сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Силата на осемте

4.11.2016 г.

Октоподите променят формата и цвета си, изпускат мастило, изчезват в миниатюрни пукнатини и вкусват чрез смукалата си. Защо тогава ни напомнят за нас самите?

Седиш си на морското дъно, току до брега на индонезийския остров Лембе. Не е дълбоко – само около 5 м, и има много светлина. Както се очаква на такова тропическо място, водата е топла. Навсякъде наоколо се виждат вълнички фин сиво-черен пясък, покрит на места с някакво зеленикаво нещо. Докато се оглеждаш, забелязваш раковина. Тя е здрава и има шест големи шипа. Може би създателят й е вътре. Или пък отдавна е мъртъв и раковината сега принадлежи на рак пустинник. Обръщаш я любопитно. Редичка смукала. Чифт очи. Октопод. И по-специално Amphioctopus marginatus, известен още и като кокосов октопод. Обичайното му име идва от навика му да се крие в изхвърлени кокосови черупки (понякога дори ги взема и ги разнася наоколо, за да ги използва като спешно убежище). Но на практика всяка голяма черупка му върши работа, включително и раковина. С няколко от смукалата си този октопод придържа двете половини на черупка от мида. Докато го наблюдаваш, той ги пуска и лекичко се повдига. Създава впечатлението, че преценява ситуацията. Застиваш неподвижно. След миг октоподът се измъква от черупката. Тялото му е с размерите на палец, а пипалата му – около 3 пъти по-дълги. Докато изпълзява на пясъка, се оцветява в сходна отсянка на тъмносиво. Тръгва ли си? Не. Поставя няколко от пипалата си на пясъка, а останалите – над черупката. С едно движение обръща черупката обратно и плавно се вмъква вътре. Не искаш да го безпокоиш повече и се готвиш да отплуваш, когато забелязваш леко движение. Животното е изхвърлило реактивна струя вода, почиствайки пясъка под мидата. Сега има малка пролука между черупката и морското дъно. В тази пролука отново се появяват очи. Приближаваш маската си и за момент се втренчвате един в друг.

Вижте още: Октоподите – майстори на камуфлажа и сръчни ловци

От всички безгръбначни октоподите приличат най-много на нас. Отчасти е заради начина, по който отвръщат на погледа ти, сякаш те преценяват. (Това ги отличава и от много гръбначни: повечето риби не изглеждат така, сякаш се вглеждат в теб.) Отчасти е заради сръчността им. Осемте им пипала са осеяни със стотици смукала, което им позволява да боравят с предмети, независимо дали отварят мидени черупки, разглобяват филтърната система на аквариум или развиват капачки от буркани. Това ги отличава от бозайници като делфините, които, въпреки цялата си интелигентност, са ограничени от анатомията си и не могат с лекота да развинтят нищо. Същевременно октоподите са също толкова извънземни, колкото и всеки друг пришълец, който можете да си представите. Като начало разполагат с три сърца и синя кръв. Когато се чувстват застрашени, изпускат мастилен облак и се стрелват в друга посока. Нямат кости. Единствените твърди части от тялото им са клюнът, подобен на папагалска човка, и хрущялната обвивка около мозъка им. Това ги улеснява да изчезват в миниатюрни пукнатини – способност, която им позволява да избягат, подобно на Худини, от всеки аквариум, освен от най-добре подсигурения за октоподи. Не само че всичките им смукала могат да се движат независимо едно от друго, а и всяко е покрито с вкусови рецептори – представете си тялото си, покрито със стотици езици. Кожата им е осеяна с клетки, чувствителни към светлината. А най-извънземното е, че… Но нека да изчакаме с това. Нека първо се срещнем с друг октопод.

Седиш си в малък кабинет в Музея по естествена история в Лондон. На бюрото пред теб лежи парче блед камък. До теб Джейкъб Винтър го сочи с пръст. „Това тук е мастилената торбичка – казва Винтър, експерт по фосилизираните безгръбначни в Бристолския университет, Великобритания. – Това всъщност е пигмент – химически съхранен меланин.“

Навеждаш се напред, за да погледнеш. По камъка ясно личат очертанията на октопод. Не е голям – приживе вероятно е бил с дължина около 25 см. Можеш да проследиш линията на мантията – подобната на торбичка структура, в която се помещавали хрилете, сърцата и другите жизненоважни органи. О, да. Това тъмно петно в средата – това е мастилената торбичка. „А тези малки кръгли неща – казва Винтър – са смукалата.“

Фосилите от октоподи са редки; животните с меки тела обикновено не оставят следи. Този фосил е на около 90 млн. години, което го прави един от най-старите познати октоподи. Когато това същество е живяло, изчезването на динозаврите все още било 25 млн. години напред в бъдещето.

Хората принадлежим към клас бозайници; октоподите – към клас главоноги. Думата се отнася до странната им анатомия, при която пипалата им са прикрепени директно към едната страна на главата им, докато „торсът“ – торбестата мантия – е прикрепен към другата. Главоногите са вид мекотели – група, която включва черупчестите и голите охлюви, както и мидите и стридите.

Главоногите са били сред първите хищни животни, ловували в древните морета. Еволюирали преди повече от 500 млн. години – дълго преди да се появят рибите. И наистина, ако можехме да се върнем 450 млн. години назад във времето, някои от най-свирепите хищници в океаните биха били черупчестите главоноги. Някои били огромни – черупката на отдавна изчезналия Endoceras giganteum вероятно е била дълга над 5 м.

Днес са известни над 750 съвременни вида главоноги. Освен близо 300-те вида октоподи те включват редица калмари и сепии и няколко вида наутилуси – причудливи животни, които имат по 90 пипала и живеят в черупки.

Съвременните октоподи са разнообразна шайка. Дофлейно­вият октопод е гигантски. Всяко от пипалата на едър индивид може да достигне 2 м дължина, а целият индивид  може за тежи над 100 кг. Други, като вълчия октопод, Octopus wolfi, са миниатюрни и тежат под 30 грама. Някои октоподи имат малка мантия, но невероятно дълги пипала; други са с по-съразмерни пропорции. Повечето пълзят върху коралите, калта или пясъка, като плуват само за да стигнат от едно място до друго или за да избягат от хищник, но някои се осмеляват да се носят по океанските течения. Октоподите могат да се открият от тропиците до полюсите, от кораловите рифове до пясъчните наноси, от плитките лагуни до бездните. Или поне могат, ако ги забележиш.

Да се върнем на Лембе. Утрото е слънчево. Плуваш над плитък риф. Водачът ти прави знак с ръка, който значи, че е видял октопод. Къде? Оглеждаш се. Никакъв октопод. Само скали и корали. Той настоятелно жестикулира: голям октопод! Вглеждаш се накъде сочи. Не, нищо. Чакай. Виж пак. Онзи тъмен корал там. Не е корал. Това е голям син октопод, Octopus cyanea.

Октоподите и сепиите, които живеят в плитки води и ловуват през деня, са световни шампиони в прикриването. Разбира се, прикриването не е нещо необичайно: много същества са еволюирали да изглеждат като нещо, което не са. Например този оранжев сюнгер там не е никакъв сюнгер, а риба дявол, дебнеща за някоя невнимателна рибка. Това листо, което виждаш да се носи над пясъка, не е листо; то е риба, еволюирала да прилича на листо. Онази малка анемона е морски охлюв, който е еволюирал да прилича на анемона. И навсякъде, където погледнеш, части от пясъка стават и започват да се разхождат наоколо (дребни рачета с черупки с цвета на пясъка) или пък отплуват (писии с пясъчен цвят).

Това, което отличава октоподите и сепиите (и в по-малка степен – и калмарите), е, че могат да се прикриват в движение. Сякаш използват кожата си, за да създават триизмерни изображения на обекти в обкръжението си. Как го правят?

Прикритието на октоподите има три главни елемента. Единият е цветът. Октоподите генерират цветове чрез система от пигменти и отразители. Пигментите се съдържат в хиляди миниатюрни сакчета в най-горния слой на кожата. Когато сакчетата са затворени, приличат на миниатюрни лунички. За да покаже пигмента, октоподът свива мускулите около сакчето, като така го отваря и разкрива цвета. В зависимост от това какъв набор от сакчета отваря или затваря октоподът, той мигновено може да създаде шарки като ленти, ивици или петна. Отразяващите клетки са два вида. Първият отразява постъпващата светлина, като така кара кожата да изглежда бяла на бяла светлина, червена на червена светлина и т.н. Вторият тип е като живо сапунено мехурче, което мени цвета си, когато се гледа под различни ъгли. Заедно рефлекторите и пигментните органи позволяват на октопода да създава огромно разнообразие от цветове и шарки.

Вторият елемент на прикритието е текстурата на кожата. Свивайки специални мускули, октоподите могат да променят кожата си от гладка в шипеста. Ефектът може да бъде екстремен. Водорасловият октопод, Abdopus aculeatus, оформя временни структури от тънки израстъци, които създават впечатлението, че животното е просто част от водораслите.

Третата част от прикритието е позата. Начинът, по който октоподът застава, може да го направи повече или по-малко забележим. Някои октоподи например се свиват на топка като парче корал и използвайки две от пипалата си, пълзят бавно по морското дъно.

Как така октоподите са станали толкова добри в това? Краткият отговор е: еволюция. В продължение на десетки милиони години индивидите, които са били по-добри в маскирането, е било по-вероятно да избегнат хищниците и да оставят поколение. А много животни – включително мурени, делфини, раци богомолки, корморани, множество риби и дори други октоподи – са ентусиазирани консуматори на октоподи. Тъй като октоподите нямат кости, хищниците могат да изядат цялото животно. Както казва Марк Норман, световен експерт по живите цефалоподи към музея „Виктория“ в Мелбърн, Австралия: „Тези животни са чисто месце, което се разхожда наоколо – истинско филе миньон.“

Сега нека обърнем внимание на въпроса за нервната система на октоподите. Обикновеният воден охлюв лимнея има само 10 000 неврона; омарите имат около 100 000; скачащите паяци – 600 000. Медоносните пчели и хлебарките имат около милион. Така че 500-те милиона неврони на обикновения октопод, Octopus vulgaris, поставят тези животни в привилегирована позиция. По отношение на броя неврони те са по-надарени от мишките (80 млн.) и плъховете (200 млн.) и са почти наравно с котките (700 млн.). Но докато гръбначните държат повечето си неврони в главите си, две трети от тези на октопода са в пипалата му. Нещо повече – нервните системи изискват доста енергия за функционирането си и могат да еволюират до големи размери само ако ползите надвишават разходите. Така че какво става тук?

Питър Годфри-Смит – биолог – специалист по октоподите в Сити Юнивърсити, Ню Йорк, и в Университета в Сидни, Австралия, предполага, че няколко сили може да са помогнали на октопода да развие сложна нервна система. Първата е тялото му. Нервните системи в крайна сметка еволюират заедно с телата, а тялото на октопода е еволюирало като необикновено сложно. Тъй като няма кости, октоподът може да протегне всеки крайник във всяка посока и да го огъва във всяка точка; за разлика от вас и мен той не е ограничен да го движи при рамото, лакътя или китката. Това предоставя на октопода огромен набор от възможни движения; освен това всеки крайник може да прави нещо различно. По тази причина ловуващият октопод може да бъде впечатляваща гледка. Може да протегне всичките си пипала над пясъка, като всяко едно изследва. Ако едно от пипалата подплаши скарида, две други могат да се протегнат да я уловят. Октоподите също така си имат всичките тези смукала, които се движат независимо едно от друго, да не говорим за структурите и механизмите за контролиране на цвета и текстурата на кожата. Същевременно животното е развило капацитета да възприема и обработва огромно количество постъпваща сетивна информация: за вкус и допир от смукалата, за гравитация – от структури, наречени статоцисти, както и цялата информация, събирана от сложните му очи.

Отгоре на това много октоподи живеят в сложна в пространствено отношение среда – те трябва да се придвижват над, около и през рифовете. Тъй като нямат телесна броня, те трябва да са нащрек за хищници и в случай че камуфлажът не е достатъчен, трябва да знаят къде да се скрият. И накрая октоподите са бързи, сръчни ловци, които ловят и ядат голямо разно­образие от животни – от стриди, през раци до риби. Тела без кости, сложна среда, разнообразна диета, избягване на хищниците – всички тези фактори, смята Годфри-Смит, могат да подтикнат еволюцията на интелигентността.

И все пак, докато октоподите определено имат сложна нервна система, те фактически умни ли са? Оценяването на интелигентността на други животни е сложна задача. Признаците за интелигентност у птиците и бозайниците, като например способността им да използват инструменти, често нямат особен смисъл за октопода: за него цялото му тяло е инструмент. Не му е нужно приспособление, за да бърка в пукнатините – просто може да пъхне пипало в тях – или да разтвори стрида.

Като споменахме това, експерименти, започнали през 50-те и 60-те показали, че обикновените октоподи  са добри в задачи, включващи научаване и запаметяване – два атрибута, които асоциираме с интелигентността. И наистина една определена част от мозъка на октопода – вертикалният лоб, е посветена на такива задачи. Видовете октоподи донякъде се различават по организацията на мозъка си и тъй като са проучени само няколко, никой не знае дали всички са еднакво надарени. Рой Колдуел, изследовател на октоподите от Калифорнийския университет в Бъркли, казва: „Някои, които съм виждал в лабораторията, изглеждат от глупави по-глупави.“ Кои например? „Octopus bocki, едно миниатюрно октоподче.“ Защо да е глупав? „Ами просто не прави почти нищо.“

Но може би това дали са умни или глупави е по-маловажно от факта, че са направо удивителни от първото до последното пипало. Омагьосващи са.

Да направим едно последно гмуркане. Над Лембе се спуска полумрак. Пред теб две малки рибки хвърлят хайвер. Голям рак пустинник в своята черупка назаем минава покрай нас. А там, върху една скала, има малък водораслов октопод.

Докато го гледаш, той се размърдва. В един миг изглежда, сякаш плува. В следващия миг сякаш се плъзга. Сега започва да се катери по камъните. Докато се придвижва надолу по наклона, едното му пипало открива малка дупчица и малко по малко той се мушва в нея. Скрива се. Не, не съвсем. Едно връхче от пипало се показва от дупчицата, опипва наоколо, грабва няколко малки камъчета и запушва входа. Готово. Вече е на сигурно място за през нощта. 

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от Ноември 2016
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах