сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

От Княжево до К2

1.2.2015 г.

За един сезон Боян Петров изкачи три хималайски великана като част от проекта си „Българските осемхилядници“.

За 41-годишния алпинист Боян Петров и неговото наистина изключително постижение - изкачването на три върха, всеки над 8000 м, в рамките на една експедиция - вече разказаха много печатни издания и телевизионни канали. Какво може да се добави за българина, успял да надмогне не само приоблачни зъбери, но и обезсърчаващи неблагополучия, спускал се в неизследвани пещери и отказал да се подчини на диабета - така че да не се повтори вече познатото, да се избегне шаблонът?

Когато срещнеш Боян Петров, разбираш, че всичките ти притеснения са напразни. Първо - защото той е наистина смел човек и това някак ти се предава. Второ - защото винаги има какво да разкаже и то да е все така вълнуващо след всичките статии и интервюта. И най-вече - защото Боян се е научил да бъде безкрайно честен: със себе си, с природата, със събеседника си. Той не разказва, а споделя - и не като герой, а като някаква подкупваща смесица между философ, свикнал да гледа смъртта в очите, и влюбено в живота момче.

С което комбинациите в личността му не свършват. Сам признава, че в експедицията му до върховете Канчендзьонга, Броуд пик и К2 – част от неговия проект „Българските осемхилядници“ – са участвали Боян алпинистът, Боян зоологът, Боян физиологът, внимателно наблюдаващ реакциите на своя организъм и съвестно описващ състоянието си, за да бъде от полза на следващите изследователи... а вероятно и още няколко Бояновци.

„Да, главната цел е даденият връх – обяснява Боян разказвачът. – Ала постигането й протича в различни направления, в няколко сюжетни линии.“ През 1995 г. Петров намира в родопска пещера голяма стоножка от неизвестен до момента вид. Тя е наречена на негово име, Balkanopetalum petrovi. Оттогава е открил над 20 нови за науката животни. Особено се интересува от същества, които нарича с обич „дребосъците“. „Те са ми страст, но изследването им е и цел на научната командировка, възложена ми от Националния природонаучен музей.“

Според Боян зоолозите алпинисти са малко в света: „Когато чета материалите им, разбирам, че не ходят сами по планините – някой им носи „дребосъци“. Докато е на лагер в подножието на даден връх и предприема своите тренировъчни излизания за аклиматизация в суровите условия, той „чопли“ под камъните в търсене на акари или колемболи, най-често с големина под милиметър. Именно чопли – защото част от очарованието да общуваш с Боян Петров е неговият специфичен начин на изразяване, отразяващ неподправеното му чувство за хумор. Толкова сладкодумно обяснява къде в Хималаите и Каракорум можеш да откриеш истински микрооазиси на живот, какви миниатюрни същества се крият там, как тези от южния склон може силно да се отличават от същите „дребосъци“, живеещи на северния, защо е така и колко е важно да опишеш съвсем точно, с джипиес координати къде си ги намерил, че можеш да забравиш първоначалната си идея – да го разпиташ за изкачването на трите гигантски върха.

Връщайки се към основната тема на разговора ни, бързам да го попитам откъде накъде тези осемхилядници да са „български“ и защо проектът е наречен така. „Целта е наш сънародник да стъпи на всичките 14 върха в света, високи над 8000 м – отговаря веднага Боян. – Нарекох проекта така, защото е редно страната ни, в която алпинизмът е добре развит – особено в сравнение с останалите балкански държави, – да заяви своето присъствие на тези върхове. Искам да разказваме за високите планини на планетата от първо лице, а не само да четем как представители на други нации са ги покорили.“ А как се реализира подобен проект?

Оказва се, че в момента зад „Българските осемхилядници“ стои само Боян Петров. Всъщност той не е влюбен в самотните изкачвания, кани и други хора, но малцина се чувстват подготвени да се включат. За щастие Българската федерация по катерене и алпинизъм подкрепя проекта. През 2013 г. Управителният съвет гласува в полза на реализирането му и той заминава за Министерството на младежта и спорта. Там е решено експедицията до трите осемхилядника да бъде спонсорирана. „Не говорим за цялата сума – пояснява двигателят на проекта, – а за около 60% от нея, но външните спонсори искат да видят, че нещо вече е събрано, преди да се намесят.“ Министерството осигурява средствата, нужни за официалното включване в състава на експедиция към даден осемхилядник.

„Отделно трябва да си намериш спонсор за екипировката, за сателитния телефон, за самите ти пътувания, както и за много други разходи“ – изрежда Боян. После бърза да подчертае, че само в България и в Полша алпинистите могат да разчитат на помощ от държавата; навсякъде другаде трябва да се оправят съвсем сами.

Експедицията „3 х 8000“ стартира през пролетта на 2014 г., след осигуряването на всички необходими средства. Първата й цел е да превърне в „български осемхилядник“ третия по височина връх в света Канчендзьонга (8586 м). След това Боян иска да изпълни недоосъщественото през 2001 г. от наш екип покоряване на Броуд пик (8047 м). Най-амбициозната задача на експедицията обаче е стъпването на обвеяния с мрачна слава великан К2 (8611 м).

Според Боян Петров пътят към всеки връх е много по-дълъг от разстоянието от подножието на планината до най-високата й точка. „Деветдесет процента от цялото приключение е да се подготвиш за експедицията, да стигнеш до съответната държава, да поемеш към планината, да се катериш, да лагеруваш, пак да се катериш... и – не на последно място – да слезеш жив и здрав! Самият връх е не повече от 10 процента – но, разбира се, най-трудните.“

Когато през 1990 г. прочита „Свирепа арена“ на легендарния английски алпинист Джо Таскър, Боян Петров започва да мечтае за приключенията, възторзите и изпитанията, които поднася всяка високопланинска експедиция.

Обикновено алпинизмът се разглежда като продължение на планинарството, негова следваща стъпка. Гимназистът Боян обаче първо става пещерняк, а след това направо „прескача“ в алпинизма. Пак през 1990 г. младежът се включва в трекинг в Тян Шан, по време на който са изкачени три върха над 4000 м. Катеренето по труднодостъпни скали и стръмни заледени склонове го спечелва за цял живот. Макар и вече да има зад гърба си петдесетина пещери и да е овладял работата с въжета, Боян за пръв път вижда и използва котки, пикел, ледени клинове. Специалните техники, нощните изкачвания, неизвестността върху каменната твърд между земята и небето и необходимостта от пълна концентрация не само запалват ентусиазма му, но и му показват, че има още много да учи, че трябва да тренира неотклонно, да трупа опит и да развива способностите си.

В онези години Боян открива за себе си скалата Павето зад квартал Бояна – наричана още Боянски камък – и започва да работи за баланс, за сила, а също и за психика. Първата си екипировка прави от подръчни средства и с помощта на кварталния обущар. Чете напътствията на Параскев Стоянов в неговото „Практично ръководство по туризма“, публикувано през далечната 1929 г. Изкачва северната стена на Мальовица, обут в китайски гуменки. Впрочем той и до днес се възхищава от алпинистите от миналия век, които „катерели високите върхове с брезентови анораци, раници с кожени каишки, подковани обувки, палатки по 10 кг и вълнени ръкавици!“.

Боян живее в Княжево, друг софийски квартал в полите на Витоша. Определя си маршрути по склоновете на планината, които изкачва с раница, пълна с големи пластмасови бутилки с вода. Горе излива бутилките и слиза надолу бегом – винаги в определено темпо, със засечено време. Наблюдава реакциите на организма си, пише, изчислява, планира. И мечтае – но съзнавайки, че осъществяването на мечтите му изисква, наред с другото, да знае как се прави бюджет в екселска таблица, как се пише проект за експедиция, как се търсят спонсори.

„Иначе мечтите завинаги си остават само мечти“ – усмихва се Боян. Понякога на пътя на мечтите застават непредвидими, дори отчайващи препятствия. Два пъти съвсем младият още Боян Петров чува за себе си медицински диагнози, от които духът на повечето хора на негово място не само би паднал, но вероятно и би се пречупил. Той обаче решава да не се поддава на страха и унинието, а да живее още по-активно, да търси нови предизвикателства и вдъхновения. По същия начин реагира и когато се установява, че химиотерапията е отключила в него инсулинозависим диабет.

Десетилетия по-късно Боян е все така жизнен, в отлична физическа и психическа кондиция и пълен с оптимизъм. Дотолкова се е научил да живее с диабета, че той почти не го ограничава. Научил се е и да прави проекти, които впечатляват и убеждават, да намира спонсори. Още през 2013 г. успява цялостно да подготви изкачването си на Броуд пик и К2 през летните месеци. Само че през април – точно преди подписването на последния спонсорски договор за екипировка – нелепа катастрофа с неправилно маневриращ автомобил насреща довежда до тежко счупване на дясната му подбедрица. По време на 3-часова операция в „Пирогов“ в крака на Боян е поставена 25-сантиметрова титанова планка. Казват му, че поне 3 месеца няма да може да стъпва, а за раздвижването и ходенето по-нататък още нищо не се знае.

Боян се е научил да преодолява и такива ситуации. Дори твърди, че счупването на левия му крак при падане от скална стена в Алпите през 2008 г. било по-драматично. По време на възстановяването той не спира да се опитва – в рамките на разумното – да раздвижва пострадалия си крак. После стъпва, прави първите си малки крачки, постепенно възобновява тренировките си... През цялото време вярва, че през 2014 г. пак ще опита да изкачи набелязаните върхове. И отново успява.

През април 2014 г. Боян Петров е в Непал. За да се адаптира, изминава за една седмица разстоянието от изходния град Тапледжунг до базовия лагер пеша – от 1500 до 5500 м надморска височина. „Ако те закарат направо с хеликоптер, сривът може да бъде моментален и да се сблъскаш със сериозни затруднения в дишането“ – обяснява той. После идва придвижването по стръмните склонове между базовия и останалите височинни лагери в пълно снаряжение и с целия багаж на гърба – защото Боян няма помощник, нито носач и не ползва кислороден апарат.

„Мъкнех нагоре-надолу единствения си спален чувал и палатката си. Истински топлият чувал тежи 2,2 кг, но аз си поръчах олекотен – с тегло 1,5 кг и дълъг 1,90 м, а не стандартните 2,20 м. Така всичко бе на границата... не бих казал на комфорта, защото горе комфорт няма, но на допустимото!“ Боян решава да спира за едноминутна почивка след всяка 15-а крачка. „Звучи почти несериозно – пояснява той, – ала напрежението на тези височини е наистина много голямо и умората идва бързо!“

Всъщност повечето алпинисти почиват след всяка 10-а крачка, но след като се аклиматизира, българинът разрежда почивките: спира след всяка 25-а. „Колкото по-рядко спираш, толкова по-бързо се придвижваш. Изминавах разстоянията между отделните лагери за максимум 3–4 часа, докато на другите алпинисти им бяха необходими 6 и дори 7.“

На 20 май Боян Петров изкачва третия по височина връх на Земята – Канчендзьонга, а в началото на юни каца обратно в София. Има 6 дни, за да се окъпе, подстриже, наспи и да преопакова багажа си. После взема следващата си папка, на която пишеше „К2“ – и отново поема към Каракорум. В изкачването на Броуд пик, преди да се посвети на основното предизвикателство – К2, Боян вижда генерална репетиция и постигане на неизпълнената преди години задача. Този път в проекта са се включили и Младен Данков от София и Иван Томов от Русе. Данков обаче не успява да се адаптира физически и се отказва. Томов и Петров покоряват върха.

„Тежко и дълго изкачване, но без поражения“ – коментира кратко Боян. Иван Томов е успял да си осигури средства само за качването на Броуд пик. „На 26 юли той и Младен потеглиха за Исламабад – припомня си Боян Петров. – На същия ден аз се преместих в базовия лагер на К2.“ Към 2014 г. на К2 са стъпили – и благополучно слезли от него – 330 души. За сравнение – на Еверест те са над 6800. При опит да покорят К2 са загинали 80 човека. Един от тях е българинът Петър Унджиев, останал завинаги във втори височинен лагер под върха през 2010 г.

„Ходих там и видях палатката – казва някак внезапно Боян, – но в нея нямаше човешки останки.“ Да видиш трупове на хора във високите планини не е рядкост. Някои катерачи загиват, а после е трудно, ако не и невъзможно телата им да бъдат свалени. Всеки алпинист поема риска планината да стане негов безименен гроб. В студа горе се умира лесно, често неусетно – болката е за тези, които ще чакат напразно. „Да видиш труповете е разтърсващо, но не бива да се оставяш на обзелите те при тези срещи чувства – категоричен е Боян. – Казваш: „Мир на духа му“, и си обещаваш: „Аз няма да свърша по този начин!“... а след това продължаваш. Не успееш ли да надмогнеш мрачните настроения, по-добре се връщай.“

Научил по сателитния телефон, че се очаква „прозорец“ от 4 последователни дни хубаво време, на 28 юли Боян потегля на своето самотно изкачване. След три лагера, на 30 юли започва финалната част. „Тръгнах към полунощ, за да съм по светло в основата на върховия купол – разказва той. – Към 3,00 ч задминах потеглилите преди мен полски алпинисти.“ Сега българинът напредва през тесен скалисто-леден участък, наречен „Гърлото на бутилката“. Над него е надвиснал гигантски ледник с размерите на 10-етажна сграда. С развиделяването пейзажът става все по-заплашителен, потискащ. Точно на това място през 2008 г. загиват 11 алпинисти от различни националности – най-голямата трагедия в историята на изкачванията на К2.

„В „Гърлото“ не можеш да се катериш направо, а траверсираш – правиш три крачки встрани и една нагоре“ – обяснява Боян. За да намали теглото на снаряжението си, той не облякъл пухен костюм тип „скафандър“, а само две пухени якета и усеща сковаващ студ. „Беше поне минус 25 градуса! Целият треперех и си казвах: „Трябва да съм по-бърз, трябва да съм по-бърз!“ Единствената ми мотивация бе животинско желание за топлина!“ Към 4,30 ч слънцето изгрява и стопля премръзналия алпинист. В светлината му се вижда, че до края на зловещото „Гърло“ не остава много.

В 9,00 ч Боян Петров стъпва на К2. Стои там около час въпреки бурния студен вятър – трябва да документира постижението си. „Ужасно труден връх! Веднъж изкачил го, разбираш, че повече никога не искаш да си причиняваш това.“

Следва не по-малко трудното слизане. Някои алпинисти са правили големи, дори фатални грешки тъкмо в тази част от изпитанието... След 10-часовата атака на върха Боян е изморен, спи му се, мускулите му са напрегнати до болка, ала върви надолу в пълна концентрация. Всъщност „надолу“ е относителна посока – особено когато планината потъне в облаци и мъгли, както става към 11,00 ч. Скалите наоколо изчезват и Боян е принуден да разчита само на джипиеса си, за да уцели миниатюрната точка на базовия лагер върху огромния леден склон.

Финалът е щастлив. Изкачването на К2 – венеца на експедицията „3 х 8000“ – изпълва Боян Петров с дълбоко удовлетворение. Най-много го радва, че и на този връх вече е стъпвал български крак. „Изпитах и едно банално, но огромно облекчение: ето, готово, стана, направих го... свърши се с това изпитание!“ – признава Боян.

През есента на 2015 г. Боян се надява да изкачи хималайския великан Манаслу. Това досега не са успели да направят три наши експедиции, а през 1998 г. там загива Христо Станчев. Друга цел на Бояновия проект е изкачване по южната стена на Шиша Пангма в Тибет. През 1999 г. Дойчин Василев и Карина Сълова стигат централния връх, но най-високата му точка все още остава неизкачена от българин.

„Иска ми се да дойде още някой с мен... дори двама или трима“ – споделя Боян, но все още не знае ще намери ли съмишленици. Доста алпинисти му отказали, когато ги поканил за К2. Като че ли самото име стряска мнозина. „Аз обаче сънувах този връх – припомня си Петров. – В дома ми в Княжево си бях сложил голяма негова фотография, която всеки ден гледах и си казвах: „Трябва да отида там“.

Сега Боян Петров вече е махнал фотографията – защото е бил там, изкачил е К2.

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах