сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Изчезва ли Големият каньон?

2.9.2016 г.

Двама приключенци изминават пеш 1050 км през Големия каньон. Сблъскват се с рискове и трудности и виждат как строителството може да съсипе едно от най-обичаните места на Америка

„Ако се подхлъзнеш тук, няма спиране – изревава Рич Рудов. – Пропадаш право в бездната.“ Обикновено e невъзмутим, но е напълно наясно, че мястото не е подходящо да сваляш гарда. Намираме се на отвесна урва на около 1050 м над р. Колорадо, на края на платото Големия палец – забележителна скална формация, която се издава от Южния ръб на Големия каньон като нос на гигантски кораб. Това е едно от най-отдалечените места в каньона и дори и най-опитните планинари рядко стъпват тук. Ако си стигнал толкова далеч на Палеца, не можеш да се спуснеш до реката без катераческа екипировка, а намаляващите провизии в раницата няма да ти стигнат за осемдневния преход обратно по пътя, по който си дошъл. Трябва да вървиш напред. Точно пред нас ръбът, по който вървим от няколко дни, изчезва в дълбока хлътнатина (или „залив“) в стената на каньона. Наричат мястото Бухалови очи заради двете огромни овални дупки в средата на отвесните скали, извисяващи се над центъра на хлътнатината. Зловещо е. В допълнение към злокобните очни кухини Бухалови очи е част от трагична история. През един слънчев февруарски ден преди почти четири години красива млада жена, приятелка на Рудов, загинала при падане, докато преминавала през този пасаж. Сега оглеждаме същия терен при несравнимо по-лоши условия. Предната вечер се разрази буря, която покри каньона с 23 см сняг.

Не това си представяхме, когато се захванахме с това приключение – поход през Големия каньон, от единия до другия край. Подобно начинание не е особено разумно. Не съществува една пътека или мрежа от пътеки, която да обхваща Северния и Южния ръб в тяхната цялост. Най-ефикасният начин да се измине цялата дължина на каньона е надолу по течението на р. Колорадо, която се вие през него в продължение на 433 криволичещи километра. Затова и Джон Уесли Пауъл, оглавил първия документиран траверс на каньона, го направил с лодка. След постижението на Пауъл през лятото на 1869 г. щял да измине повече от век преди първия известен траверс пеша. През това време каньонът се развил от горски резерват до национален паметник, за да заеме накрая мястото си на перла в короната на Националната паркова система като може би най-разпознаваемия и любим пейзаж в Америка. Превърнал се в място за почивка на стотици милиони семейства и образът му бил запечатан на безброй картички. Въпреки това никой не бил измислил как да го извърви целия, преди 25-годишният речен водач Кентън Груа да го направи през зимата на 1976 г. – 65 години след достигането на Северния и Южния полюс и 23 години след първото изкачване на връх Еверест.

Замислете се над този факт и какво ни казва той относно колко сложно и диво е това място. Никой не е сигурен какво точно разстояние е изминал Груа, но заради безбройните заливи вероятно е извървял над 1100 км по време на 37-дневния си поход по южния бряг на реката от Лийс Фери до Гранд Уош Клифс. Груа не тръгнал да тръби за постижението си. Но мълвата какво е направил бавно плъзнала и отправила ново предизвикателство към малка общност екстремни планинари, сред които бил и електроинженерът от Финикс Рич Рудов. До есента на 2015 г. той бил направил стотици преходи и проучвания на теснини в каньона и се чувствал готов за най-голямото си предизвикателство: 57-дневен поход от изток на запад по северната страна на каньона. До момента, в който Рудов и двамата му спътници били готови да тръгнат, почти 40 години след похода на Груа, едва двайсетина души се били доближили до подобен подвиг, навързвайки един след друг поредица преходи по дължината на каньона – нещо, което се нарича „съставен“ траверс. Броят на хората, направили наведнъж „непрекъснат“ траверс, бил още по-малък. Преди 2015 г. човешките същества, стъпвали на Луната (12), били повече от направилите непрекъснат траверс на Големия каньон (8).

 „Ако се подхлъзнеш тук, няма спиране – изревава Рич Рудов. – Пропадаш право в бездната.“ Намираме се на отвесна урва на около 1050 м над р. Колорадо, на края на платото Големия палец – забележителна скална формация, която се издава от Южния ръб на Големия каньон. Ако си стигнал толкова далеч на Палеца, не можеш да се спуснеш до реката без катераческа екипировка, а намаляващите провизии в раницата няма да ти стигнат за осемдневния преход обратно по същия път. Трябва да вървиш напред.

Точно пред нас ръбът, по който вървим от няколко дни, изчезва в дълбока хлътнатина (или „залив“) в стената на каньона. Наричат мястото Бухалови очи заради двете огромни овални дупки в средата на отвесните скали, извисяващи се над центъра на хлътнатината. В допълнение към злокобните очни кухини Бухалови очи е част от трагична история. Преди почти четири години красива млада жена, приятелка на Рудов, загинала при падане, докато преминавала през този пасаж.

Сега оглеждаме същия терен при несравнимо по-лоши условия. Предната вечер се разрази буря, която покри каньона с 23 см сняг. Не това си представяхме, когато се захванахме с това приключение – поход през Големия каньон, от единия до другия край.

Подобно начинание не е особено разумно. Не съществува една пътека или мрежа от пътеки, която да обхваща Северния и Южния ръб в тяхната цялост. Най-ефикасният начин да се измине цялата дължина на каньона е надолу по течението на р. Колорадо, която се вие през него в продължение на 433 криволичещи километра. Затова и Джон Уесли Пауъл, оглавил първия документиран траверс на каньона, го направил с лодка.

След постижението на Пауъл през лятото на 1869 г. щял да измине повече от век преди първия известен траверс пеша. През това време каньонът се развил от горски резерват до национален паметник, за да заеме накрая мястото си на перла в короната на Националната паркова система като може би най-разпознаваемия и любим пейзаж в Америка. Превърнал се в място за почивка на стотици милиони семейства и образът му бил запечатан на безброй картички. Въпреки това никой не бил измислил как да го извърви целия, преди 25-годишният речен водач Кентън Груа да го направи през зимата на 1976 г.

Груа не тръгнал да тръби за постижението си. Но мълвата какво е направил бавно плъзнала и отправила ново предизвикателство към малка общност екстремни планинари, сред които бил и Рич Рудов. До есента на 2015 г. той бил направил стотици преходи и проучвания на теснини в каньона и се чувствал готов за най-голямото си предизвикателство: 57-дневен поход от изток на запад по северната страна на каньона.

До момента, в който Рудов и двамата му спътници били готови да тръгнат, почти 40 години след похода на Груа, едва двайсетина души се били доближили до подобен подвиг, навързвайки един след друг поредица преходи по дължината на каньона – нещо, което се нарича „съставен“ траверс. Броят на хората, направили наведнъж „непрекъснат“ траверс, бил още по-малък. Преди 2015 г. човешките същества, стъпвали на Луната (12), били повече от направилите непрекъснат траверс на Големия каньон (8).

Фотографът Пит Макбрайд чул за плановете на Рудов и му се обадил с въпроса може ли да се присъедини към групата. Двамата с Пит имаме многогодишен опит с лодки в каньона, но бяхме печално неподготвени за това, което ни очакваше. Единственото обяснение за съгласието на Рудов е, че се повлия от основната причина да искаме да го направим: да проучим тревожните сведения за бъдещето на каньона, които достигаха до нас, включително за ново туристическо строителство, зачестили полети с хеликоптери и уранов рудник.

Още откакто проникнал в американското съзнание, Големият каньон поражда две основни реакции: стремеж да го съхраним и изкушение да изкараме гигантски куп пари от него. През годините след експедицията на Пауъл миньори се стекли в каньона в търсене на мед, цинк, сребро и азбест. През 50-те години на ХХ в. една минна компания се опитала за забогатее от строежа на гигантски лифт за превозване на гуано от прилепи от една пещера, което да продава на стопани, отглеждащи рози, но лифтът не изкарал дълго. Дори имало правителствен план за строежа на два гигантски водноелектрически язовира в сърцето на каньона, които щели да превърнат големи участъци от р. Колорадо в поредица от езера.

Успешната кампания за спирането на тези проекти, оглавена от клуб „Сиера“ през 60-те години, наложила представата, че Големият каньон е недосегаем. Въпреки това двамата с Пит бяхме чували за най-различни нови предложения, много от тях от страна на находчиви предприемачи, развиващи дейност непосредствено извън границите на каньона – в територии, които са под контрола не на Националната паркова служба, а на Службата по горите на САЩ или от едно от петте индиански племена, чиито признати от държавата резервати се намират около каньона. Отвсякъде бяха надвиснали заплахи, които варираха от колосални туристически комплекси и неограничени хеликоптерни обиколки до добив на уран и бяха на крачка от това да съсипят един от най-ценните паркове в света.

Според двама ни с Пит най-добрият начин за разберем какво наистина е заложено на карта беше да последваме примера на Кентън Груа и да прекосим цялото нещо направо през средата.

„Приятел, добре ли си? – мърмори Пит и леко ме раздрусва.

Краят на септември е, слънцето е на път да залезе след първия ни ден ходене и аз съм се проснал на тясното петно пръст, където се предполага да прекараме нощта.

Още на входа гадният каньон халосва претендентите с някои от най-непрощаващите си терени. Добавете към това 23-килограмовите раници и горещата вълна през ранната есен, която повиши температурите до 43°С.

На следващата сутрин Пит се чувстваше по-зле и от мен. Имаше толкова жестоки мускулни крампи, че когато си свали ризата, изглеждаше все едно в корема му е пропълзяла мишка, която се щураше току под кожата – от раменете до стомаха му и обратно.

На шестия ден си признахме, че съвсем не сме си в категорията и се отказахме, оставяйки Рудов и партньорите му да продължат без нас. По пътя обратно Пит бълнуваше и беше дезориентиран, а щом се върнахме във Флагстаф, му поставиха диагноза хипонатриемия – породен от жегата дисбаланс на солите и минералите, който би могъл да доведе до смърт, ако не бъде лекуван.

В края на октомври, сплашени, но не и победени, се спуснахме във вече много по-хладния каньон и подновихме пътуването си от точката, където се бяхме отказали три седмици по-рано. През следващите няколко дни си проправяхме път по поредица главозамайващи варовикови ръбове покрай отвесни урви, спускащи се почти 300 м право в реката.

Създадохме си дневен режим. Всяка сутрин се тъпчехме с овесена каша, а после тръгвах-ме да се бъхтим в продължение на между 19 и 23 км. Така изкарвахме до залез-слънце, когато – съсипани, изподрани и уморени до смърт – кипвахме вода, изгълтвахме някаква полуготова вечеря, а после лягахме и гледахме звездното небе, докато слушахме думите на Едуард Аби от аудиокнига, която Пит беше свалил на телефона си.

Книгата беше Desert Solitaire, в която Аби отдаваше почит на парковете – побратими на Големия каньон – Кениънлендс и Арките. Често молех Пит отново да пусне онази част, в която Аби предупреждава читателите да не се мятат на колите през следващия юни и да не дават газ с надеждата да видят част от чудесата, които се е опитал да пресъздаде:

Първо, от колата не можете да видите абсолютно нищо; трябва да се измъкнете от проклетото приспособление и да ходите – а най-добре да лазите на четири крака – по пясъчника и през трънаците и кактусите. Когато започнете да оставяте кървава следа, тогава може би ще зърнете нещо – но по-скоро няма.

Винаги се насилвах да остана буден за следващия пасаж: Второ, повечето неща, които описвам в тази книга, вече ги няма или са на път бързо да изчезнат. Това не е пътепис, а елегия. Мемориал. В ръцете си държите надгробна плоча.

Тези думи, които Аби написал през 1967 г., съдържат тревожна далновидност, тъй като днес пущинакът на Арките, на който той някога се възхищавал, е пренаселен от толкова много посетители – 1,4 млн. през 2015 г., че на Деня на загиналите във войните миналата година се наложило периодично да затварят входа на парка.

Двамата с Пит бяхме на път да открием, че промени, притеснително наподобяващи силите, от които Аби предупреждава да се пазим – индустрия, строителство и гонене на печалба, са в ход и в Големия каньон.

На сто километра по течението на реката от Лийс Фери червеникавокафявата р. Колорадо се събира с най-големия си приток в каньона – Малко Колорадо, чиито води често текат с яркотюркоазен цвят. Мястото, където се срещат двете течения и което е известно като Сливането, има дълбоко духовно значение за много индианци, чиито древни земи се намират в каньона, включително хавасупаи, зуни, хопи и навахо.

Сутринта на 2 ноември излязохме на северния бряг на реката и със сал преплавахме до другата страна, за да започнем тежкото катерене на 1050 м нагоре през поредица от стръмни пробиви в скалите, които в крайна сметка ни отведоха до изолиран участък от източния ръб на каньона и западната граница на резервата на навахо. Избрахме този маршрут, тъй като е успореден на трасето, по което група предприемачи от Скотсдейл имат намерение да построят лифта „Ескалейд“. Осемместни кабинки ще свалят туристите от ръба почти до реката, където инвеститорите планират да построят търговски комплекс, заведения за хранене и амфитеатър с гледка към Сливането.

В каньона никога не е имало строителство с подобни мащаби.

Движещата сила зад проекта се казва Р. Ламар Уитмър – политически консултант, който убедил група политици навахо, че това ще донесе така нужните приходи на племето. Опозицията е обединила природозащитниците с буквално всички други племена в района, включително група навахо.

Групата се е нарекла „Да спасим Сливането“. Една от членките є, Рене Йелоухорс, чула, че двамата с Пит трябва да се измъкнем от каньона на място над Сливането, и помолила един приятел да я докара от дома є, на 66 км от тук, за да сподели с нас гърне традиционна овнешка яхния и някои мисли.

Според Йелоухорс резерватът гъмжал от слухове, че Уитмър и съюзниците му събирали инвеститори, които да финансират проекта на стойност 1 млрд. долара, като в същото време създават нови съюзи със законодатели навахо с надеждата да надделеят над президента на навахо Ръсел Бигей, отявлен противник на начинанието. „Когато се появят внуците ми – заяви Йелоухорс, –  искам да видят мястото такова, каквото са го познавали моите предци. Не искаме строителство в този район.“

Оказа се, че Роджър Кларк – приятелят, който докара Йелоухорс при нас, може да предостави контекст за това твърдение. Като програмен директор на Тръста за Големия каньон – природозащитна група, която от 30 години се бори с различни заплахи срещу каньона, Кларк е силно притеснен от проекта за лифт. Но още по-силно се тревожи, че проектът е част от по-голям кръг опасности, представляващи безпрецедентен щурм срещу неприкосновеността на каньона.

Един от другите въпроси, които притесняват Кларк и много други еколози, е Тусаян – градче на 3 км от главния вход на парка, на Южния ръб. Инвеститорски консорциум иска да го преобрази в курорт с може би хиляди нови къщи и над 10 000 кв.м търговски обекти.

Всичко това ще има нужда от много вода. Предприемачите, начело с италианската компания „Стило“, казват, че обсъждат различни начини за набавянето є, включително с влак или по тръбопровод от р. Колорадо. Но те също така имат право да прокопаят кладенци през повърхността на сухия Южен ръб, за да стигнат до водоносния пласт, който подхранва много от изворите и се просмуква дълбоко в Големия каньон. Местенцата, където водата се процежда от пукнатини в голата скала, представляват под 0,01% от повърхността вътре в каньона, но всеки малък оазис поддържа сложна мрежа от растения и животни. Според биолозите всяко нещо, което би замърсило изворите или би довело до пресъхването им, ще има дълбоки последствия за целия биом на каньона.

Службата по горите на САЩ отказа да разгледа заявлението на града за учредяване на сервитут за път, който е от ключово значение за развитието на проекта. Само че поддръжниците на Тусаян вече са преодолели много препятствия и ако открият начин да превъзмогнат и тази спънка, вече почти нищо няма да ги спре.

Тусаян обаче не е единствената заплаха за водоносните пластове в района. На едва 10 км на югоизток от града – също извън парка – компанията Energy Fuels наново е отворила една мина след яростна съдебна битка с природозащитни групи и племето хавасупаи и скоро ще започне да добива уранова руда. Висш представител на компанията официално отхвърли възможността за сериозна авария. Но според данните на Геоложката служба на САЩ 15 извора и пет кладенеца в района на Големия каньон показват нива на уран, при които водата се смята за негодна за пиене – отчасти заради инциденти в по-стари мини.

Междувременно 35-километров участък от речния коридор на дъното на западния край на каньона беше отворен за неограничен въздушен трафик от племето хуалапаи, чийто резерват граничи с южния бряг на р. Колорадо. Благодарение на изисканите от тях промени в правилата на Федералната авиационна администрация племето може да изпълнява произволен брой хеликоптерни полети. Породеният от тях шум е толкова силен и непрекъснат, че местните хора наричат мястото Хеликоптерната алея.

„Всяка една от тези заплахи – каза Кларк – е в състояние да урони късче от величието на каньона, а взети заедно, ще лишат пейзажа от способността му да прави това, заради което е уникален, а именно да внушава смирение, като демонстрира, че човешките същества са миниатюрни в сравнение със силите, оформили нашата планета, и че не сме центърът на света.“

По-голямата заплаха – признава Кларк – е, че Тусаян, лифтът и Хеликоптерната алея имат потенциала да ускорят строителни проекти в съседство. Той отбелязва, че изключително успешният хеликоптерен бизнес е привлякъл вниманието на някои навахо, според които лифтът би могъл да послужи като опорна точка за подобен бум на въздушните турове по източните склонове на каньона. Ако тази идея бъде реализирана и ако разрастването на Тусаян продължи – каза Кларк, – последствията ще бъдат колосални. „Цялото пространство на каньона – обясни той – ще се превърне в нещо, което прилича не толкова на национален, а на увеселителен парк – съвсем буквално.“

След Деня на благодарността двамата с Пит се насочихме обратно към мястото, където бяхме завършили предишния преход, и започнахме да се спускаме по течението. Сто деветдесет и шест километра по-късно отново се изкачихме до входа на парка на Южния ръб. Последва 106-километров поход, който започна непосредствено след Нова година.

В края на януари, докато се готвехме за най-тежкия от всички преходи – 249-километров напън около платото Големия палец, – на хоризонта отново се появи нашият прия-тел Рич Рудов. Той и партньорът му Крис Атууд бяха минали през Гранд Уош Клифс в края на ноември, ставайки деветият и десе-тият човек в историята, направили непрекъснат траверс на целия каньон. (Техният приятел Дейв Нали се отказал рано заради респираторни проблеми.) Рудов беше притеснен заради предизвикателствата, с които двамата с Пит щяхме да се сблъскаме на Палеца през зимата, когато бурите се разразяват почти без предупреждение и могат да натрупат сантиметри сняг.

Рудов решил, че трябва да се върне, за да ни преведе. Поради което на 1 февруари следобед всички се озовахме затънали в почти 30 см сняг на ръба на Бухалови очи, чудейки се как ще стигнем до другата страна.

На отсрещния край на подковообразния залив имаше голям скален ръб. Всичко щеше да е наред, ако успеехме да стигнем до това равно място. Но за целта трябваше да намерим път напряко през стръмен сипей и да се надяваме, че ако се подхлъзнем, ще успеем да спрем пързалянето, преди да полетим в 120-метровата урва.

След повече от два часа бяхме стигнали едва до средата на подковата, където от склона стърчи малък нос. Беше дълъг едва двайсетина метра, но отгоре беше равен, а в далечния край имаше малка купчина камъни. Когато стигна до нея, Рудов спря и за миг склони глава.

„Съжалявам – каза тихо той. – Много се вълнувам, когато стоя тук.“ После ни разказа какво се случило с младата жена, в чиято памет бяха натрупани камъните.

Името й било Йоана Елизе Хочиота. Била родом от Румъния. Току-що се била омъжила и двамата със съпруга є Андрю Холикрос били на път да завършат съставен траверс на каньона.

До зимата на 2012 г. Хочиота вече била набелязала 32-та километра скални ръбове край платото Големия палец. Когато Холикрос установил, че няма да може да отиде заради работни задължения, Хочиота тръгнала с Матиас Кавски – професор по математика и неин научен ръководител.

Били по средата на Бухаловите очи, когато Кавски тръгнал нагоре по сипея. Хочиота избрала по-пряк маршрут, който я скрил от полезрението на Кавски. Минута или две по-късно той чул шум от падащи камъни, последвани от силен писък и после, няколко секунди по-късно, от глухо тупване. Допълзял до ръба на урвата, погледнал надолу и напразно се оглеждал за Хочиота. Викал името є отново и отново. Тишина.

На следващия ден намерили тялото є. Рудов приключи разказа си и погледна на запад, където слънцето клонеше към ръба на каньона. „Момчета – заяви той. – Ще трябва да прекараме нощта тук.“

През нощта водата във всичките ни бутилки замръзна, въпреки че ги прибрахме в двете палатки, които опънахме на малкото равно място до мемориала на Хочиота. Обувките ни също замръзнаха и на следващата сутрин трябваше да ги държим над примусите, за да ги размразим.

Събрахме лагера и с мъка изминахме остатъка от пътя по заснежените склонове до равния скален ръб на другия край на Бухаловите очи, където изсушихме екипировката си на слънце и погледнахме назад към терена, който бяхме прекосили. Радвах се, че сме приключили с него. На сутрешното слънце скалната стена, от която беше паднала Хочиота, беше покрита с медена глазура, която сякаш светеше с вътрешно сияние. В този момент може би зърнах частица от това, което Едуард Аби имал предвид, когато написал, че трябва да пълзиш на четири крака и да кървиш, преди най-сетне да зърнеш нещо.

Това, което видях – или по-скоро разбрах, е фактът, че каньонът категорично не е увеселителен парк. Тук няма перила и опасностите са съвсем истински. Не по-малко истински обаче са и наградите, сред които и тази, че когато се движиш през древен пущинак, който е останал непокътнат, това ти напомня за скромното място на нашия вид в него и за уязвимостта на живота. Очевидно Йоана Хочиота разбирала, че тя самата има нужда от подобни места. Подозирам, че и всички ние се нуждаем от тях.

Четири дни по-късно се измъкнахме навън. След като заредихме провизии във Флагстаф, двамата с Пит продължихме с траверса с поредица от преходи, които към средата на март ни бяха доближили на 80 км от края.

Когато тръгнахме на този поход, нямаше как да знаем, че дори след като се хвърлихме срещу каньона при седем отделни прехода в рамките на една година, краят все още ще ни предстои. Докато четете тези редове през септември 2016 г., ние вероятно пак сме по маршрута и се опит­ваме да завършим траверса. А ако четете статията ни десетилетия по-късно, например през 2066 г., то ние се надяваме, че огромният пущинак на Големия Каньон все още съществува в най-пълния смисъл на думата. 

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от Септември 2016
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах