сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Когато София беше Сердика

1.8.2014 г.

Предшественикът на днешната ни столица сменил много имена и управници, но животът в града не секнал.

Всичко, което се ражда – умира, всичко, което расте – старее“ – написал през I в. пр.Хр. древноримският политик и историк Гай Салустий Крисп.

Девизът на София обаче гласи: „Расте, но не старее“. Днес в българската столица живеят около 1 250 000 души, навсякъде се строят сгради, изникват нови жилищни комплекси, а границите на метрополиса непрекъснато се менят. Всъщност промените продължават вече две хилядолетия.

София е древно селище – от най-старите в Европа. На територията є са открити останки от човешки жилища от VI хил. пр.Хр. Самият град, чийто наследник е съвременната ни столица, възникнал през I в. като римски военен пост, който с времето се разраснал, развил се и станал център на провинция.

На кръстопът между Централна Европа и Изтока, между студения Север и топлото Егейско море, той сменил много имена и управници, но животът в него никога не секнал.

Днес тук и там между съвременните здания се издигат величави паметници на древното минало – ротондата „Св. Георги Победоносец“, храмът „Св. София“, дал сегашното име на столицата... Ала основните свидетелства за далечната епоха, когато София била Сердика и в нея отсядали императори, провеждали се гладиаторски борби и вселенски събори, се намират под настоящите булеварди и площади. Те очертават град, скрит под съвременния като паралелна реалност, която постепенно разкрива тайните си.

Първите проучвания на Сердика датират от края на XIX в. След Освобождението това са главно описания на случайно открити находки. Преди Втората световна война са предприети по-сериозни разкопки и изследвания. След 9.IX.1944 г. проучванията са още по-мащабни, но откритията често се тълкуват според властващата идеологическа система. Голяма част от тях са направени през 50-те години на миналия век при застрояването на пострадалия от бомбардировките център на столицата. Разкопките са спасителни, но на учените не се дава време за по-детайлни изследвания, защото строежът на знаковите за тогавашната власт сгради – Министерския съвет, Партийния дом, ЦУМ, хотел „Балкан“ – не може да чака. Все пак откритията и базираните на тях заключения очертават някои от основните насоки в проучването на Сердика. От края на 80-те години на XX в. насам изследванията не са толкова мащабни, но са по-точни и научно обосновани. Много от тях са дело на Музея за история на София.

До пореден археологически пик доведе изграждането на част от софийското метро почти в центъра на древния град. Започналите през 2010 г. разкопки отвориха нови страници от историята на Сердика и редактираха някои от вече известните.

Дълго време се смяташе, че градът е възникнал като тракийско селище на местното племе серди. Върху надпис за изграждането на крепостната стена срещаме името Сердонполис, „Град на сердите“. Същото название е открито и върху пътна колона. Такива находки оформят хипотезата, че на мястото на София е съществувал тракийски град, по-късно превзет от римляните. Звучи примамливо, но както подчертава директорът на Музея за история на София д-р Надежда Кирова-Йовчева, досега от селището на сердите не са намерени конкретни следи.

Новите открития пред ЦУМ показват друго. „Първоначално тук е бил разположен римски военен пост“ – казва ръководителят на разкопките д-р Марио Иванов от Националния археологически институт с музей при БАН. Постът е бил свързан със станция по Виа Диагоналис, главния път между Сингидунум (дн. Белград) и Византион (Константинопол, дн. Истанбул). Основите на бъдещата Сердика са от дърво, плет и глина. „Най-ранният пласт е от средата на I в. Подовите части и вертикалните подпори показват наличие на казармени помещения. Намерени са и елементи от ризница, катарама от войнишки колан и част от ножница на къс меч гладиус“ – добавя д-р Иванов.

По онова време римската провинция Вът­решна Дакия, в която днес попада и София, още не била омиротворена. Бунтовете на местните и нападенията на прииждащите племена налагали засилено военно присъствие. В района действително са живели серди, но за тях се знае малко. „Културата им не е достатъчно проучена, дори не е съвсем сигурно дали са били траки или келти – казва Марио Иванов. – Като цяло тукашните земи били слабо населени преди идването на римляните.“

След омиротворяването на провинцията военният пост прераснал в цивилно поселение. През 106 г. император Траян му дал статут на муниципиум – селище с автономно управление. До края на III в. се оформил градският облик на Сердика. Появили се типични римски жилища от камък и тухли, обикновено изградени около вътрешен двор. „Заради подпочвената влага основите на стените са върху дървени пилоти и са изпълнени от речни камъни без спойка – обяснява д-р Иванов. – Точно тези фундаменти на каменните жилища от първите десетилетия на II в. са идентифицирани погрешно в по-старите проучвания като тракийски.“ Открити са запазени домакински пещи и ръчни мелници за зърно. Вероятно улиците на града по онова време били по-широки, защото не ги ограничавали крепостни стени. Явно жителите му разчитали на силните гранични гарнизони на империята, но те невинаги успявали да ги защитят.

Дебелият пласт горял кирпич, разхвърляната, частично овъглена покъщнина и изпотрошените керамични съдове показват, че при нахлуването на варварските племена на костобоките през 170 г. Сердика била завладяна и подложена на плячкосване и опожаряване. Градът се съвзел бързо. Започнало ограждането му с високи крепостни стени, съоръжени с мощни кули и добре защитени порти. Строи­телството им продължило от 176 до 180 г., но през следващите векове те били доизграждани и заздравявани няколко пъти. При съвместното управление на император Марк Аврелий и сина му Комод Сердика започнала да сече свои монети. Вече неузнаваем, бившият военен пост се радвал на благата на римската цивилизация. Идващата от Витоша вода била каптирана и вкарана в монтирани под каменните плочи на улиците водопроводи. Добре изградена канализация извеждала нечистите води извън града. Още през II в. били каптирани и лечебните води на горещия минерален извор. Те захранвали частни и обществени бани, между които и сердикийските терми, посещавани от римски императори.

През 272 г. Сердика била обявена за столица на Вът­решна Дакия. В периода III–IV в. градът достигнал разцвет – разраснал се и се благоустроил още повече, сдобил се с пищни култови и обществени сгради, включително и с амфитеатър. Той е издигнат върху по-ранен римски театър от II в. Овалната му арена, дълга 60,5 и широка 43 м, е само с десетина метра по-малка от тази на Колизеума в Рим. Амфитеатърът се намирал извън градските стени – вероятно поради размерите си. Смята се, че побирал около 25 000 души. На арената му се провеждали циркови представления и гладиаторски борби. Това показва уникалната каменна плоча афиш, открита от археолози през 1919 г. до днешния Министерски съвет. На нея са изобразени схватки между животни и хора. Според някои изследователи в най-лявата част на афиша се забелязва малък олтар на Кибела, издигнат върху висок постамент, а под него – две фигури на жрици. Вероятно представленията са били свързани с провежданите през март празници на богинята.

Находките в амфитеатъра показват, че строи­телството му започнало при управлението на Диоклециан (284–305 г.) и било завършено от Константин Велики. С упадъка на империята сградата изгубила значението си и била използвана като източник на строителни материали. Днес около една шеста от руините на сердикийския амфитеатър са реставрирани – намират се в сутерена на модерния хотел „Арена ди Сердика“. Останалата част е под околни сгради и улици.

Все още под днешна София е и агората – главният площад на антична Сердика. Най-вероятно се намира под площад „Св. Неделя“. До момента не е изяснено какви са били размерите на площада. „Има различни хипотези относно плана на комплекса около агората, както и за това как главните улици на града са се свързвали с нея – казва д-р Кирова-Йовчева. – Само бъдещите проучвания могат да решат споровете.“ Тя припомня и за сложния архитектурен комплекс, открит при строежа на хотел „Рила“ – голям вестибюл с подови мозайки, осмо­ъгълна зала с полукръгли и правоъгълни ниши източно от вестибюла и редуващи се по-малки правоъгълни помещения на юг от него.

Възможно ли е това да е дълго търсената сердикийска резиденция на Константин Велики или все пак е сграда с друго предназначение? И тук очакваме отговор от бъдещето.

Не така стоят нещата с останките от неколкократно преустроявания булевтерион – градския съвет на Сердика, открити под хотел „Балкан“; при строежа на хотела те са изцяло премахнати. Настоящите археологически проучвания не са по-малко вълнуващи. Пред ЦУМ са открити части от две главни и пет второстепенни улици с прилежащи към тях осем сгради – повечето жилищни, с големи размери и значителен брой помещения, очевидно принадлежали на богати сердикийци, – както и две базилики и две бани. Правят впечатление и двете обществени тоалетни. Едната се намирала на ъгъла на две улици, докато втората била изградена вътре в постройка. В друга сграда явно се е помещавала стъкларска работилница. Обикновено такива работилници функционирали извън градските стени поради свързаната с дейността им опасност от пожар. Изглежда, че и в онези времена хората са се стараели да заобикалят забраните.

Какви са били жителите на древна Сердика? „На Балканите от епохата на Траян в градовете, редом с потомците на тракийската аристокрация, можело да бъдат срещнати сирийци, египтяни, гърци и евреи, почитащи Херос, Митра, Изида, Зевс, Яхве – твърди Владимир Попов, член на международната организация за изучаването на римска история и култура Nova Roma и на българската група за исторически възстановки Legio IIII Scythica. – Такава е била и Сердика – космополитен в социален и религиозен аспект град.“

Според Попов римляните не познавали дискриминацията поради етническа и расова принадлежност. „Няма значение дали кожата ти е бяла или тъмна, дали идваш от Германия или Нумидия – ако живееш по римски, спазваш законите, плащаш си данъците и си се интегрирал в обществото, тогава ти се дават всички права и привилегии.“

Думите на любителя историк са в съзвучие с научните открития на територията на Сердика. В епиграфските паметници се срещат тракийски, гръцки, латински, малоазийски и семитски имена. За етническото многообразие на сердикийското население свидетелства и големият брой божества, почитани тук – от гръко-римския пантеон през малоазийската Кибела до египетския Сарапис и иранския Митра. И сред самите римски императори мнозина са от неиталийски произход. Траян, който прибавил към названието на града бащиното си име и то станало Улпия Сердика, е роден в земите на днешна Испания. Дио­клециан и Константин Велики са илирийци по произход. Предшественикът на Константин – император Галерий, издал Сердикийския едикт на веротърпимостта – е роден във Вътрешна Дакия и умира в Сердика.

Това е епохата, в която Рим постепенно губи позицията си на „център на света“, а Византион тепърва се превръща в Константинопол – „новия Рим“. Тъкмо тогава възниква поговорката, че столицата е там, където е императорът

. „Да наричаме Сердика „една от столиците на империята“ е пресилено – уточнява д-р Марио Иванов, – но е факт, че мнозина римски императори са отсядали в града.“ Особено обичал да пребивава тук произхождащият от района на Сердика Галерий Валерий Максимиан (293–311 г.). Убеден, че християнството е основна причина за упадъка на Римската империя, той яростно поддържал антихристиянските гонения, подети от тъста му Диоклециан. След поредици от победи, загуби, политически интриги и разпадащи се съюзи, с влошено здраве Галерий се оттеглил в любимата си Сердика. Според летописците тялото му надебеляло неестествено и се покрило с язви. Дали това била причината за радикалната промяна, настъпила у него, не е ясно, но е факт, че дни преди смъртта си през май 311 г. заклетият гонител на последователите на Иисус издал прочутия Сердикийски едикт на толерантността, с който отменил тяхното преследване.

На Сердика се паднала историческата чест да стане градът, в който християнството било обявено за легална религия в Римската империя. Този повратен момент поставил началото и на официалното християнизиране на Европа.

Четвъртото столетие след новата ера било само по себе си нова ера за Римската империя и подвластните є земи. В началото му християнството било признато за равноправно на другите вероизповедания, а 7 десетилетия по-късно вече било единствена официална религия.

Големите политически и икономически промени при управлението на Константин Велики (306–337 г.) се отразили и върху Сердика. Градът се утвърдил като един от центровете на Христовото учение. Анонимен автор е оставил сведение, че „Константин искал първоначално да прехвърли управлението на страната в Сердика. Обичайки този град, той често казвал: „Сердика е моят Рим.“ Дали тези твърдения са пресилени, или императорът се отказал от намеренията си, остава неясно, но той действително е пребивавал често в града. Къде обаче е била резиденцията му, още не е изяснено.

През 343 г. синовете на Константин, владетели на вече официално разделената на две – Източна и Западна част – римска империя, свикали Сердикийския събор. Той бил продължение на Първия вселенски църковен събор от 325 г. в Никея и целял да изясни противоречията между ариани и никейци за същината на Божия син. Макар да се разтурил, разпадайки се на два конкуриращи се синода, Сердикийският събор имал дълготрайни последици за християнството. За място на провеждането му са сочени смятаната за най-старата запазена сграда в София – ротондата „Св. Георги“, и базиликата „Св. София“, но има и други хипотези.

Достигналите до нас мозаични подове на „Св. София“ може и да са свидетели на Сердикийския събор, но не и стените на храма – такива, каквито ги знаем днес. През VI в. църквата толкова пострадала от нашествията на готи и хуни, че Юстиниан I (527–565 г.) наредил да бъде изградена наново. Неговото управление било последният период от разцвета на късноантична Сердика.

Вероятно опустошително земетресение, в съчетание с все по-чести варварски нашествия отслабило жизнените възможности на града. Той не загинал, но слязъл от историческата сцена, за да бъде споменат от хронистите векове по-късно, през Ранното средновековие, под името Средец.

В подземията на „Св. София“ спят вечния си сън поколения сердикийци – мъже и жени, родени тук или дошли от другаде, бивши езичници и дори раннохристиянски светци. Над тях, под вековния купол на базиликата, днес се венчават млади двойки, кръщават се деца. Така хилядолетният град не остарява. Млад е самият дух на Сердика-София – а както твърди Гай Салустий Крисп: „Само духът, неразрушим и вечен ръководител на човешкия род, управлява и владее всичко.“ 

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах