманите до Мека в Саудитска Арабия или най-масовото от всички – Маха Кумб Мела, което се случва на всеки 12 години. Последната Кумб Мела през февруари 2013 г. привлече около 70 млн. индуисти към индийския град Аллахабад.

В една студена баварска утрин през май 2016 г. попаднах на поклонника Рихард Мьодл по пътя за Алтьотинг. Първото документирано изцеление там било през 1489 г., когато се твърди, че удавено момче по чудо е било върнато обратно към живота. Днес Черната Мадона от Алтьотинг привлича около милион посетители годишно. Групата, към която се присъединих, вървеше от 3 часа сутринта. След почивка за закуска всички бърбореха щастливо, очаквайки сигнал, за да потеглят отново в дъжда. Бях притеснен относно пътешествието поради операция на глезена, която бях претърпял преди 3 месеца. Но в тази весела тълпа от вярващи болката ми отшумя.

„Всеки е тук по свои лични причини, но в същата степен всеки е тук заради другия“ – казва Маркус Брунер, жизнерадостен свещеник и ветеран от поклонението, което извършва вече 27 години. – Групата поддържа теб и ти поддържаш групата.“ Когато пристигнахме в параклиса на Божията милост, го открихме покрит отвън и отвътре с вотиви – изображения, показващи чудеса, ставали в течение на стотици години и представящи всяко възможно заболяване. На стените бяха подпрени патерици и бастуни, изоставени през вековете от енориаши и поклонници, чиито страдания са били облекчени от Черната Мадона. Очакването за изцеление продължава с неотслабваща сила.

„Тук се мисли по различен начин – казва Томас Цаунер, психотерапевт и дякон, който се е преместил в Алтьотинг, за да потърси подкрепяща общност за детето си, което има проблем с развитието. – Молитвите изглежда наистина работят.“

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах