сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Възраждането на Сейшелите

4.11.2016 г.

Природата получава втори шанс на тези уязвими острови в Индийския океан

Ник Пейдж, гениален новозеландец с опалено от слънцето лице и къдрава черна коса, държи снимка на най-издирваното същество на о-в Асумпсион: червенобуз булбул, птица горе-долу с размерите на чинка, с черен гребен като на мохиканите и по едно огненочервено снопче перца под всяко око. От 2013 г. екип от рейнджъри по опазването на природата са застреляли или уловили в мрежи 5278 червенобузи булбули на това миниатюрно островче от 12 кв.км с форма на запетая, на 400 км северно от Мадагаскар. Сега е останал само един. Пейдж на два пъти се е доближавал до бройката 5279, но лошият късмет му попречил да стреля. При първия случай прелетяла каня и подплашила плячката му, а при втория се разразила дъждовна буря. Такива са изпитанията пред обикновения снайперист. Но Пейдж – наскоро дипломирал се като специалист по опазване на природата, уверява, че „с малко късмет и много криене“ ще улучи булбула. Изпъва палец и се ухилва, докато казва: „Това е размерът на мишената.“

Червенобузите булбули са жизнерадостни птици с бъбрива песен. Произхождащи от Азия, те били донесени на о-в Асумпсион като домашни любимци от работниците от о-в Мавриций, които добивали гуано през 70-те. Не е ясно дали са избягали от клетките си или са били освободени, но популацията им нараснала експлозивно и домашните любимци се превърнали във вредители. Причината, поради която ги изтребват, не е присъствието им на о-в Асумпсион, а близостта им до о-в Алдабра, отстоящ на 28 км в Индийския океан. Алдабра е най-западният от 115-те Сейшелски острови и атоли и един от най-важните природни резервати в света. Сред биологичните му съкровища е и един срещащ се единствено тук булбул. Мениджърите по опазване на дивата природа се боят, че ако азиатският имигрант колонизира острова, ще конкурира ендемичния булбул и други ендемични птици за ограничените хранителни ресурси, ще ловува ендемични безгръбначни и ще донесе семена от инвазивни растения. За да опазиш бисерите, трябва да прогониш нашествениците, казва ми ръководителката на проекта по изтребването му Джесика Муму. „Червенобузите булбули вече веднъж са се добирали до Алдабра; могат да го направят отново.“ Фондацията „Сейшелски остврови“, която има грижата за Алдабра, не би рискувала такова нещо, затова се заема с проблема на място, в източника му – на о-в Асумпсион.

Булбулите не са единствените птици, които природозащитниците са взели на мушка. Подобната на чинка мадагаскарска фоудия – птица с толкова яркочервени пера, че сякаш пламти, също бива изтребвана. Тя също има ендемичен сродник на Алдабра. В началото на XXI в. неканената фоудия създала популация от около 100 индивида на Алдабра, преди да бъде открита и да започнат усилията по унищожаването й. Да избиваш една птица, за да спасиш друга, може да изглежда извратено – неправомерна намеса в делата на природата. Екологичната реставрация на острови понякога бива критикувана като не по-добра от човешката намеса, която първоначално е нанесла вреда на островите. Това е като игра на Господ с природата – да отнемеш парченце тук, да добавиш друго там. Еколозите реставратори виждат нещата по друг начин, водейки се от принципа „Щом ти си го счупил, значи ти ще го поправиш“. Хората са довели чужди видове или умишлено, или случайно и тези видове са изменили екосистемите на островите, понякога съсипвайки ги до неузнаваемост. Това е особено в сила, когато нашествениците са бозайници. На изолирани архипелази като Сейшелите – и родната ми страна Нова Зеландия – животът е еволюирал при почти пълна липса на бозайници. (И на двете островни групи единствените местни сухоземни бозайници са прилепите.) Островните видове не могат да понесат хищничеството и съперничеството на бозайниците, които са еволюирали на континентите. Целта на реставрацията е да изравни везните на екологичното игрално поле. А понякога единственият начин да се направи това е да се премахнат побойниците от училищния двор. Десет дни след като се срещнах с Пейдж, той застреля последния червенобуз булбул. Казват, че живеем в епохата на шестото масово измиране – причинен от хората спазъм от загуба на видове, огромно редактиране на историята на живота. Как да се отклоним от тази траектория? Можем да започнем, като цитираме началните думи от Конституцията на Сейшелите: „Ние, хората на Сейшелите, БЛАГОДАРНИ на Всевишния за това, че обитаваме една от най-красивите страни в света; ВИНАГИ ЗАГРИЖЕНИ за уникалността и крехкостта на Сейшелите… [декларираме абсолютната си посветеност] да помогнем за опазването на безопасна, здрава и функционираща природна среда за нас и за идните поколения.“ Ако това звучи като манифест за опазване на природата, така и трябва да бъде, тъй като на Сейшелите има много за опазване, особено на гранитните острови в източната част на архипелага.

Тези острови, където живее по-голямата част от 93-хилядното население на Сейшелите, представляват върховете на потънала земя, отделила се от суперконтинента Гондвана заедно с Индия и Мадагаскар преди 125 млн. години, носейки със себе си праисторическа флора и фауна. Милионите години еволюционна изолация, съчетани с епизодични инжектирания на нов биологичен капитал, са създали редица куриози, сред които жабки, по-дребни от човешки нокът, гигантски костенурки, тежащи четвърт тон, палма с толкова големи орехи, че биха счупили черепа ви, ако паднат върху вас, дърво, чиито шушулки приличат на медузи, скорпион с предни крайници като на богомолка, които се стрелват и сграбчват плячката в смъртоносна хватка и сухоземни крабове с размера на котка. Най-източният остров от гранитните е Фрегат – частен остров с луксозен курорт и няколко същества, за които той е последното убежище. Един от тези видове е птицата сейшелската шама, чието шикозно черно-бяло оперение и любопитен нрав са я направили местен любимец.

Някога този вид е бил широко разпространен, но към средата на 60-те години били останали по-малко от 15 живи екземпляра, всичките на този остров с малко над 2 кв.км площ. Природозащитниците започнали програма за възстановяването му. Бездомните котки били унищожени. На шамите били предоставени изкуствени гнездилки и допълнителна храна. Докато броят им растял, някои птици били преместени в други свободни от хищници островни убежища, за да се намали рискът, и днес популацията е закрепена на няколкостотин.

Не по-малко важни в пантеона от реликви на о-в Фрегат са гигантските многоножки – лъскавочерни, дебели колкото човешки пръст, дълги по 15 см членестоноги, които се събират, оплитат се на възли и безнаказано пресичат пътищата на острова. Великолепните пълзящи твари са най-активни след залез-слънце, затова се присъединих към Таня Лайбрик, мениджър по опазването на природата в курорта, за нощна разходка из гората. Вървяхме бавно и внимавахме за всяка стъпка, за да избегнем някое съдбоносно изхрущяване. Учените са изчислили, че една пета от листата, които падат в гората на всеки 24 часа, биват изяждани от гладните стоножки.

Докато разглеждахме един пън наблизо, лъчите на челниците ни се спряха върху самотен сиво-кафяв бръмбар с издутинки на коремчето, подобни на Брайлово писмо и по две кукички на върха на всеки крак – една от най-едрите чернотелки в света, която може да се види в диво състояние само на о-в Фрегат. Чудо е, че този кротък гигант (с дължина до 3 см) е оцелял. През 1995 г. се сбъднал най-лошият кошмар на островните природозащитници – на о-в Фрегат се появили плъхове. Сейшелското име на големия бръмбар е bib armé – „брониран паяк“, но никакъв екзоскелет не би могъл да го защити – нито пък паякоподобните телифониди, охлювите и други местни безгръбначни – от зъбите на гризачите. За 4 години популацията на бръмбара намаляла с 80%.

Бил отправен призив за международна помощ, за да се предотврати екологичният колапс, и през 2000 г. о-в Фрегат бил успешно отърван от плъховете. Споменът за това измъкване на косъм, смесен с горещия мрак на гората, под­свиркването и крякането на магелановите чайки и рибарките по върховете на дърветата, шумулкането на многоножките из опадалите листа, и този самотен бръмбар в светлината на челника, ми се сториха като свещена благодат.

Тънка, бледосиня змия се появи до краката ни и Лайбрик махна няколко листа, за да разкрие не змия, а безкрако земноводно – още едно типично за Сейшелите същество. Животното със заострена глава извъртя тялото си, оформяйки гневни гънки, и се оттегли в безопасността на бърлогата си. Безкраките земноводни се смятат за част от първоначалните обитатели на Сейшелите – съществата, които са извършили отдавнашното пътешествие на „сал“ от Гондвана. Такива видове са известни като „дълбоки ендемити“, защото генетичната им линия достига далеч назад до праисторическите времена.

„Няма дори и шепа други островни групи, които да имат това, което имат Сейшелите – казва консервационният еколог Кристофър Кайзър-Бънбъри. – Галапагоските острови са голямо име заради Дарвин, но Сейшелите с нищо не им отстъпват.“ Изкачвах се с Кайзър-Бънбъри да търся дървета медузагини на главния сейшелски остров Мае. Както е при много екологично увредени острови, за да откриете еволюционно стари видове, трябва да се качите нависоко – до планинските върхове, отвъд обсега на земеделието и заселването. Катерехме се по една от оголените скали, известни на учените като инселберги, а на жителите на Сейшелите като glacis – куполи от сивкавочервен камък, оформян от дъждовете от хилядолетия, които стърчат над пищнозелената гора.

Растенията се закрепят в цепки и пукнатини в гранита и повечето от тези, които живеят тук, са ендемични, включително медузагините. Регистрирани са по-малко от 25 възпроизвеждащи се индивида от този единичен вид – и то само тук, където повечето други растения намират палещата жега и подкопаващия дъжд за непоносими. По причини, неясни за никого, семената им рядко покълват в дивата природа – сериозна опасност за едно критично застрашено растение. Екземплярът, който открихме, изглеждаше здрав, но имаше само няколко от характерните шушулки, които висят подобно на малки медузи сред лъскавите зелени листа. Пътят към възстановяването на този изтерзан вид ще бъде дълъг тук, върху скалите – остров в острова, убежище за оцелели останки от праисторически времена.

По-надолу по склоновете на планината, там, където скалите срещат джунглата, се натъкнахме на работна бригада, която режеше инвазивната растителност и изтръгваше млади растения икако, гуава и канела, за да подпомогне ендемити като сарацениите да си възвърнат терена. Кайзър-Бънбъри обясни, че целта на реставрацията е да се възстанови интегритетът и функционалността на екосистемата, а не да се възстановява пейзаж, който е съществувал преди сто, хиляда или десет хиляди години. Става дума да се позволи на оцелелите парчета от една фрагментирана система да се свържат отново и да възстановят историческата си траектория. „Помагаме на системата да се възстанови – каза той. – Не се занимаваме с обикновено градинарство.“

Биологът Е. О. Уилсън, „бащата на биоразнообразието“, преди почти 25 години предсказал, че този век ще е „ерата на реставрирането в екологията“. Тази идея разпалва въображението и на жителите на Сейшелите. Те започват да осъзнават биологичното богатство на страната си и ентусиазмът да го защитят расте. В училищата процъфтяват клубовете по природознание. „Младото поколение се запалва – каза ми Терънс Вел, координатор на клубовете. – От 20 години работим с учениците, за да им предадем тези послания. Водим ги да се гмуркат с шнорхели и на излети на терен, за да им покажем, че екосистемата е крехка и трябва да я опазим за следващото поколение.“

Някои възрастни жители на Сейшелите са вървели по-дълго по пътя на реставрацията. На гранитните плочи на о-в Мае парковият рейнджър Терънс Валентин – растафарианец, ми каза: „От 19 години работя за околната среда, братко. Да, човече, аз съм свързан със Земята!“

Научният екип на Алдабра изпитва тази връзка всеки ден, дори и в домовете си. Нектарниците строят гнездата си по лампите и корнизите на завесите за баня и крадат по някоя и друга огърлица, за да украсят гнездата си. Една слонска костенурка, която живее близо до научната станция, е усвоила как да се изкачва по стълбите, за да я почерпят с вода.

На Алдабра има повече костенурки, отколкото хора на Сейшелите. Всичко, свързано с тези гиганти, изглежда древно, дори звукът от движенията им, който наподобява скърцането на кожено седло. Ендемични птици, наречени дронго, се возят на стоп на черупките им, търсейки насекоми, обезпокоени от тромавата походка на гигантите. Нощем слушах диханието на морето сред скалите и костенурките, хъркащи под дървения под. „Това място променя живота ти – каза Джуд Брайс, шкипер от една лодка. – Виждаш нещата различно.“

На един хълм във Виктория – историческия център на Мае, има необикновен църковен часовник, който бие два пъти – веднъж на кръгъл час и втори път – няколко минути след това. Мисля за това като за метафора на Сейшелите – бие втори път за втори шанс, за спасението на шамите, сарацениите и палмите, като тържество на възстановената природа. 

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от Ноември 2016
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах