сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Цар Самуил - гордата истина за него

1.6.2015 г.

През октомври 2014 г., 1000 години след смъртта на цар Самуил, прибавихме нови щрихи към реалния му портрет.

 

(Настоящата статия е част от съдържанието на брой април 2015 г. Предлагаме пълния текст на материала за тези, които проявяват интерес, но са пропуснали да си купят списанието.)

Спомене ли се цар Самуил, в съзнанието ми изплуват ослепените му войници и трагичната смърт на средновековния владетел. Така от поколения насам реагират и повечето наши сънародници. Самуил не е назован Страшни, нито  Велики. Той е мъченик на благородна, но неуспешна кауза.

Всъщност мъжът, чието сърце не издържало при вида на осакатените му воини, продължава Крумовата династия и е роднина на владетеля от Златния век на България - Симеон. Самуил оглавява борбите на българите за държавна и национална независимост в един от най-страшните периоди от историята ни, извършвайки наистина велики дела. През октомври 2014 г., във връзка с 1000-годишнината от смъртта му, ние се поклонихме на паметта на този необикновен човек, държавник и пълководец, но потърсихме и повече сведения за него, за да прибавим нови щрихи към реалния му портрет.

През 896 г. цар Симеон Велики, далечен наследник на Крум Страшни, разбива армията на император Лъв VI при Булгарофигон (дн. Бабаески в Турция). Византия се задължава да плаща ежегоден данък на българите. След смъртта на Симеон през 927 г. на трона му сяда неговият син Петър I. Той се жени за византийска принцеса и преподписва мирния договор с империята. Между двете съседни държави, воювали почти три века, настъпват десетилетия на мир.

Докато Петър I управлява в Преслав, в Константинопол се сменят няколко императори. През 966 г. победителят на арабите Никифор II Фока отказва да плати ежегодния данък и изгонва пратениците на цар Петър. Година по-късно нахлува с армията си в българските земи. Така започва епохалната 50-годишна война за покоряването на България.

По онова време държавата ни вече е изживяла своя Златен век. Симеоновият син наследява не само културен подем и териториални разширения, но и изтощено от непрестанни войни царство. Той трябва да се справи със заговорите на братята си Йоан и Михаил, да застане на пътя на „новите хуни" на Европа, маджарите, които многократно навлизат в българските предели, да сключва договори с тях и да им плаща данъци. Нахлуването на дружините на киевския княз Светослав, съизмеримо с викингските нападения в Западна Европа, нанася тежък удар на България. През 969 г. русите достигат  Преслав. Замонашилият се Петър I не издържа на напрежението и умира. Така си отива най-дълго управлявалият български владетел.

Светослав превзема българската столица и продължава победния си поход на югоизток. Борис II, наследникът на Петър I, запазва формално трона си, но периодът остава в летописите като „плен руски". Междувременно византийският василевс Никифор II Фока е убит, а начело на империята застава Йоан Цимисхи. След като не успява да сключи мир със Светослав, той потегля срещу него с огромна армия. През 970 г. русите търпят поражение при Аркадиопол (до дн. Люлебургаз в Турция) и са принудени да се върнат на север от Стара планина, а Борис II - да подкрепи с армията си киевския завоевател. Година по-късно Цимисхи разбива руско-българските сили пред стените на Преслав и влиза като победител в столицата. Първоначално той признава Борис за независим владетел и твърди, че по силата на стария договор между двете държави идва да помогне за прогонването на руските нашественици. След като обсажда Дръстър и Светослав се отказва от балканските си завоевания, императорът се завръща в Преслав, вече напълно свалил маската на съюзник. Той заграбва царските съкровища, преименува в своя чест града на Йоанопол и отвежда Борис и брат му в Константинопол, където триумфално сваля от българския владетел символите на  властта му. Възползвала се от маджарски нападения и руски нашествия, Византия като че ли най-сетне се е справила със своя опасен съсед и отколешен противник - Българското царство.

Ала това не е краят.

Обширни български територии в днешните Македония, Гърция, Албания, Косово и Сърбия, както и областите около Велбъжд (Кюстендил), Средец (София), Щипон (Ихтиман) и Видин са още свободни. Тамошните боляри издигат за водач „велемощния" (по думите на Йоан Скилица) комит Никола. Той и синовете му Давид, Мойсей, Арон и Самуил, останали в историята като Комитопули, „започнали да бунят България".

Вероятно Никола е управлявал големия комитат Средец - една от административните области на Първата българска държава. Комитите били висши аристократи, най-често роднини на царстващия владетел. Смята се, че Никола имал кръвна връзка с рода на Борис Покръстителя и Симеон Велики - преки продължители на Крумовата династия. Като свидетелство за християнското си усърдие Борис-Михаил назовава синовете си с библейски имена - Гавраил, Симеон и Яков. Така постъпва и комит Никола - още едно, макар и косвено доказателство за произхода му от висшата аристокрация и принадлежността му към българската царска линия. Откритият край с. Герман (в дн. Гърция) Самуилов надпис от 993 г. е посветен на паметта на родителите му и на брат му Давид. Името на Никола се разчита ясно, но от това на майката е останала само една буква.  В добавката на епископ Михаил Деволски към Виенския препис на хрониката на Скилица (1118 г.) обаче тя е назована Рипсимия. Има недоказано твърдение, че е била арменска принцеса, дъщеря на цар Ашот II Железния, омъжена за българския комит.

Антивизантийски настроените Комитопули се радват на широка подкрепа сред болярството, а и сред българското население изобщо. Принос за това има и ролята им за спасяването на българската патриаршия след превземането на Преслав от ромеите: патриарх Дамян намира убежище в Средец, после в Преспа и Охрид. Комитопулите се борят да опазят българската държавност в един от най-злощастните и тежки периоди в нашата история. Никола разделя още свободните земи на комитати и ги поверява на синовете си: Тесалия на Давид, Струмица на Мойсей, Средец на Арон и Видин на Самуил.

Комитът умира около 970 г. През 973 г. немският император Отон I приема български пратеници в Кведлинбург. Проф. Пламен Павлов счита, че това е дипломатическа мисия на Комитопулите, които вече търсят външни съюзници за контраофанзива срещу ромеите.

Смъртта на Йоан Цимисхи през 976 г. и последвалите я бунтове довеждат до сътресения във Византия. Те попречват на новия василевс Василий II да се противопостави на българското настъпление в балканските провинции на империята. Комитопулите освобождават голяма част от земите между Стара планина и Дунав, макар старите столици и околностите им да остават под византийска власт. След това насочват усилията си към възвръщането на българските територии на север от голямата река. Тамошните ромейски войски отстъпват пред напора им. После неуморните братя потеглят на юг.

Двама от тях падат в жертва на борбата за спасяването на загиващото българско царство. Скитащи власи, може би подтикнати от Византия, отнемат живота на Давид край Преспа. При обсадата на Серес хвърлен от крепостта камък погубва Мойсей. Останалите двама братя продължават да изпълняват завета на баща си. През 977 г. Самуил предприема походи в Мизия, Тракия, Тесалия и Пелопонес. Пет години обсажда прочутата крепост Лариса, превзема я и преселва жителите й в България. Пазените в този град мощи на св. Ахил той пренася в Преспа и ги полага в изградена специално за целта базилика.

През 978 г. пленените Борис II и Роман неочаквано се завръщат в България. Дали са успели да избягат, или това е таен византийски план, целящ да всее раздор в българския лагер? Като знак на зла орис облеченият в ромейски дрехи Борис не е разпознат и е убит при преминаването на границата от български войник. Роман успява да обясни кой е и е отведен във Видин при Самуил. Там тържествено е обявен за законен български цар. Самият Самуил става главен пълководец на царската армия. На практика обаче Роман оставя властта в ръцете на най-младия Комитопул, а сам се отдава на църковни дела.

Вероятно по-големият брат Арон се е почувствал засегнат от факта, че царят предава фактическата власт на Самуил. Той влиза в преговори с Василий II, дори се уговоря да се ожени за сестра му. Оказва се обаче, че доведената от севастийския митрополит бъдеща невеста на Арон не е сестрата на василевса. Измаменият жених нарежда митрополитът да бъде изгорен жив. Василий решава да отмъсти на българите, защото - по думите на Лъв Дякон - „тяхната дързост, дишаща убийство, заплашвала ромейската държава". През 986 г. императорът обсажда Средец. Хората на Арон обаче отвличат обозните животни, изгарят византийските стенобойни машини и пленяват мнозина ромеи. Василий се оттегля към Филипопол (дн. Пловдив), но в прохода Траянови врата е нападнат от притеклия се на помощ на брат си Самуил. На 17 август 986 г. почти цялата византийска армия е унищожена; самият василевс едва се спасява.

Явно провалените преговори с Византия не спират Арон от втори опит да се споразумее с врага. Самуил обвинява брат си в предателство и го екзекутира заедно с цялото му семейство. Само Иван Владислав, синът на Арон, е помилван по молба на Самуиловия син Гавраил Радомир.

Години по-късно, през 1015 г., Гавраил Радомир ще падне от ръката на пощадения си братовчед.

След разгрома на Василий при Траянови врата във Византия отново избухва бунт. Самуил използва нестабилността в империята и превзема почти цялата Солунска област, Епир, както и крепостите Верия и Сервия. Византия напълно губи контрол над земите на север от Стара планина. България отново се простира на три морета.

           

Наближава хилядната година. Тя носи смут и тревоги из целия християнски средновековен свят. В Европа очакват Второто пришествие. В България един дързък мъж, отнел живота на собствения си брат заради предателство към държавата на Крум и Симеон, е готов на всичко за нейното възкресяване. След залеза на Златния век идват безкрайни „години на ратни беди". Настъпил е Железният век на България - векът на Самуил.

 

Загубил баща и братя, Самуил е подкрепян от верни военачалници - кавхан Дометиан, Кракра Пернишки, Ивац от Прилеп, Никулица от Лариса и др. Неотлъчно до него е и възмъжалият му син Гавраил Радомир, който нееднократно спасява живота на баща си.

Насреща стои не по-малко решителен и смел враг. Василий II е владетел с аскетичен дух и сърце на боец. Съвременникът му Михаил Псел го описва като суров човек, презиращ науките, литературата и разкоша. Управлението му, преминало в непрекъснати войни с вътрешни и външни врагове, се определя като връх на византийското могъщество. Той укрепва централната власт, разширява завоеванията на империята и в крайна сметка възстановява господството й над Балканите. Този най-значим успех на Василий е следствие на четири десетилетия упорити войни, в които императорът често предвожда сам армията си. Казват, че дори дал обет да стане монах, ако успее да надвие българите.

През 989 г. размириците във Византия приключват. Василий II насочва вниманието и силите си изцяло срещу България. През 991 г. войната пламва отново. Българският цар Роман е пленен, ала Самуил не се предава. Той разбива дук Григорий Таронит при стените на Солун, но при река Сперхей (в дн. Гърция) понася тежко поражение от армията на византийския пълководец Никифор Уран. Зле ранен в лявата ръка, подпомаган от сина си Гавраил Радомир, Самуил едва успява да се завърне в българските земи.

През 997 г. Роман издъхва в константинополска тъмница. Чак тогава Самуил, сам далечен потомък на Крумовата династия, приема короната на България. Римският папа го провъзглася за император (цар) на българите. С удвоени сили новият владетел продължава несекващия двубой с една от най-мощните империи в тогавашния свят, като дори подчинява сърбите и се опитва да наложи влиянието си над хърватите.

Междувременно Самуиловата дъщеря Мирослава се влюбва в Ашот Таронит, пленения син на солунския дук. Царят отстъпва пред чувствата й - следва венчавка и назначаването на Ашот за управител на крепостта Драч. Скоро обаче той и Мирослава тайно заминават с кораб за Константинопол, където са приети с почести сред императорските велможи. Въпреки това предателство Самуил благославя брака и на другата си дъщеря Косара с пленения сръбски княз Иван Владимир и дори връща княжеството на зет си. Години по-късно князът ще погине от ръката на уплашения за властта си Иван Владислав (1016 г.). Самуил жени сина си Гавраил Радомир за дъщерята на унгарския владетел Геза и така си осигурява - макар и временно - съюз с маджарите.

           

През 1000 г. Василий II повежда решителна война за унищожаване на Самуиловото царство. Неговите пълководци Теодоркан и Никифор Ксифий навлизат в Мизия и превземат Плиска, Преслав и други градове. Година по-късно императорът воин повежда армиите си към южните български земи. Там възстановява разрушените от Самуил ромейски твърдини и завладява Верея, Сервия и Воден. През 1003 г. Василий обсажда Видин. Нападението на Самуил над Одрин не принуждава василевса да свали обсадата. След 8-месечна обсада градът пада в ромейски ръце, вероятно предаден от местния митрополит. На следващата година Василий II разбива Самуиловата армия при река Вардар. „България постепенно отстъпва на превъзхождащата я като стопанска, демографска и военна мощ Византийска империя" - коментира този трагичен обрат проф. Павлов. Ромеите успяват да привлекат за съюзник новия унгарски крал и маджарите нападат северните български земи. Въпреки извънредно тежкото положение цар Самуил и болярите му не скланят глава. Воеводата Кракра удържа крепостта Перник, нанасяйки сериозни загуби на обсаждащите я императорски воини. Упоритостта на българите вбесява Василий II. Нови десет години той отново и отново нахлува в земята им, която „потреперила от многото убийства и се покрила с пепел, а мечовете и копията на ромеите се притъпили от костите на варварите и от многото обезглавявания". Самуил влиза в нови и нови сражения, показвайки, че издръжливостта и упоритостта му не знаят граници.

Българският цар започва да изгражда обширна отбранителна система по поречието на Струма, откъдето византийците нахлуват най-често. Когато през лятото на 1014 г. Василий II за пореден път потегля срещу българите, при днешното с. Ключ той се натъква на висока дървена стена. Мятайки стрели, копия и камъни, защитниците й избиват много от нападащите ромеи. Стратегът Никифор Ксифий обаче открива пътека, по която преминава възвишенията на Беласица и излиза в гръб на българите. Притиснати от две страни, воините на Самуил побягват. Мнозина загиват в последвалото клане, но още повече са пленени. Гавраил Радомир едва успява да избави своя баща, който лично ръководи отбраната. Двамата намират спасение в крепостта Прилеп.

Към пленените 15 000 български войници Василий II постъпва чудовищно жестоко. Заповядва те да бъдат ослепени, като на всеки 100 души оставя по един едноок за водач. След това злодеяние, потресло „и българите, и ромеите", незрящите воини са пуснати да се върнат при своя цар.

„Това е нечувано варварство, дори за онези сурови времена - коментира Методи Златков, асистент в Секцията за средновековна археология на Националния археологически институт с музей към БАН. - То не прави чест на считаната за опора на православието, християнската етика и култура Византийска империя. Ала Василий иска да пречупи духа на Самуил на всяка цена, да отнеме на българите веднъж и завинаги неукротимата им готовност за съпротива."

Заради постъпката си императорът получава прозвището Българоубиец.

На 6 октомври 1014 г., потресен от гледката на ослепените си воини, Самуил умира от инфаркт. Суровото сърце на воина и владетеля, преминал през толкова кръв и смърт, не издържа при вида на осакатената си армия.

Царят е погребан в базиликата „Св. Ахил" на едноименния остров в Малкото Преспанско езеро. При разкопки през 1969 г. гръцкият археолог Николаос Муцопулос открива в южния кораб на храма четири погребения, три от които са ограбени още през Средновековието. Въпреки отсъствието на надписи проф. Муцопулос е убеден, че това са гробовете на Самуил, неговия син Гавраил Радомир, зет му Иван Владимир и - по ирония на съдбата - на техния убиец Иван Владислав, последния официален самодържец от Комитопулите. Впрочем в т.нар. Битолски надпис този противоречив владетел не пропуска да подчертае, че е племенник на Самуил и поради това - законен български цар.

Намерените в Самуиловия гроб останки са на висок 1,60 м мъж, облечен в скъпа ризница и бродирани със злато одежди. Починал е на около 70 години. Ранената му и зле зарасла след това лява ръка, спомената в средновековните ръкописи, недвусмислено показва, че това е българският цар Самуил. Днес костите му се съхраняват в Музея за византийска култура в Солун.

След гибелта на Иван Владислав България окончателно пада под византийска власт. Самуиловото име се превръща в знаме на борбата срещу ромейското господство. През 1040 г. избухва въстанието на Петър Делян - реален или мним внук на Самуил. То няма успех, ала 30 години по-късно боляринът Георги Войтех вдига ново въстание и обявява за цар Самуиловия правнук Константин Бодин. Бунтове срещу византийската власт избухват в Тесалия (1066 г.), Дръстър (1074 г.), Несебър (1079 г.) и др. Независимото българско царство е възстановено едва през 1185 г. от Асен и Петър. Два века след Самуил техният брат Калоян Ромеоубиец се позовава на името му, за да докаже правото си на царската корона. Ярка оценка на великия Комитопул дава византиецът Йоан Ставракий, който в началото на XIII в. пише за „оня прочут Самуил, който и до днес е в устата на българите...".

В наши дни директорът на НАИМ към БАН доц. д-р Людмил Вагалински определи загиналия преди едно хилядолетие Самуил като „царят, който не се е борил за власт... държавникът, който обичал толкова силно народа си, че сърцето му спряло при вида на осакатените му воини". После добави: „България има нужда от такива водачи и днес. Дано ги разпознаем!"

Дано.

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах