сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Време е да поговорим - могат ли хората и делфините да общуват?

1.5.2015 г.

Ще преодолеем ли бариерата в общуването между делфини и хора?

Главната треньорка Тери Търнър Болтън поглежда към делфините Хектор и Хан, чиито муцуни се подават над водата, докато те нетърпеливо чакат команда.

Двете афали в Роатанския институт за морски науки (РИМН) – курорт и изследователски център на остров край брега на Хондурас – отдавна са професионалисти в акробатичното изкуство на делфините. Обучени са по команда да правят винт във въздуха, да се плъзгат назад по повърхността на водата, изправени на опашките си, и да помахват с гръдните си перки на туристите, които пристигат няколко пъти седмично с круизни кораби.

Но учените в РИМН се интересуват повече от това как делфините мислят, отколкото какво могат да правят. Когато получат сигнал с ръка „направи нещо ново“, младите мъжки делфини Хектор и Хан знаят, че трябва да се гмурнат под повърхността и да изпуснат въздушен мехур или да изскочат от водата, или да се спуснат до дъното на океана, или да изпълнят някой друг от останалите десетина номера в репертоара им – без обаче да повтарят нещо, което вече са правили по време на сеанса. Колкото и да е невероятно, те обикновено разбират, че от тях се очаква при всеки сеанс да опитват някакъв нов вид действие.

Болтън притиска длани над главата си – знакът за „направи нещо ново“ – и после събира юмруци, което означава „в тандем“. С тези два жеста тя възлага на делфините да й покажат номер, който не е виждала по време на този сеанс – и да го направят в синхрон.

Хектор и Хан изчезват под повърхността. При тях е специалистът по сравнителна психология Стан Кучай, който носи неопренов костюм и шнорхел, както и голяма подводна видеокамера с хидрофони. Той записва няколко секунди доловимо за слуха цвърчене между Хектор и Хан, а после камерата му запечатва как двамата бавно се превъртат в синхрон и едновременно плясват три пъти с опашка.

Над повърхността Болтън събира ръце, притискайки палците и средните си пръсти – казва на делфините да продължат това новаторско сътрудничество. И те го правят. Сто и осемдесет килограмовите животни потъват, разменят си още няколко пронизителни подсвирквания и после едновременно изпускат балончета. Впоследствие правят пируети един до друг. След това ходят на опашките си. Сеансът приключва след осем почти съвършено синхронизирани изпълнения.

Съществуват две възможни обяснения за това забележително поведение. Или единият делфин копира другия толкова бързо и точно, че привидната координация е само илюзия, или пък въобще не става дума за илюзия: когато си разменят подсвирквания под повърхността, те буквално обсъждат някакъв план.

Когато някое шимпанзе гледа втренчено парче плод или мъжка горила се бие в гърдите, за да прогони друг приближаващ се мъжкар, не е трудно да видим част от себе си в това поведение и дори да си представим какво си мислят животните. В крайна сметка и ние като тях сме примати и тяхната интелигентност често ни се струва като умалена – или поне подобна – версия на нашата. Делфините обаче са нещо напълно различно. Те „виждат“ със сонар и го правят с такава феноменална прецизност, че от 30 м могат да различат дали даден предмет е от метал, пластмаса или дърво. Дори могат да подслушват ехолокаторните щракания на други делфини и да разберат те какво гледат. За разлика от приматите те не дишат автоматично и изглежда спят, като във всеки момент само едната половина от мозъка им си почива. Очите им функционират независимо едно от друго. Те са нещо като извънземен интелект, който населява нашата планета – да ги наблюдаваме може да се окаже най-близкото нещо до среща със същество от друг свят.

Делфините са изключително бъбриви. Не само че подсвиркват и щракат, но също така издават силни широкоспектърни пакети от звуци, наречени импулси, с които дисциплинират своите малки и прогонват акулите. Учените, слушащи всички тези звуци, отдавна се чудят какво – и дали изобщо – означават нещо. Със сигурност подобно силно социално същество с голям мозък не би прахосвало цялата тази енергия да дърдори под вълните, освен ако звуците не съдържат някакво смислено съдържание. И все пак, въпреки половинвековните проучвания, никой не е в състояние да каже какви са основните единици на делфинската вокализация и как те се съчетават.

„Ще бъде страшно важно, ако можем да открием модел, който свързва вокализация с поведение“ – казва 64-годишният Кучай, който е публикувал повече научни статии относно познавателните способности на делфините от почти всички други в тази област. Той вярва, че работата му с действащите в синхрон делфини в РИМН може да се окаже Розетският камък за дешифриране на делфинското общуване, но и добавя, че „Сложната интелигентност на делфините, която ги прави толкова интересни, ги прави и наистина трудни за изучаване.“

При все това на практика никакви данни не подкрепят съществуването на нещо, което да прилича на делфински език, и някои учени са отчаяни от продължаващите донкихотовски дирения. „Също така – пише Джъстин Грег, автор на „Толкова ли са умни делфините? Бозайникът зад мита“ – няма доказателства делфините да не могат да пътуват във времето, да не могат да огъват лъжици с мисъл и да не могат да изстрелват лазерни лъчи от дихателните си отвори. Вечното предупреждение на учените, че „има много неща, които все още не знаем“, е позволило на защитниците на делфините да прокарат незабелязано идеята за делфинския език.“

Но там, където Грег вижда половинвековен провал, Кучай и други видни учени съзират сериозно натрупване на косвени данни, които ги водят към убеждението, че проблемът просто не е бил разгледан по правилния начин и с подходящия набор инструменти. Едва през последните десетина години високочестотни подводни аудио записващи устройства като използваното от Кучай успяха да уловят целия спектър от делфински звуци, а едва през последните две години нови пресяващи данните алгоритми направиха възможен някакъв смислен анализ на тези записи. В крайна сметка делфинските вокализации са или една от най-големите нерешени научни загадки, или една от най-големите задънени улици в науката.

Преди нашият парвенюшки род да ги задмине, делфините вероятно са били съществата с най-големи мозъци на планетата – и вероятно най-интелигентните. В сравнение с размера на тялото им, техните мозъци са сред най-големите в животинското царство и по-големи от тези на шимпанзетата. Последният общ предшественик на шимпанзетата и хората живял преди около 6 млн. години. За сравнение – китообразните, сред тях и делфините, се отделили от останалото родословие на бозайниците преди около 55 млн. години, а последният им общ предшественик с приматите датира отпреди 95 млн. години.

Това означава, че приматите и китообразните твърде дълго са следвали две различни еволюционни траектории и резултатът е не просто два различни типа тяло, но и два различни вида мозък. Приматите например имат големи челни дялове, които отговарят за взимането на изпълнителни решения и за планирането. Ние, приматите, обработваме визуалната информация в задната част на мозъка си, а езика и слуховата информация – в темпоралните дялове, които се намират от двете страни на мозъка. Делфините обработват визуалната и слуховата информация в различни части от неокортекса, а пътищата, по които поема тази информация, за да влезе и излезе от мозъчната кора, са подчертано различни. Делфините не са кой знае колко надарени откъм челни дялове и въпреки това притежават впечатляваща дарба да решават проблеми, както и – очевидно – способността да правят планове за бъдещето. Освен това те имат изключително добре развита и дефинирана паралимбична система за обработване на емоции. Според една хипотеза тя може би е ключова за близките социални и емоционални връзки, които съществуват в делфинските общности.

„Сам по себе си един делфин не е съвсем делфин – казва биопсихоложката Лори Марино, изпълнителен директор на Центъра за защита на правата на животните „Кимела“. – Да си делфин означава да си част от сложна социална мрежа. Дори повече, отколкото при нас хората.“

Когато са в беда, делфините демонстрират степен на сплотеност, каквато рядко се наблюдава при други групи животни. Ако някой се разболее и се отправи към по-плитки води, понякога цялата група тръгва с него, което може да доведе до масово засядане на брега. Сякаш се фокусират само и единствено върху заседналия делфин – казва Марино, „и единственият начин да се наруши тази концентрация е да им предложим нещо също толкова привличащо вниманието, което да ги разсее.“ Едно масово излизане на брега в Австралия през 2013 г. беше предотвратено едва с намесата на хората, които уловиха подрастващ женски индивид от групата и го изкараха в открито море; нейните викове за помощ привлякоха групата обратно в океана.

Защо от всички същества, населяващи сушата и морето, именно делфините са развили толкова големи мозъци? За да отговорим на този въпрос, трябва да погледнем фосилните свидетелства. Преди около 34 млн. години предшествениците на днешните делфини били големи животни с вълчи зъби. Според една теория приблизително по това време период на съществено изстиване на океана изместил източниците на храна и създал ниша, която предоставила на делфините нови възможности и променила начина им на лов. Мозъците им станали по-големи и ужасните им зъби отстъпили пред по-малките, клиновидни зъби, които делфините имат днес. Промени в костите на вътрешното ухо навеждат на мисълта, че този период поставил началото на ехолокацията, тъй като някои делфини вероятно се трансформирали от самотни ловци на големи риби в колективни ловци на пасажи дребни риби. Делфините станали по-комуникативни и по-социални – и вероятно по-интелигентни.

Ричард Конър, който изучава социалния живот на делфините в Шарк Бей, Австралия, е идентифицирал три нива на съюзяване в рамките на голямата отворена социална мрежа. Мъжкарите обикновено образуват двойки или тройки, които агресивно ухажват женските и после се опитват да държат въпросните женски под строг контрол. Някои от тези двойки или тройки имат забележително стабилни връзки, които могат да се запазят десетилетия наред. Освен това мъжкарите са членове на по-големи групи от 4 до 14 животни, които Конър нарича съюзи от втора степен. Тези екипи се събират, за да откраднат женски от други групи или да защитят собствените си женски от нападения, и могат да се запазят до 16 години. Конър е забелязал дори още по-големи съюзи от трета степен, които се образуват при големи битки между съюзи от втора степен.

Два делфина могат да са приятели днес и врагове утре – в зависимост от това кои други делфини са наоколо. При приматите подходът е  по-скоро „ако не си с нас, значи си против нас“, когато им се налага да правят разлика между индивидите в самите групи, както и между групите. Но при делфините съюзите изглежда зависят от ситуацията и са изключително сложни. Необходимостта да бъдат следени всички тези отношения би могла да обясни защо делфините имат толкова големи мозъци.

Делфините са и сред най-космополитните животни на планетата. Също като хората на сушата, различните видове делфини изглежда са навсякъде из моретата и – също като хората – са доказали своята изобретателност в откриването на стратегии за хранене, които са свойствени за обитаваната от тях среда. В Шарк Бей делфини афала откъсват сюнгери от дъното и ги закрепват на муцуните си като защита, докато претърсват пясъка за малки скрити рибки – нещо като примитивна употреба на инструменти. В плитчините на Флоридския залив делфините използват своята скорост, която може да надвиши 32 км/ч, за да плуват бързо в кръг около пасажите барбун и да вдигат завеси от тиня, които принуждават рибите да изскачат от водата – право в отворените уста на делфините. Тъмните делфини край бреговете на Патагония събират пасажи аншоа в спретнати сфери и после се редуват да ги лапат.

Всички тези поведения са белязани от интелигентност. Но какво всъщност е интелигентността? Ако бъдем притиснати, често признаваме, че всъщност измерваме доколко даден вид прилича на нас. Според Кучай това е грешка. „Въпросът е не колко, а как са умни делфините?”

Има хора, които се оттеглят на духовна почивка, за да общуват с делфини, жени, които си избират да родят в присъствието на делфини, и центрове, които претендират да използват енергията на делфините, за да лекуват болести. „Плуващите в интернет пространството безумни идеи за делфините вероятно са повече от делфините, плуващи в океана.“ Много от тези странни хрумвания водят началото си от един-единствен човек – Джон Лили.

Лили бил неврофизиолог бунтар в Националния институт за психично здраве на САЩ, който започнал да изучава делфините през 50-те години на ХХ в. В книги, превърнали се в бестселъри като „Човекът и делфинът: приключения на ръба на новите научни хоризонти“ и „Умът на делфините: един нечовешки интелект“, той е първият учен, излязъл с твърдението, че тези „морски хора“ имат език. Почти самостоятелно, пише Грег, той „успя да трансформира това, което в началото на XX в. беше възприемано като странна, дишаща въздух риба, в животно, чиято интелигентност е толкова сложна, че заслужава същата конституционна защита като мен и вас.“

Благодарение на спонсорството на големи научни фондации Лили създал институт за изследване на делфините на Американските Вирджински острови, където се опитали да научат делфина Питър да говори английски. С настъпването на 60-те години експериментите на Лили ставали все по-неконвенционални – в един момент инжектирал ЛСД на делфините – и финансирането му започнало да пресъхва. Той се отправил към най-странните кътчета на антикултурата и отнесъл със себе си и правдоподобността на същата тази научна област, за чието създаване спомогнал. Делфинският „език“ се превърнал в тема табу до 1970 г., когато Луис Херман, психолог от Хавайския университет, основал Лабораторията за морски бозайници „Кеуало Бейсин“ в Хонолулу.

„Искахме да ги образоваме, за да разкрият истинския си познавателен потенциал – казва Адам Пак от Хавайския университет в Хило, който работил в лабораторията 21 години. – Отглеждахме делфините все едно бяха деца.“

В „Кеуало Бейсин“ два делфина афала, Финикс и Акеакамай, били отгледани в среда на непрекъснато обучение и получили подготовка по изкуствен език. И двамата били научени да свързват или звуци, или жестове с предмети, действия или символи.

Само че Финикс бил обучаван на звуков език, при който думите били подреждани според реда на задачите, които трябва да се изпълнят, а на Акеакамай й преподавали език на жестовете, при който редът на думите не бил същият като този на задачите. Макар на теория Финикс да можел да реагира дума по дума, Акеакамай можела да разтълкува указанията си едва след като е проследила цялата последователност от жестове. Делфините плували в пълен с предмети басейн и в над 80% от случаите успявали да изпълнят правилно получените указания.

След смъртта на Акекамай през 2003 г. и на Финикс през 2004 г., пепелта им била отнесена в морето на сърфове и разпръсната, и единственият изследователски център в света, посветен единствено на опознаването на начина, по който мислят делфините, бил закрит. Останал един голям въпрос: защо на Финикс и Акеакамай им било толкова лесно да научат езиците? Херман отхвърля всяка вероятност изследователите да са се осланяли на някакъв вроден лингвистичен капацитет. Според него наложените им отвън езици позволили на двата делфина да изявят изключителните познавателни способности, присъщи на афалите (и вероятно на другите делфини), по начин, който може би никога не би намерил проявление в дивата природа. Но дали има някаква тяхна си форма на делфинско общуване, която хората да могат да подслушат и в крайна сметка да разберат?

Оказва се, че има много данни, които навеждат на мисълта, че поне един вид делфински звуци, изследван задълбочено през последното десетилетие, наистина изпълнява ролята на нещо като референтен символ. Делфините използват характерни „идентификационни подсвирквания“, за да се представят и да се търсят един друг. Смята се, че още като малък всеки делфин си измисля уникално име и го пази цял живот. В морето делфините се поздравяват, като си разменят идентификационни подсвирквания, и изглежда помнят тези на други делфини в продължение на десетилетия. Въпреки че и други видове, като зелените морски котки и прерийните кученца издават звуци, които се отнасят до хищниците, се смята, че никое друго животно освен човека не притежава специфични обозначения за отделни индивиди.

Идентификационните подсвирквания съвсем не са единствените вокализации, които делфините издават под вода. Каква е вероятността те да са единствените звуци в техния репертоар, които обозначават нещо? Колко вероятно е делфините да имат имена само един за друг, но не и за всичко останало в морето?

През последните три десетилетия Денис Херцинг, една истинска Джейн Гудол на моретата, е опознала над 300 отделни атлантически петнисти делфина от три различни поколения. Тя изследва 450 кв.км океан край Бахамските острови в рамките на най-продължителната подводна програма за диви делфини в света. Заради кристално чистите му води, това е място, където изследователите на делфините могат да прекарват дълги периоди, наблюдавайки и общувайки с дивите животни.

Миналото лято се присъединих към Херцинг на борда на нейния изследователски кораб „Стенела“, докато тя се готвеше да проведе първите полеви изпитания на сложен нов апарат. Надява се, че някой ден той ще позволи двупосочна комуникация между нея и делфините, които толкова дълго е опознавала – и междувременно ще разкрие как те общуват помежду си.

 

Въпросният апарат с големината на кутия за обувки представлява куб от алуминий и прозрачна пластмаса, известен като CHAT (съкратено от „слух и телеметрия на китообразните“), който Херцинг носи под водата, прикрепен към гърдите й. На лицевата си страна 9-килограмовата кутия има малък говорител и клавиатура, както и два хидрофона, които изглеждат като щръкнали изотдолу очи. Вътре, сред плетеницата от жици и платки, защитени от разяждащото въздействие на морската вода, има компютър, който може да излъчва в океана предварително записани делфински идентификационни подсвирквания, а също и други делфиноподобни звуци с едно натискане на бутона, както и да записва какво подсвиркват делфините в отговор. Ако делфин повтори някое от делфиноподобните подсвирквания, компютърът може да превърне звука в думи и после да ги предаде чрез слушалка в ухото на Херцинг.

Делфините са всеизвестни като талантливи имитатори и схватливи ученици. Целта на Херцинг е да накара неколцина подрастващи женски, които познава още от рождението им, да свържат всяко едно от три подсвирквания, излъчвани от CHAT, с конкретен предмет: шал, въже и парче саргасово водорасло, каквото дивите делфини използват като играчки. Тя се надява, че въпросните три „думи“ ще се превърнат в зачатък на разрастващ се речник от общи за нея и нейните делфини подсвирквания – началото на изкуствен език, на който може би някой ден те и тя ще могат да общуват.

„Смятаме, че щом схванат за какво става въпрос, нещата ще потръгнат доста бързо – заявява Херцинг. – Тъй като са общителни, разчитаме и на това, че ги наблюдават други индивиди. Като при хлапетата на детската площадка.“ 58-годишната Херцинг е жизнерадостна и оптимистична, точно този тип личност, за която думата „визионер“, с конотацията си едновременно за гениалност и ексцентричност, пасва добре. Когато била 12-годишна, участвала в състезание за стипендия, при което трябвало да отговаря на въпроса „Какво бихте направили за света, ако можехте да направите само едно нещо?“ Отговорът й бил: „Бих създала машина за превод между езиците на хората и животните, за да можем да разбираме и другите умове на планетата.“

На борда на „Стенела“ присъстваше още един виден учен – Тад Старнър, професор по компютърни науки в Джорджийския технологичен институт. Той е пионер на преносимите компютри, както и водещ технолог в Google, където работи върху Glass – авангардния дисплей, който ще позволява на хората, носещи го на главата си, да сърфират в интернет. 45-годишният Старнър, с младежки вид, руси къдрици, големи очи и розови бузи, носи Glass почти през цялото време и си води бележки посредством клавиатура с формата на лимон, прикрепена към лявата му ръка и събираща се в дланта му. Лабораторният екип на Старнър, изработил CHAT, и той са на борда за десетдневни технически изпитания и събиране на данни.

Ако все пак някой ден разбулим загадките на делфинското общуване, това може би ще е по-малко благодарение на двупосочните CHAT  кутии, отколкото на  инструментите за анализ на данни, които Старнър и неговите студенти са започнали да прилагат към делфинските записи на Херцинг. Те разработват алгоритъм, който систематично претърсва купища некатегоризирани данни, за да идентифицира скритите в тях фундаментални единици. Ако заредите видеозаписи на хора, използващи жестомимичен език, алгоритъмът ще извлече смислените жестове от цялата бъркотия от движения на ръцете. Ако заредите аудиозапис на хора, четящи телефонни номера, той ще схване, че има 11 основни цифри. Алгоритъмът открива повтарящи се мотиви, които може би не са очевидни и които човек може би няма да знае как да потърси.

При началните изпитания на алгоритъма Херцинг изпратила на Старнър последователност от вокализации, които записала под водата – без да му каже, че става дума за идентификационни подсвирквания между майки и малки. Алгоритъмът извадил от данните пет фундаментални единици, което подсказва, че идентификационните подсвирквания се състоят от индивидуални компоненти, които са повторяеми и съвместими между майки и малки и които могат да се преподреждат по интересен начин.

„В някакъв момент искаме да имаме CHAT с всички основни единици на делфинските звуци в него – казва Старнър. – Кутията ще превежда всичко, което системата чуе, в поредица от символи и ще позволява на Денис да изпраща обратно някаква поредица от фундаментални единици. Можем ли да идентифицираме фундаменталните единици? А дали можем да й позволим да ги възпроизвежда? Можем ли да направим всичко това в момента на общуване? Това би бил Свещеният Граал.“

Когато най-сетне се отваря възможност CHAT да бъде изпитан в дивата природа, край носа на „Стенела“ се появяват не кои да е делфини. Двата делфина, които доплуват до кораба, са точно тези, които Херцинг цяла седмица се е надявала да срещне – Меридиан и Нереида. Всъщност записи на техните идентификационни подсвирквания са предварително програмирани в CHAT с надеждата, че Херцинг ще може да поздрави делфините и да взаимодейства с тях. Едва ли не сякаш те са дошли да намерят нас, а не обратното.

Херцинг познава повечето делфини още от рождението им – както и техните майки, лели и баби. Тези две женски са най-добрите кандидати за нейната работа. Те са още деца с огромно любопитство и голяма свобода да играят и изследват. При женските атлантически петнисти делфини сексуалната зрялост настъпва на около девет години. Могат да живеят над 50 години.

Когато Херцинг се гмурва във водата и когато за първи път пуска идентификационното подсвиркване на Меридиан, делфинът завива и се приближава – макар и без видими признаци на изненада, каквато може да се очаква от същество, което току-що е чуло името си, произнесено от представител на друг вид.

Херцинг плува с протегната напред дясна ръка, сочейки червения шал, който е измъкнала от банския си. Няколко пъти натиска бутона за „шал“ на CHAT. Звукът е къдраво цвърчене с продължителност около секунда, което се спуска ниско и завършва високо. Единият делфин доплува, грабва парчето плат и започва да го мести напред-назад между муцуната и гръдната си перка. Най-накрая шалът се закачва за опашката на делфина, който се гмурва към дъното.

Аз съм заедно с Херцинг във водата – на няколко метра по-назад. Чакам някой от делфините да отпраши с шала, но те не го правят. Изглежда искат да ни включат в играта. Предават си шала един на друг, обикалят около нас, изчезват с него и после го предлагат обратно на Херцинг. Тя го грабва, напъхва го пак в банския си и измъква парче водорасло. Нереида се спуска, улавя го между зъбите си и започва да се отдалечава. Херцинг тръгва след нея, като отново и отново натиска бутона с подсвиркването за „саргасово водорасло“, сякаш отчаяно си го иска обратно. Делфините обаче не й обръщат внимание.

„Не е невъзможно да си помислим – казва Херцинг по-късно, вече на борда на „Стенела“, – че ако делфините разбират, че се опитваме да използваме символи, те ще се пробват да ни покажат нещо. – Или да си представим, че са започнали да използват нашата дума за саргасово водорасло помежду си.“

Засега това все още изглежда като далечна мечта. CHAT така и не регистрира имитиращи звуци по време на едночасовата среща. „Всичко се свежда до повторения, повторения и пак повторения – казва Херцинг. – Любопитни са. Можеш да видиш как започват да схващат. Продължавам да чакам да включат. Очаквам да чуя в слушалките женски глас да казва „Шал!“ Почти можеш да видиш в очите им как мозъкът им щрака – опитват се да проумеят. Само да можех да получа някакъв акустичен отговор.“

Отговорът може и да е там – просто не във форма, която някой би могъл да разбере в момента. Нереида е украсила опашката си със саргасовото водорасло, докато небрежно плува из водата. Най-накрая се отърсва от него и изпуска голям, игрив балон.

След около час във водата с нас делфините започват да губят интерес. Преди да си тръгне, Нереида издава последно дълго и загадъчно подсвиркване, поглежда към нас и после отплува, за да се изгуби в синия мрак.

 

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах