сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Ерата на неверието

1.3.2015 г.

Скептицизмът към науката е във възход. Какво кара разумни хора да се съмняват в разума?


В комедийния шедьовър на Стенли Кубрик „Д-р Стрейнджлав" има сцена, в която американският генерал Джак Д. Рипър, който своеволно наредил ядрена атака срещу Съветския съюз, обяснява на поболелия се от тревога капитан Лайънъл Мандрейк от Кралските военновъздушни сили защо пие „само дестилирана или дъждовна вода и само чист зърнен алкохол": „Разбираш ли, че флуорирането на водата е най-чудовищният и опасен комунистически заговор, с който сме се сблъсквали някога?"

Филмът излиза през 1964 г., когато здравните ползи от флуорирането са напълно доказани и антифлуорните конспиративни теории могат да бъдат осмени в комедия. Половин век по-късно обаче флуорирането продължава да буди страх и параноя. През 2013 г. гражданите на Портланд, щата Орегон - един от шепата големи американски градове, които не флуорират водата си, спряха плана на местните власти да започнат да го правят. Противниците заявиха, че флуорът би могъл да навреди на човешкото здраве.

Всъщност флуорът е естествен минерал, който в ниските концентрации, използвани в общественото водоснабдяване, укрепва зъбния емайл и предпазва от кариес - евтин и безопасен начин за подобряване на стоматологичното здраве на всички хора. По този въпрос науката и медицината са на едно мнение.
На което някои хора в Портланд, в тон с активистите срещу флуорирането по целия свят, отговарят: Не ви вярваме.

Живеем във време, когато научното познание - от безопасността на флуора и ваксините до реалността на промените в климата - бива посрещано с организиран и често яростен отпор. Подхранвани от свои собствени източници на информация и собствените си тълкувания на научните изследвания, скептиците са обявили война на единомислието на специалистите.

Толкова много подобни спорове се водят напоследък – човек би помислил, че някоя сатанинска организация е сложила нещо във водата, за да направи хората заядливи. А в последно време толкова много се говори за тази тенденция – в книги, статии и на научни конференции, че самото съмнение в науката се е превърнало в модна поп-културна шега.

В излезлия неотдавна филм „Интерстелар“ действието се развива във футуристична, западнала Америка, където НАСА е принудена да се крие, а в учебниците пише, че кацанията на Луната са били изфабрикувани.

В известен смисъл във всичко това няма нищо изненадващо. Науката и технологиите са вездесъщи в живота ни както никога досега. За мнозина от нас този нов свят е удивителен, удобен и носещ удовлетворение – но също и по-сложен и понякога изнервящ.

Изправени сме пред рискове, които не подлежат на лесен анализ. Например от нас се иска да приемем, че е безопасно да ядем храни, съдържащи генетично модифицирани организми (ГМО), тъй като няма данни, че не е така, нито пък причина да смятаме, че прецизното модифициране на гени в лабораторията е по-опасно от цялостната им промяна чрез традиционното кръстосване.

Но самата идея да се пренасят гени между различни видове извиква в съзнанието на някои хора образа на развилнели се побъркани учени. Светът е пълен с реални и въображаеми опасности и не е лесно да различим едните от другите.

Трябва ли да се боим, че вирусът Ебола, който се разпространява единствено при пряк досег с телесни течности, ще мутира в суперепидемия, пренасяща се по въздушно-капков път? Учените са единодушни, че това е крайно невероятно: досега не е известен вирус, който напълно да е променил механизма си на предаване от човек на човек, а няма никакви данни последният щам да е различен. Но ако напишете „Ебола, въздушно-капков път“ в някоя търсачка в интернет, ще попаднете в антиутопичен свят, в който вирусът има почти свръхестествени сили – включително да ни изтреби до крак.

В този смущаващ свят трябва да решим в какво да вярваме и съответно как да постъпваме. Това е смисълът на науката. „Науката не е сбор от факти – казва геофизичката Марша Макнът, редактор на престижното списание Science. – Тя е метод, посредством който да решим дали това, в което сме избрали да вярваме, се основава на природните закони или не.“

На повечето от нас обаче този метод не ни идва отвътре. Затова отново и отново изпадаме в заблуди. Разбира се, заблудите не са нищо ново. Науч­ният метод ни води към истини, които съвсем не са очевидни сами по себе си, често са стъписващи и понякога е трудно да ги преглътнем.

В началото на XVII в., когато Галилей заявил, че Земята се върти около оста си и обикаля около Слънцето, той поискал от хората да повярват в нещо, противоречащо на здравия разум – тъй като определено изглежда, че Слънцето обикаля около Земята, а ние не усещаме земното въртене. Два века по-късно Чарлс Дарвин формулирал идеята, че целият живот на Земята се е развил от някакъв праисторически предтеча и че ние сме далечни братовчеди на човекоподобните маймуни, китовете и дори на дълбоководните мекотели.

На доста хора това продължава да им идва твърде много. Същото се отнася и за друга представа от XIX в.: че въглерод­ният диоксид – невидим газ, който всички ние издишаме непрестанно и който образува по-малко от 0,1% от атмосферата – може да влияе на земния климат.

Дори когато на интелектуално ниво приемем тези научни наставления, подсъзнателно продължаваме да се придържаме към интуи­цията си – към нашите наивни представи, както ги наричат учените. Едно скорошно изследване на Андрю Щулман от Оксидентал Колидж демонстрира, че дори мисълта на студенти с напреднало образование по природни науки „засича“, когато трябва да отговорят с „да“ или „не“ дали хората са произлезли от морски животни или дали Земята се върти около Слънцето.

И двата факта са в конфликт с интуицията. Студентите – дори правилно посочилите „да“ – отговорили по-бавно, отколкото на въпросите дали хората са произлезли от дървесни същества (също вярно, но по-лесно за възприемане) и дали Луната се върти около Земята (отново вярно, но интуитивно).

Изследването на Щулман показва, че с повишаването на научната си грамотност ние потискаме своите наивни представи, но така и не успяваме напълно да се отърсим от тях. Те се спотайват в мозъка ни и надигат глас всеки път, когато се опитаме да проумеем света. За тази цел повечето от нас разчитат на собствен опит и разкази на приятели – на лични истории, вместо на статистика.

Можем да си направим тест за простатен туморен маркер – въпреки че вече не се препоръчва, тъй като така открили рак на наш близък приятел. По-малко внимание обръщаме на статистическите данни, събирани търпеливо чрез множество проучвания, които показват, че тестът рядко спасява живота на някого, но става причина за много ненужни хирургически операции. Или пък чуваме за висока концентрация на ракови заболявания в град с опасно сметище наблизо и решаваме, че причинител е замърсяването.

Обаче фактът, че две неща са се случили заедно, не означава, че едното е породило другото, а простото съвпадение на събития не изключва възможността да са случайни.

Трудно преглъщаме случайността – нашите мозъци копнеят за модели и смисъл. Само че науката ни предупреждава, че така можем да се заблудим. За да сме сигурни, че има причинно-следствена връзка между сметището и рака, имаме нужда от статистически анализ, който да показва, че заболяванията са много повече, отколкото биха се наблюдавали при анализ на цялото население на случаен принцип, от данни, че болните са били в контакт с химикалите от сметището, и от такива, че въпросните химикали наистина са канцерогенни.

Научният метод е трудно занимание дори за учените. Също като всички нас и те са податливи на т.нар. склонност за потвърждаване – тенденцията да търсим и намираме единствено данни в подкрепа на това, в което вече вярваме. За разлика от нас обаче те подлагат идеите си на официално рецензиране от други учени, преди да ги публикуват. Щом резултатите бъдат обнародвани – и ако са достатъчно важни, други учени ще се опитат да ги повторят. И тъй като са по природа скептични и амбициозни, биха били много щастливи да обявят, че не са верни.

Научните резултати винаги са временни и подлежат на опровергаване от бъдещи експерименти или наблюдения. Учените рядко заявяват абсолютни истини или абсолютна сигурност. По границите на познанието несигурността е неизбежна. Понякога учените не се придържат напълно към идеалите на научния метод. Особено в сферата на биомедицинските изследвания се наблюдава тревожна тенденция на резултати, които не могат да бъдат възпроизведени извън получилата ги лаборатория – явление, породило натиск за по-голяма прозрачност относно това как са проведени експериментите.

Франсис Колинс, директор на Националния здравен институт на САЩ, се притеснява от специализираните процедури, модифицирания софтуер или странните съставки, които изследователите не споделят със своите колеги. Въпреки това не е загубил надежда. „Науката ще открие истината – казва Колинс. – Може да сбърка веднъж или два пъти, но в крайна сметка ще стигне до нея.“

Миналата есен Междуправителственият комитет по изменението на климата, който се състои от стотици изследователи, работещи под крилото на ООН, представи петия си доклад за последните 25 години. Той потвърди по-ясно и категорично от всякога общата позиция на учените по света: през последните 130 години температурата на повърхността на планетата се е повишила с 0,8°С и е изключително вероятно човешките действия, включително изгарянето на изкопаеми горива, да са основната причина за затоплянето от средата на ХХ в. насетне.

Много хора в САЩ – значително по-голям дял, отколкото в други страни – още се съмняват в този консенсус или смятат, че климатичните активисти използват заплахата от глобалното затопляне като оръжие срещу свободния пазар и индустриалното общество като цяло. Представата, че стотици учени по целия свят биха си сътрудничили за една толкова мащабна измама, е смехотворна – учените обожават да се опровергават един друг.

Въпреки това е съвсем очевидно, че организации, частично спонсорирани от свързаната с изкопаемите горива индустрия, нарочно се опитват да подкопаят общественото доверие в научния консенсус, като подкрепят неколцина скептици. Медиите обръщат голямо внимание на подобни отрицатели. Освен това те се опитват да ни убедят, че науката е пълна с шокиращи открития, направени от самотни гении. Грешка. Истината (макар и скучна) е, че нау­ката обикновено напредва малко по малко посредством непрекъснатото натрупване на данни и прозрения на много хора в хода на дълги години.

Същото се отнася и за консенсуса относно теорията за промените в климата. Тя няма да се изпари със следващата прогноза за времето. Колкото и да е подвеждаща обаче, индустриалната пропаганда не е достатъчна да обясни защо едва 40% от американ­ците – според последното допитване на Изследователския център „Пю“ – приемат, че човешката дейност е главната причина за глобалното затопляне.

„Проблемът на научната комуникация“, както учтиво го наричат изследователите, които се занимават с него, е предоставил изобилие от нови проучвания относно как хората решават в какво да вярват – и защо толкова често не приемат научния консенсус.

Според Дан Кеън от Йейлския университет проблемът не е, че не го разбират. В рамките на едно проучване той помолил 1540 американци – представителна извадка – да определят опасността от климатичните промени по скала от 1 до 10. После сравнил резултатите с научната грамотност на участниците и установил, че по-високата грамотност се свързвала с по-крайни оценки – и в двете посоки.

Според Кеън причината е, че хората обикновено използват научни познания, за да подкрепят схващания, вече оформени от техния мироглед. Кеън казва, че американците се делят на две основни групи. Тези с „егалитарна“ и „комунитарна“ нагласа като общо се отнасят подозрително към индустрията и са склонни да мислят, че тя цели нещо опасно, което изиск­ва държавен контрол. Те в по-голяма степен виждат рисковете от промените в климата.

За разлика от тях хората с „йерархична“ и „индивидуалистична“ нагласа уважават лидерите на индустрията и не обичат правителството да им се меси. Те са склонни да отхвърлят предупрежденията за промените в климата, тъй като знаят до какво може да доведе прие­мането им – някакъв вид данък или ограничения на въглеродните емисии.

В САЩ климатичните промени са се превърнали в лакмус, който определя принадлежността на човек към едно от тези две враждуващи племена. Когато спорим за тях по този въпрос – казва Кеън, – всъщност спорим за това кои сме ние и каква е нашата общност. За йерархичния индивидуалист е съвсем рационално да отхвърля научните възгледи за климата: ако ги приеме, това няма да промени света, но би могло да доведе до изключването му от племето.

Науката се обръща към нашия рационален мозък, но възгледите ни се мотивират до голяма степен от емоциите, а най-голямата ни мотивация е да бъдем приемани от околните. „Хората продължават да имат нужда да се впишат – казва Марсия Макнът – и тази нужда е толкова силна, че местните ценности и мнения винаги надделяват над науката. И ще продължават да го правят, особено ако няма явна вреда от пренебрегването на науката.“

Междувременно интернет безкрайно улеснява климатичните и всякакви други скептици да си намират своя информация и експерти. Отминали са дните, когато малък брой влиятелни институции – елитни университети, енциклопедии, големи новинарски агенции, дори National Geographic – изпълняваха ролята на пазители на научното познание.

Интернет демократизира информацията и това е нещо хубаво. Само че заедно с кабелната телевизия той направи възможно да живеем във „филтриращ балон“, който пропуска единствено информацията, с която вече сме съгласни. Как да пробием балона? Как да убедим климатичните скептици? Не стига просто да ги замеряме с нови и нови факти.

Лиз Нийли, която обучава учените да бъдат по-добри комуникатори в организацията „Компас“, обяснява, че хората имат нужда да се вслушат в застъпници, на които се доверяват и които споделят техните основни ценности. Ако сте рационалист, всичко това звучи леко обезкуражаващо.

Според описанието на Кеън как решаваме в какво да вярваме, понякога нашият избор звучи почти случайно. Той ми каза, че и ние, които се занимаваме с популяризиране на науката, сме също толкова пристрастни като всички останали. Вярваме в научните идеи не защото наистина сме преценили всички данни, а защото научната общност ни влече.

Когато споменах пред Кеън, че напълно приемам еволюцията, той отговори: „Вярата в еволюцията просто описва теб, нищо повече. Тя не обяснява как разсъждаваш.“ Може би – с тази разлика, че еволюцията наистина се е случила. Без нея биологията е непонятна. В този случай просто няма две възможности.

Промените в климата също се случват. Ваксините наистина спасяват човешки животи. Има значение дали си прав, а научното племе от векове си поставя въпроси и дава отговори, които в крайна сметка са се оказали верни. Модерното общество е изградено върху тези верни отговори.

Съмнението в науката също има последствия. Хората, които вярват, че ваксините причиняват аутизъм – а те често са заможни и добре образовани, – подкопават „имунитета на стадото“ към болести като коклюш и морбили. Движението срещу ваксинирането набира сила, откакто през 1998 г. престижното британско медицинско списание Lancet публикува изследване, свързващо една масова ваксина с аутизма. По-късно списанието оттегли проучването, което беше напълно дискредитирано. Но идеята, че има връзка между ваксините и аутизма, беше подкрепена от някои знаменитости и се наложи посредством обичайните филтри в интернет.

В спора за климата последствията от съмнението вероятно ще бъдат глобални и трайни. В САЩ невярващите в климатичните промени постигнаха основната си цел да спрат законодателните мерки за борба с глобалното затопляне. Някои природозащитници искат учените да се включат по-активно в политическите битки.

Всеки учен, който тръгне по този път, трябва много да внимава – казва Лиз Нийли. „Много е трудно – обяснява тя – да се върнеш назад през границата между популяризирането на науката и пропагандата.“

Основното обвинение, което скептиците отправят в дебата около климатичните промени, е, че научните твърдения за тяхната реалност и сериозна заплаха имат политически привкус – че са мотивирани от еко активизъм, а не от солидни данни. Това не е вярно и очерня почтените учени. Но ако учените прекрачат границите на своята професионална експертиза и се обявят в подкрепа на определени политики, подобни обвинения вероятно ще звучат все по-правдоподобно. Именно безпристрастността на науката я прави толкова силно оръжие – защото тя ни казва истината, каквато е, а не каквато бихме искали да бъде.

Учените могат да бъдат не по-малко догматични от другите хора – само че техните догми винаги бледнеят в яркия блясък на новите проучвания. В науката не е срамно да си промениш мнението, когато новите данни го изискват. За някои хора племето е по-важно от истината; за най-добрите учени истината е по-важна от племето.

Научното мислене трябва да се преподава – казва Макнът, – а понякога не се преподава добре. Студентите завършват с убеждението, че науката е сбор от факти, а не метод. Научният метод не е в природата ни – но ако се замислим, същото важи и за демокрацията. По-голямата част от човешката история е минала без тях.

Понастоящем сме свидетели на невероятно бързи промени и това може да бъде плашещо. Не всичко е прогрес. Благодарение на науката сме станали доминиращият вид и променяме цялата планета. Естествено че имаме право да си задаваме въпроси относно някои неща, които науката и технологиите са ни позволили да правим.

„Всички трябва да си задават въпроси – казва Макнът. – Това е отличителният белег на учения. Но хората трябва да използват научния метод – или да се доверят на тези, които го използват, – за да изберат своята позиция по тези въпроси.“ Налага се да станем много по-добри в намирането на отговори, тъй като със сигурност въпросите няма да стават по-прости. 

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от Март 2015
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах