сп. National Geographic - Август 2017
National Geographic KIDS - Август 2017

Христо Ботев между легендата и историческата истина

4.10.2016 г.

Къде и как посреща гибелта си Ботев? Отнася ли в гроба си някаква мрачна тайна единият от създателите на Ботевата чета, Никола Обретенов? Изследователите още търсят отговорите, а в редиците им се нарежда и екипът на National Geographic България.

„Българийо, Българийо, за тебе те умряха!“ – скандират мощно стотици гласове. След ритмичното повтаряне отеква: „Ботев е жив! Ботев е жив!“ Ентусиазмът и приливите на патриотична гордост са основни характеристики на юбилейния 70-и национален поход „По пътя на Ботевата чета“.

През 2016 година в него участват над 1100 души от Враца, Видин, Бургас, Пазарджик, Ловеч, Пловдив, Плевен, Сандански, Гоце Делчев, София, Стара Загора, Търговище, Кърджали, Айтос, Велико Търново и други населени места в България – ученици, членове на спортни дружества и скаутски клубове, родолюбиви организации, ветерани, идващи за петнадесети или двадесети пореден път.

Такъв ветеран е учителят по музика в СОУ „Васил Левски“ в Крумовград Митко Карамфилов. Той привлича вниманието ми с песните, които изпълнява, акомпанирайки си на китара, без да изостава от колоната.

Това е седемнадесетият му поход по стъпките на Ботевата чета. Тук е с трима колеги от училището и с група ученици от осми до дванадесети клас. Участвал е в похода като войник, после като студент, а от десетилетие насам – като учител. „Това е пътят на герои, на революционери, отдали живота си за свободата на България – казва той. – Всички го знаем, чели сме книги, слушали сме речи... но е друго да опиташ сам да го изминеш, макар и без дебнещи опасности, без тежкото въоръжение, без тревожната неизвестност на цялото опасно начинание.“

Карамфилов искрено се вълнува, търси думите, очите му блестят. „Самото физическо натоварване, заедно с проверката на психическата издръжливост ни приближават донякъде към онези хора... Изкушавам се да мисля, че това ни дава поне частица от техните качества, че сродява Ботевите четници с днешните и утрешните българи.“

Споделеното от учителя ме очарова с вярата, която излъчва. Поглеждам към дългата колона с надеждата, че там има още хора като Митко Карамфилов и неговите колеги. Много или малко са 1100 участници в такъв поход?

Чел съм, че през 1986 г. те били 13 000 души. „Да, но повечето от тях са организирани на държавно, военно, партийно ниво – напомня Карамфилов. – Няма нужда от такива „масовки“; тук трябва да идват хора, които го правят по сърце, от лична необходимост и по убеждение. Затова смятам, че днешните 1100 човека са всъщност повече от онези 13 000 преди 30 години.“

Гениален поет, блестящ журналист и вдъхновен революционер, Христо Ботев отдавна се е превърнал в един от най-светлите ни национални символи. Стиховете му са неподражаеми – въпреки споровете около авторството на някои от тях в миналото. Статиите, памфлетите и фейлетоните му носят печата на оригинален по стил и недостижим като вдъхновение творец – което не попречи да му се припише мистификацията „Символ-верую на българската комуна“, създадена десетилетия след гибелта му.

А самата Ботева гибел разпалва страсти, подозрения, обвинения и контраобвинения и до днес.

„Познанията за Христо Ботев у мнозина наши сънародници започват с това, че е роден на Коледа, минават през най-известните му стихотворения, маркират превземането на „Радецки“ и завършват с куршум в челото на връх Вола в Балкана – казва Ася Николова, директор на Националния музей „Христо Ботев“ в Калофер. – Масово известни са предимно клишетата за Ботев, създадени от Иван Вазов и Захари Стоянов. Самият Стоянов, първият биограф на воеводата, пише, че „хероят“ трябва да загине впечатляващо, поетично... и, образно казано, удря високото му чело с турски куршум!“

Николова напомня, че след смъртта на Ботев четниците се сбогуват с предводителя си, целувайки го по челото. Никой не споменава то да е било раздробено от куршум или поне окървавено.

Дни по-късно, когато са заловени и последните разпръснати четници, османците изземат от Никола Обретенов карта, носена от Ботев във вътрешния джоб на мундира му, над сърцето. Самата карта не достига до нас, но всички, които са я видели, единодушно твърдят, че била пробита и кървава. Смъртта на поета революционер е кулминация на загадките, съпътстващи цялата му биография.

Според повечето българи той е роден е Калофер. Това сочи и самият Ботев в документ от 1868 г., ала в очерка си „Примери от турско правосъдие“ (1871 г.) пише: „Такива чувства изпитах, като влизах и в родното си село Осен, до Враца...“

Има и твърдения, че Карлово е роден град както на бащата на Христо, даскал Ботьо Петков, така и на именития му син.

Впрочем до 1874 г. поетът революционер се подписва с кръщелното си име, Христо Петков; като Ботев той става известен през последните две години от живота си. А в писмо до Найден Геров от 1863 г. самият баща на бъдещия воевода го нарича „моя син Христофора Петкова“. Така е назован Ботев и в руски документи от онова време.

След обучение при баща си в Карлово и Калофер Христофор Петков е изпратен да продължи образованието си във Втора гимназия на град Одеса. Младежът предпочита да прекарва времето си в библиотеки и в разговори с интересни за него хора. През есента на 1865 е изключен от гимназията. Година по-късно вече сам е учител в населеното с българи бесарабско село Задунаевка. Скоро потегля за България, притеснен от известие за влошеното здраве на баща си. В Калофер замества даскал Ботьо в местното училище.

Междувременно в Славейковия вестник „Гайда“ излиза първото му отпечатано стихотворение – „Майце си“. Оттук насетне Христофор ще публикува още двадесетина поетични творби, белязани от творческия му гений. Ала дори в любовни стихотворения като по-късните „Ней“, „Пристанала“ и „До моето първо либе“ той ще се утвърждава като поета революционер Христо Ботев.

По подобие на любимите си герои, хайдутите, си оставя дълга коса. Така го скицира през 1867 г. художникът Петър Морозов – не е ясно дали от натура или по недостигнала до нас снимка.

По-късно стари хъшове ще подхвърлят на Христо, че с дългата коса и безбрадото си лице „мяза на мома“. Поради тази или друга причина в средата на 70-те години Ботев вече е късо подстриган и с брада.

Бунтовната реч, произнесена от младежа в деня на Солунските братя през 1867 г., кара Ботьо Петков да отпрати временно от Калофер непокорния си син. Никой не подозира, че Христо повече няма да се върне тук. Той потегля отново към Одеса, но не стига там. Може би заминава за Сливен при полския революционер Михаил Чайковски, тогава на османска служба под името Садък паша.

Въпреки задълженията си към Високата порта Чайковски сформира казашки полк от християни. Той покровителства църквата и местното население и провежда военно обучение на български младежи. Възможно е такова обучение да е получил и младият Ботев.

През есента на 1867 г. Христо Ботев пристига в Румъния. Там се запознава с Любен Каравелов, Хаджи Димитър, Панайот Хитов, Филип Тотю. Работи в печатница, списва вестници – на Добри Войников, на Каравелов, свои.

В паметната 1868 година, когато Хаджи Димитър и Стефан Караджа преминават с момците си Дунава, Ботев пише „На прощаване“ и се включва в четата на Желю воевода. Водачът обаче е арестуван от румънските власти и четата се разтуря.

Христо се премества в Букурещ. Опитва се да припечелва по всякакви начини, включително и чрез фалшифициране на пари. Попада за няколко месеца в затвора по обвинение за разпространяване на радикални политически идеи.

През 1874 г. се запознава с Венета Везирева. Тя е напуснала богатия си съпруг, с когото преживява крайно нещастен брак и от когото има син, Димитър. Живее в дома на вуйчо си, владиката Панарет; там среща Ботев и се влюбва в него. Чувствата са взаимни и не след дълго Венета и Димитър се преместват да живеят при поета. Това е „греховно“ съжителство, без църковен брак.

През пролетта на 1876 г. се ражда дъщерята на Христо и Венета – Иванка Ботева. Месец по-късно бунтовният й баща потегля по страшния, но славен път на четничеството.

Как поетът става воевода?

След конфликта си с Каравелов и неуспешната си мисия в Русия за събиране на пари за въстанието през 1875 г. Христо Ботев напуска Българския централен революционен комитет (БРЦК). „Първоначално той не се присъединява към новосъздадения Гюргевски комитет, но следи отблизо неговата идеята за ново въстание в българските земи през пролетта на следващата 1876 година“ – разказва Валерия Тарашоева, главен уредник на отдел „История на България – XV–XIX в.“ в РИМ Враца.

Комитетът взема решение и за организиране на чети на територията на Румъния и Сърбия, които да подпомогнат въстанието отвън. „Предвид глобалния характер на подготвяната революция е било нужно оръжие в големи количества – и сериозни средства за осигуряването му!“ – подчертава Тарашоева.

Група врачански революционери купуват на кредит от турски и български производители голямо количество пастърма и лой. Гарант на сделката става уважаваният търговец Мито Цветков Бакалбашийски. По-късно той се присъединява към четата на Христо Ботев. Доживява Освобождението, но е съден от българина Младен Скачоков, че не е върнал парите за лойта, с които е купено оръжие, и му конфискуват къщата. Умира в немотия през 1881 г.

„Стоката е прехвърлена в Румъния и е продадена там за 13 000 златни франка, с които се закупува оръжие от Белгия – продължава разказа си Валерия Тарашоева. – Пренасянето му в България обаче се оказва непосилна задача. Оръжието остава в румънския град Бекет.

Никола Обретенов и Георги Апостолов, помощници на врачанския апостол Стоян Заимов, решават да сформират въстаническа чета, която да въоръжат с част от тези белгийски пушки.“ След като Панайот Хитов и Филип Тотю отказват да поведат четата, Христо Ботев заявява на Обретенов и Апостолов: „Аз ще ви стана воевода! Приемате ли ме?“ Поетът е чакал този миг цял живот.


На 13 май 1876 г. той се прощава с дъщеря, съпруга и доведен син, без да разкрие целта на заминаването си. Качва се на австрийския параход „Радецки“ заедно с няколко четници, всички преоблечени като градинари. От други пристанища прииждат още бунтовници, общо 198.

Воеводата е подготвил телеграма, която съратникът му Димитър Горов ще изпрати до редакциите на два френски вестника. Тя обяснява, че превземането на „Радецки“ има за цел „двеста български юнаци“ да се притекат на помощ на своите братя българи, въстанали в името на човешката си свобода и националните си права. Ботев призовава „европейските образовани народи и правителства“ да ги подкрепят в тяхната благородна борба.

Това е най-голямата победа на този мащабно мислещ 28-годишен мъж. Той алармира Европа за мъките и надеждите на народа си, настоявайки за помощ.

Самото превземане на парахода „Радецки“ е замислено и изпълнено прецизно. Ботев връчва писмо на капитан Дагоберт Енглендер и му казва на френски кой е, кои са неговите сподвижници и каква е целта на четата. Давид Тодоров от Враца превежда всичко на немски, за да се избегнат недоразумения.

Козлодуй е отдавна избрано място. Там реката прави голям завой, така че корабът се вижда от брега едва когато вече е наближил. Самият бряг е удобен за слизане, а и наблизо няма турски гарнизон.

При превземането на пътническия параход не е дадена нито една жертва, няма грабежи, насилие. В спомените си Енглендер пише, че е бил възхитен от българите, тръгнали на смърт за свободата на отечеството си. По-късно капитанът отказва да закара турска войска до Козлодуй, за да удари веднага четниците: първата европейска реакция е изцяло в полза на Ботев и другарите му.

Въстаниците слизат на козлодуйския бряг, целуват родната земя и се заклеват да се борят до последен дъх за освобождението й. Следват дълбоки разочарования и безпримерен героизъм.

В Козлодуй не ги чакат въоръжени юнаци. Към четата се присъединява само даскал Младен Павлов. „Още тук Ботев разбира, че оръжие липсва, че всъщност то не е закупено – казва директорът на РИМ Враца Георги Ганецовски. – Воеводата се заканва да разнищи станалото и да потърси отговорност от виновниците, които вярва, че ще разкрие. Така той става неудобен.“

Ганецовски споделя мнението, което преподавателят във ВТУ проф. Иван Стоянов изказва на неотдавнашната научна конференция във Враца: поетът революционер не е загинал от турски куршум.

„Погубен е от свои заради изчезналите пари от Врачанския комитет – твърди Стоянов. – Ботев започва да търси истината. За да бъде тя потулена, той е застрелян от четник или четници, имащи отношение към кражбата.“

В Козлодуй селяните искат на Ботев пари, за да осигурят коне и каруци за обоза. Някакъв човек дори желае да му бъде заплатена убитата по време на престрелка между четниците и черкези негова крава.

В Борован мъжете се крият; към четата се присъединява само един от тях. Постепенно става ясно, че въстанието е угаснало и във Врачански окръг. Четниците няма откъде да чакат помощ.

Георги Ганецовски отхвърля версията, че те биха посегнали на живота на воеводата поради разочарование и гняв, прозрели, че ги е повел на сигурна смърт. „Тези хора са знаели къде отиват и са си давали сметка за огромния риск, който поемат. Дори и отчаяни от новините, те едва ли биха обвинили Ботев за неуспешното въстание във Враца.“

После се вглежда в детайлите: „За един ден четниците изминават 63 км по пресечен терен. Достигат гладни, жадни и изтощени Милин камък и купуват от местен овчар агнета, които не успяват да изпекат, защото са нападнати от черкези, башибозук и редовна армия. Боят е страшен, продължава цял ден. В крайна сметка значително по-многобройният враг отстъпва.“

В думите на Ганецовски личи искрено уважение към качествата на четниците. „При Милин камък има и ръкопашни схватки. Тъкмо в тях загиват всички Ботеви доверени хора, телохранителите му. Оттук насетне дните му са преброени“ – добавя той.

Много е писано за последвалия преход, за втората голяма битка на четата във Врачанския Балкан, за мистериозния последен съвет на щаба и за още по-загадъчните обстоятелства на Ботевата смърт. Поетът се надигнал, за да огледа околността... не, бил се отдалечил по малка нужда... всъщност сам се застрелял, отчаян от развоя на събитията... бил ударен от куршум, дошъл от посоката на останалите четници... или пък въобще не загинал?!...

„До момента имаме само това, което са разказали Ботевите четници – припомня Ася Николова от музея в Калофер. – Вярно е, че има много противоречия, включително в показанията на едни и същи хора – но другото са теории, за които липсват доказателства. Бихме искали нещо, на което да се позоваваме с по-голяма сигурност, отколкото на човешки спомени... всички знаем, че те се нещо относително. Все пак това, с което разполагаме до момента, ни кара да смятаме, че Ботев е загинал в Балкана от вражески куршум.“

Съдбата на останалите четници е относително ясна – от общо 198 души загиват 94, други 26 са заточени, 2 умират в затворите, 76 дочакват свободата на България.

В годините след Освобождението неколкократно са правени опити да се установи точното лобно място на поета – врачанските лозя, Веслец, Йолковица... друго?Любопитно е, че главният свидетел на смъртта му – Никола Обретенов – се включва в тях едва през 1927 г. Това не помага особено. 

Няма данни и къде е погребан Ботев. След безкрайни спорове се стига до идеята, че паметник на воеводата ще бъде издигнат на връх Околчица, защото е по-отделен от останалите в района и с по-равно било.

С времето паметникът извоюва на този връх – без това това да е подкрепено от исторически факт – престижа на „Българската Голгота“. И днес походът по стъпките на Ботевата чета тръгва от Козлодуй и завършва на Околчица.

За учителката от Ямбол Катя Тодорова, дошла със свои възпитаници от IV клас, с техни родители и с цялото си семейство, най-важното е, че са тук, че са се включили. „Децата са много доволни, искат догодина да дойдем пак. Тук царят прекрасни, силни емоции; по време на такова събитие хората стават по-единни, помагат си, извличат най-доброто от себе си. За мен това е родолюбие в действие!“

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах