сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Изгубената империя на маите

2.9.2016 г.

Дръзки и амбициозни, царете Змии си служели със сила и дипломация, за да създадат най-мощния съюз в историята на маянската култура

В древния град Холмул няма почти нищо за гледане. За случайния наблюдател той представлява само няколко стръмни гористи хълма насред джунглата на Северна Гватемала, близо до границата с Мексико. Гората тук, в басейна на Петен, е гъста и гореща, но е по-суха, отколкото бихте очаквали. Също така е тиха, като се изключи жуженето на цикадите и епизодичните крясъци на маймуните ревачи.

Ако се вгледате отблизо, може би ще забележите, че повечето хълмове са организирани в огромни кръгове – подобно на пътници, сгушени около огъня в студена нощ. А още по-внимателен поглед разкрива, че части от хълмовете са построени от дялан камък, а в склоновете на някои от тях са издълбани тунели. Това всъщност не са хълмове, а древни пирамиди, оставени на разрухата след падението на маянската цивилизация преди хиляда години. Мястото представлявало процъфтяващо селище през класическия маянски период (250–900 г.) – епоха, когато писмеността и културата били във възход в цяла днешна Централна Америка и Южно Мексико. Но това било и време на политически сътресения: два враждуващи града държави, вкопчени в непрекъснат конфликт и борещи се за господство. За кратък период един от тях взел надмощие и се превърнал в най-близкото нещо до империя в историята на маите. Управлявали я царете Змии от династията Каанул, за която допреди няколко десетилетия никой дори не подозираше. Благодарение на обектите около техния град държава, включително Холмул, археолозите започват да сглобяват историята на царете Змии.

Холмул не е голям и прочут обект като съседния Тикал и бил почти напълно пренебрегнат от археолозите до 2000 г., когато пристигнал Франсиско Естрада-Бели. Гватемалец с италиански произход, той притежава груба красота, рошава коса и спокоен маниер. Не търсел нищо лъскаво, например плочки с надписи или богати погребения, а единствено нова информация за корените на маите. Едно от първите неща, които открил, била сграда на няколко километра от, както изглеждало, централната група пирамиди на Холмул. В нея имало останки от стенопис, който изобразявал воини, тръгнали на поклонение към далечно място. Необичайното било, че част от стенописа била унищожена, очевидно от самите маи – сякаш искали да изтрият изобразената история. С надеждата да разбере защо Естрада-Бели направил тунели в няколко от съседните пирамиди.

Древните мезоамериканци строели пирамидите си на етапи – всяка върху предишната, като матрьошки. Когато жителите на Холмул прибавяли нов пласт, той съхранявал долния, което пък позволило на изследователите да направят тунел и да открият по-ранните структури почти в оригиналното им състояние. През 2013 г. Естрада-Бели и екипът му си проправили път във вътрешността на една от по-големите пирамиди, проследявайки древно стълбище към входа на церемониална сграда. Като се изкатерили през дупка в пода, те открили прекрасно запазен осемметров фриз над входа на древна гробница. Фризовете от щук са много редки и крехки. Въпросният изобразявал трима мъже, включително царя на Холмул, да излизат от устата на странни чудовища – те били обградени от същества от подземния свят и около тях се увивали две гигантски пернати змии. Художествената творба била емблематична и изглеждала поразително жива. Докато се взирал във фриза, Естрада-Бели забелязал поредица изваяния под него. Коленичил и видял бордюр от йероглифни знаци, които изброявали царете на Холмул. Почти в средата имало символ, в който веднага разпознал най-вълнуващото откритие през цялата си кариера: ухилена змия. „Сред различните знаци зърнах [името на] Каанул – казва той. – Преди това всичко беше анонимно – Холмул беше анонимен. После внезапно се озовахме насред най-интересната част от маянската история.“ Историята на откриването на Каанул – Змиите – и техните усилия да изградят империя започва в Тикал, града на техния най-омразен враг.

От 50-те години на ХХ в. Тикал доминирал в маянската археология – също както векове наред властвал над маянските низини. Някога обширният град имал близо 60 000 жители и през 750 г. елегантните му сгради със сигурност смайвали посетителите така, както днес изумяват туристите. Освен това там имало стотици красиво изваяни стели – подобни на надгробия каменни блокове. Благодарение на надписите по тях учените възстановили историята на Тикал до падението му през IX в. Забелязали обаче странна празнина – приблизително от 560 до 690 г., когато не били издигани стели и не било построено почти нищо друго. Озадачени от тази 130-годишна пауза, археолозите я нарекли „тикалския хиатус“ и я обявили за поредната загадка на древните маи. Учените започнали да попълват празнотата през 60-те години, когато забелязали странен йероглиф, явяващ се на различни обекти от класическия период – змийска глава с клоунска усмивка и обградена от знаци, свързващи се с царски особи. През 1973 г. археоложката Джойс Маркъс разпознала в него символ емблема – думи за град и владетелска титла, които служели като един вид герб. Чудела се дали не може да се свърже с тикалския хиатус. Ами ако някакви неизвестни воини били завладели града? И ако е станало така, откъде би дошла подобна сила и не би ли трябвало археолозите да знаят повече за нея?

Джунглите на Петен са горещи и безводни през сухия сезон и почти непроходими през дъждовния. Гъмжат от отровни растения и насекоми и крият заплахата от въоръжени наркотрафиканти. Въпреки това Маркъс ги проучвала месеци наред, посещавала руините и събирала снимки на йероглифи. Където и да отидела, виждала препратки към ухилената змия, особено около древния град Калакмул в днешно Мексико, близо до южната му граница.

„Сателитните селища споменаваха този град в средата – казва Маркъс. – В този смисъл той беше нещо като черна дупка. Беше средище на мрежа от околни обекти, отдалечени на едно и също разстояние от Калакмул.“

Когато стигнала до града, чиито две централни пирамиди лесно се забелязвали от въздуха, тя била смяна от големината му – тук някога живеели около 50 000 души. Навсякъде били пръснати стели, повечето от които без изображения. Варовикът бил толкова мек, че многовековната ерозия била изличила всичко. В града открила само два змийски йероглифа.

Загадката на змиите накарала младия британски изследовател Саймън Мартин да събере цялата достъпна му информация за змийските йероглифи от Калакмул и по-малките обекти. Използвал препратки към битки и политически интриги от целия маянски свят, за да състави образа на Змиите и тяхната династия.

„За Тикал знаем на практика само от Тикал – казва Мартин, – докато за Калакмул знаем от всички други. Все едно се материа­лизира от мъглата. Малко по малко смисълът на всички тези случайно срещнати змийски йероглифи започна да сочи в една и съща посока.“

В крайна сметка Мартин и археологът Николай Грубе публикували книга, озаглавена „Хроника на маянските царе и царици“, която описва преплетените истории на царствата в древния маянски свят. В продължение на един блестящ век Змиите заемали центъра на този свят. Подобно на Маркъс, Мартин оприличава царството на Змиите на нещо като черна дупка, която привлякла всички околни градове и създала може би нещо подобно на маянска империя. Разбира се, все още има много въпроси относно Змиите: как живели, управлявали и се сражавали – и дали някои от тях въобще са съществували?

В края на V в. Тикал бил един от най-могъщите градове държави в района. Археолозите подозират, че заемал тази позиция с помощ-та на един много по-голям град, високо в планините, на 1000 км на запад – Теотиуàкан, близо до днешния Мексико Сити. Векове наред тези два града диктували маянската живопис, архитектура, керамика, въоръжение и градоустройство. Само че всичко това се променило през VI в., когато Теотиуакан прекъснал връзките си със земите на маите и оставил Тикал да се оправя сам.

Тук се появяват Змиите. Никой не знае със сигурност откъде са дошли; няма данни да са управлявали Калакмул преди 635 г. Някои специалисти си представят как стотици години преди класическия маянски период те обикаляли от място на място и създавали един мегаполис подир друг. Това обаче са догадки. Първите очевидни змийски йероглифи изглежда се появили в Сибанчè, град в Южно Мексико, на 125 км североизточно от Калакмул.

Независимо къде е била базата на Змиите, знаем, че от началото на VI в. насетне двама царе Змии един след друг разбрали, че Тикал е уязвим, и подхванали дръзка игра с цел политически контрол. Пър­вият, Каменна Ръка Ягуар, десетилетия наред обикалял на дипломатически посещения из маянските низини.

Днес визитите могат да ви се сторят невинни – организиране на сватба, участие в древната маянска игра на топка (спорт, в който се използвала топка, няколко пръчки и каменни рингове) и може би просто отбиване за едно „здрасти“. Но завоеванията в света на маите често се случвали по този начин – с предлагане на дарове, оказване на почести и спечелване на ключови съюзници. Изглежда никой не го владеел по-добре от Змиите.

Скоро Каракол, югоизточният съюзник на Тикал, минал на страната на Змиите, както и войнственият град Уака на запад. Змиите търпеливо печелели лоялността на други градове на север, изток и запад от Тикал, създавайки огромни клещи, с които да сграбчат своя враг. Най-сетне Каменна Ръка Ягуар и неговите съюзници били готови да тръгнат срещу Тикал, но царят Змия починал, преди да успее да извлече полза от политическите си маневри. Паднало се на неговия наследник (и вероятно син) Небесен Свидетел да задейства капана. Младият цар вероятно е имал внушителен вид. Учените, изследвали неговите останки, твърдят, че имал мощно телосложение и че черепът му носел следи от безброй битки, като нови белези покривали старите.

Според надписа на един олтар в Каракол, Небесен Свидетел сложил край на царуването на Тикал на 29 април 562 г. Царят подредил всички фигури и после нападнал. Повел армията на Змиите на изток от Уака, а силите от Каракол, съседния град държава Наранхо и вероятно Холмул тръгнали в посока запад.

Змиите и техните съюзници лесно разбили Тикал, плячкосали го и вероятно принесли в жертва неговия цар – с каменен нож и на собствения му олтар. Вероятно по това време жителите на Холмул почти разрушили стенописа, който Естрада-Бели щял да открие повече от 1400 години по-късно и който отдавал почит на Тикал и Теотиуакан – в знак на лоялност към новите господари Змии. Царуването на Змиите започнало.

Следващите 30 години от маянската история са малко мъгливи. Благодарение на мексиканските археолози Енрике Налда и Сандра Балансарио знаем, че Небесен Свидетел починал 10 години след победата си, скоро след като прехвърлил 30-те. През 2004 г. те проучили няколко гробници в пирамида в Сибанче, в които открили костена игла, използвана за кървави ритуали, както и нефритени маски, обсидиан и перли под дебел пласт цинобърен прах. Знаците отстрани по иглата гласели „Това е жертвената кръв на Небесен Свидетел“. От осемте царе Змии, които управлявали през тикалския хиатус, той е единият от едва двама, чиито останки са открити.

Следващия път, когато Змиите се появили, това се случило далеч на запад, в пищния град Паленке. За разлика от Тикал и Калакмул, по-сухите мегаполиси в низините, Паленке бил изискан и благороден, а елегантните му пирамиди и наблюдателна кула, покрити с щук, се гушели в подножието на планините, които водели към Мексиканския залив и централното плато. Благодарение на пълноводните реки и водопади той разполагал с изобилие от вода, а може би дори и с тоалетни с течаща вода.

Градът не бил голям – вероятно към 10 000 души, но бил маяк на цивилизацията и порта към търговията на запад – привлекателна цел за амбициозна млада сила. По това време Змиите били под властта на Свитък Змей, който – подобно на своите предшественици – нападнал с помощта на пълномощници и съюзници. Царицата на Паленке, Сърце на Ветровито Място, защитавала града си срещу щурма на Змиите, но се предала на 21 април 599 г.

Подобни експанзионистични импулси били рядкост при класическите маи, които често биват описани като свадливи и разединени, фокусирани върху собствените си територии и без по-големи амбиции. Змиите били различни.

„Нападението срещу Паленке било част от по-голям план – казва Гийермо Бернал, епиграф от Националния автономен университет на Мексико. – Не мисля, че причините са имали материално естество – става дума за идеология. Каанул планирали да изградят империя.“

Не всички маянски археолози споделят идеята за създаването на империя. За мнозина самата концепция е културно и географски неправдоподобна. Въпреки това, когато се занимаваме със Змиите, трудно можем да не забележим планираната експанзия. Те се съюзили с най-големите градове на изток, завладели тези на юг и търгували с хората на север. Паленке бил краят на маянския свят на запад. И все пак, без коне и гарнизони, как биха могли да го задържат?

Упражняването на влияние върху толкова обширни територии, почти с големината на България, налагало вид организация, непозната до този момент при маите. Освен това изисквало ново седалище на властта, по-близо до богатите на нефрит градове на юг. Сибанче бил на 125 км от Калакмул – сериозно разстояние за хора, придвижващи се пеш през гъста джунгла. Няма документи за преместването в новата столица на Калакмул, но през 635 г. Змиите издигнали паметник, който ги обявявал за господари на града – където изместили династия, известна като Прилепите.

През първата година на господството им на трона се възкачил най-великият от царете Змии – и вероятно най-великият маянски владетел въобще. Името му било Юкноом Чеен II, Разтърсващия Градове, както го наричат понякога. Небесен Свидетел и Свитък Змей били умели завоеватели, но Юкноом Чеен бил истински цар. Подобно на Кир в Персия и на Август в Рим, той ловко настройвал – кога с подкупи, кога със заплахи – един град срещу друг, като в същото време консолидирал властта си над низините на маите като никой маянски цар преди него. Освен това успял да поддържа тази политическа еквилибристика в продължение на 50 години.

Най-добрият начин да разберем един цар може да се окаже да се запознаем със слугата му. По същия начин най-добрият начин да разберем една империя често се оказва да разгледаме някой зависим град. Може би най-интересният слуга на Змиите бил малкият и иначе съвсем обикновен град Сакникте.

В известен смисъл археолозите открили мястото на два пъти. До началото на 70-те години на ХХ в. се били натъкнали на поредица каменни пана, които се въртели на черния пазар. Прекрасно изпълнени и със сложни текстове, те били ограбени от иманяри и продадени в чужбина, така че нямало начин да се проследи произходът им. Тук-там по тях били пръснати йероглифи с ухилени змии. Археолозите нарекли неизвестното място, където били намерени, „Обект Q“.

Обект Q се превърнал в нещо като Кивота на Завета за археолози като Марсело Кануто. През един горещ следобед през април 2005 г. той съпровождал изследователи, които картографирали обект с прозвището „Ла Корона“ в джунглата на Петен. В търсене на керамика, с която да датира обекта, той се спуснал в иманярски изкоп, издълбан в една пирамида, и видял голямо колкото портфейл оголено парче от каменна стена с релефи. „Различих някакви заврънкулки по камъка – казва Кануто. – Направо се стреснах: „Леле, наистина ли видях каквото видях?“ После отново погледнах и различих още заврънкулки – беше надпис.“ Под пластовете пръст и растителност се криели най-изящните и елегантни релефи, които бил виждал на терен. „Щом ги разчистихме, веднага заявихме: „Това е Обект Q.“

Оттогава Кануто не го е напускал. Сакникте, както е маянското име на обекта, явно се радвал на специален статут в царството на Змиите. Местните принцове ходели да се образоват в Калакмул и трима от тях се оженили за принцеси Змии. За разлика от военния статут на Уака непосредствено на юг, Сакникте не участвал в много битки. Царете му имали мирни имена, които в превод звучат приблизително като Слънчево Куче, Бял Червей и Червена Пуйка. Паната разказват за велможи, които пият алкохол и свирят на флейти.

Според релефите, открити от екипа на Кануто, Юкноом Чеен се отбил тук непосредствено преди столицата на Змиите официално да се премести в Калакмул. Елегантните портрети го изобразяват седнал със спокоен вид, погледнал на една страна, докато царят на Сакникте го наблюдава.

Сакникте не бил единственото място, където Змиите трупали влияние. Името на Юкноом Чеен се среща навсякъде в земите на маите. Омъжил дъщеря си Ръка Водна Лилия за принц от Уака; по-късно тя станала могъща царица воин. Наложил нови царе в Канкуен на юг и в Морал-Реформа на близо 160 км на запад. В Дос Пилас покорил брата на новия цар на Тикал и го превърнал във верен васал.

Освен това установил нов търговски път по западната страна на царството си, който свързвал различни съюзници. Учените са забелязали нещо странно в тези васални градове. Изглежда някои близки съюзници нямали свой йероглиф емблема, а царете им, макар и пищно натруфени, вече не използвали царските си титли, щом се съюзили със Змиите. Междувременно царете Змии от Калакмул възприели по-всеобхватната титла калоомте – „Цар на царете“.

„Според мен променили начина, по който се правела политика – казва гватемалският археолог Томас Бариентос, който е съръководител на обекта Сакникте. – Мис-ля, че са създали нещо доста ново. За мен лично това е преломен момент в историята на маите.“

През цялото това време Змиите държели под око стария си враг Тикал, който периодично се опитвал да се надигне и да си отмъсти. През 657 г. Юкноом Чеен събрал съюзниците си и заедно с един съседен марионетен цар – амбициозен мъж на име Бога Който Блъска По Небето – нападнали Тикал. Две десетилетия по-късно Тикал пак се надигнал и царят Змия отново организирал поражението му, като в развоя на събитията убил неговия цар.

Как така Тикал все още можел да бъде заплаха за на пръв поглед всемогъщите Змии? Според специалистите маянските царе трябвало да внимават, когато поддържали своите съюзи, и често оставяли живи победените владетели. Може би битките на класическите маи били най-вече церемониални. Или може би съюзниците на победените царе – притеснени да не дойде ред и на техните глави – настоявали за милост. Или пък маянските царе просто не разполагали с достатъчно голяма армия, за да изличат цял град.

Независимо от причината Юкноом Чеен играел деликатна политическа игра. Вместо да предаде Тикал на своя съюзник Бога Който Блъска По Небето, той провел мирни преговори с новия цар на Тикал. Тогава представил и своя приемник (и вероятно син) Огнен Нокът, който щял някой ден да наследи царството – и в крайна сметка окончателно да го загуби.

 Юкноом Чеен починал на напреднала възраст – 86 години. Повечето жители на Калакмул рядко доживявали до половината на тези години, но техните царе си угаждали и се хранели само с крехки тамале, така че дори зъбите им изглеждали необичайно запазени. Недохранването се ширело из по-нисшите класи, но сред аристократите имало и такива с наднормено тегло, а някои може би страдали от диабет.

Някои предполагат, че Огнен Нокът бил точно такъв човек. Вероятно управлявал царството много преди да почине баща му. Но както често се случва със синовете на велики царе, той далеч не можел да се мери с баща си. Въпреки множеството смазващи поражения, Тикал отново надигнал глава през 695 г. Този път начело бил млад цар с впечатляващото име Бога Който Разчиства Небето. Огнен Нокът отново събрал армията на Змиите, за да се изправи срещу тикалското парвеню.

Не знаем какво точно се е случило в онзи августовски ден. Според някои специалисти Бога Който Блъска По Небето, обиден от различни унижения, предал своите съюзници Змии на бойното поле. Други смятат, че Огнен Нокът – вече на средна възраст и страдащ от болезнено заболяване на гръбнака – не вдъхнал увереност на войниците си. А може би просто не било писано.

Змиите били разгромени. Няколко години по-късно, след пълен крах на неговото царуване, Огнен Нокът умрял и отнесъл със себе си мечтата за империята на Змиите. Повечето археолози твърдят, че Змиите така и не се възстановили, но не загубили влиянието си. През 711 г. техният най-силен съюзник Наранхо обявил, че още е верен на Змиите, а 10 години по-късно още една принцеса Змия се появила в Сакникте.

Към средата на века обаче Змиите вече били изгубили зъбите си. Един съсед на Калакмул дори издигнал стела в чест на завръщането на царете Прилепи, изобразяваща воин, който тъпче змия. През следващото столетие Тикал наказал градовете държави, които помагали на Змиите – Уака, Каракол, Наранхо и Холмул.

През 791 г. жителите на Сакникте, по-известни като любовници, а не като войници, поканили тикалска принцеса да се омъжи за един местен велможа. Тикал обаче никога не постигнал властта, упражнявана от Змиите, и към средата на IX в. класическите маи били в упадък. Дали заради пренаселеност, нестабилност или продължителна суша, хаос обхванал класическите градове и в крайна сметка те били изоставени.

Дали Змиите са можели да предотвратят колапса? Какво щеше да стане, ако Огнен Нокът беше победил Тикал през 695 г.?

„Според мен колапсът е можел да бъде избегнат – казва археологът Дейвид Фрийдъл, който ръководи разкопките в Уака. – Неуспехът да бъде обединена централната област на маянския свят под единна власт бил основен фактор за изпадането в състояние на анархия, непрестанни войни и уязвимост към засушавания.“

Може би някой ден ще получим отговор. Преди 40 години царете Змии били само слух, а преди двайсет ги смятали просто за господари на Калакмул. Днес знаем, че са властвали над най-голямото и могъщо маянско царство, съществувало някога.

Такава е подлудяващо бавната работа на археолозите. Чрез откъслечни погледи и парченца информация специалистите се опитват да съставят цялостна картина на миналото.

Освен това често не са съгласни помежду си. Археологът Рамон Караско, който работи на обекта Калакмул, твърди, че Змиите никога не са живели в Сибанче и славата им никога не е повяхвала. Работил е рамо до рамо със Саймън Мартин и други изследователи и е виждал същите доказателства, но е стигнал до различни заключения. Поради това археолозите продължават да търсят нови данни. През 1996 г. Карас­ко разкопавал най-голямата структура в Калакмул – изящна пирамида, датираща отпреди 300 г. пр.Хр. Докато внимателно почиствал и отстранявал камъните близо до върха, той открил останките от тяло. Под него имало камера.

„Повдигнахме капака и погледнахме долу – казва Караско, който има изискан вид и стържещ глас заради многото цигари. – Видяхме малко кости и дарове и много прах. Все едно гледахме праха на времето.“

Отнело им девет месеца да проникнат безопасно в гробницата и да я разкопаят. Когато Караско най-сетне влязъл вътре, веднага разбрал, че е намерил могъщ цар. Тялото било увито във фин шал и било покрито с мъниста. Царят не бил сам – в жертва били принесени млада жена и дете, положени в съседна камера.

Тялото на царя – казва Караско – „беше покрито с кал и прах. Имаше малко нефритени мъниста, но маската не се виждаше“. Затова взел една четка и внимателно започнал да я чисти. „Първото нещо, което се откри, беше око, взиращо се в мен от миналото.“

Окото принадлежало на красива нефритена маска, която трябвало да краси царя в отвъдния живот. По-късно анализите показали, че бил пълен, може би дори дебел мъж с вкостени стави на гръбначния стълб. Гробницата му била изящно украсена.

Наблизо почивало украшение за глава от нефрит, в центъра на което някога имало лапа от ягуар. А до него имало керамично блюдо с ухилена змийска глава и надпис „Блюдото на Огнен Нокът“. 

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от Септември 2016
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах