сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Акулата край потъващите кораби

5.8.2016 г.

Дългокрилите акули някога властвали в открито море и витаели в кошмарите на моряците. Днес те са почти изчезнали

Когато през 1971 г. документалният филм „Синя вода, бяла смърт“ се завъртя по кината в САЩ, кадрите с големи бели акули, блъскащи се в клетките на водолазите, мигом станаха култови. Но кадрите, които се открояват 45 години по-късно, са тези от дълга сцена, показваща дългокрили акули, скупчени около труп на кит на 150 км от Южна Африка.

Тази сцена е изумителна по две причини: първо, защото водолазите, които напускат сигурността на клетките си, за да заснемат акулите, се смятат за първите, които някога са опитвали тази техника сред хранещи се акули. И второ, понеже това е сцена, която може би никога вече няма да се повтори – морска версия на последната фотография на безбройните стада бизони, които някога бродели из равнините на Северна Америка. „Нямаха чет, толкова много бяха – казва Валъри Тейлър, една от гмуркачите. – Това никога няма да се повтори, поне не и през твоя живот. Може би през нечий друг, но се съмнявам.“ Някога се смятало, че дългокрилите акули са сред най-многобройните видове акули на планетата, обитаващи открития океан. Авторитетната книга от 1969 г. „Естествената история на акулите“ дори ги характеризирала като „вероятно най-многобройното едро (над 45 кг) животно на Земята“.

Някога известни с това, че обсаждали потъналите кораби и рибарските лодки, днес те са почти изчезнали заради търговския риболов и търговията с акулови перки; обръща им се изненадващо малко научно внимание, а обществената загриженост е дори още по-малка. „Почти напълно сме унищожили вида в глобален мащаб – казва Деймиън Чапмън, един от малкото учени, изследвали акулата. – И все пак, когато спомена за дългокрили акули, много хора нямат представа за какво говоря.“ Ако сте гледали „Челюсти“, значи знаете нещо за дългокрилите акули. Те вероятно са преобладаващият вид, който преследвал екипажа на крайцера „Индианаполис“, след като бил потопен от японска подводница в края на Втората световна война – събитие, придобило печална слава за по-младите поколения заради монолога на капитан Куинт за преживяното от него като оцелял от потъналия кораб. Невъзможно е да се предаде с думи смразяващият ефект на речта на Куинт – нека само да кажем, че е пълна с писъци и кръв – но последното изречение обобщава всичко: „Във водата паднаха 1100 мъже, 316 се измъкнаха. Акулите отнесоха останалите.“

Проблемът с историята на Куинт обаче е, че макар да описва доказуемите факти малко или повече правилно, наистина е подвеждаща относно преживяното от екипажа. Ето каква е истината: от екипажа на „Индианаполис“, наброяващ близо 1200 души, около 900 попаднали във водата живи и повечето от тези мъже загинали в адските изпитания през следващите 5 дни. Оцелели само 317. Имало е акули – при това много, – както и ужасяващи нападения от акули. Но когато попитах 92-годишния Клийтъс Либау – тексасец с приятен глас, който бил член на екипажа на „Индианаполис“ – кое е било най-трудно за него, докато бил във водата, още преди да изкажа въпроса си, той отговори: „Жаждата. Бих дал всичко за чаша вода.“ Ами акулите? „Понякога ги виждахме да плуват наоколо, но не ни закачаха.“ Лайл Юмънхофър, на 92 г., ми каза: „Трябваше да сме нащрек, когато тези акули се навъртаха наоколо, и ако се приближаха много, ги ритахме. Но не мисля, че истински се страхувах от тях. Имахме си други проблеми.“ (Юмънхофър вече е покойник.) Трябва да споменем, че до момента на спасяването им оцелелите били разпилени на площ над 250 кв.км и преживяванията им се различавали. Също така трябва да кажем, че мъртвите може би биха разказали други истории. Но нито един от хората, с които разговарях на срещата на оцелелите миналото лято (присъстваха 14 от останалите 31 оцелели и интервюирах повечето от тях), не биха поставили акулите начело на списъка на проблемите си по време на премеждието. Технически погледнато, Куинт бил прав, че акулите „отнесоха останалите“ – тоест мъжете, които така и не стъпили на брега, – но повечето от тези мъже всъщност загинали по други причини: рани, хипотермия, удавяне, дехидратация и отравяне със солена вода. „Видях някои да загиват заради акули – неколцина“ – казва оцелелият Дик Телън, на 89 г. Но той видял два или три пъти повече мъже да умират от това, че са пили солена вода. Както един човек на срещата ми каза: „Куинт не споменава нищо за жаждата.“ Важно е да кажем истината за тази история, защото обрисуването на дългокрилите акули като ненаситни хищници, а следователно – и като ненужен вид, може да има вредни последици.

На сушата ефектът от премахването на доминиращи хищници е добре осъзнат – така възниква екологичен хаос. Какъв ли ефект е имало почти пълното изчезване на дългокрилите акули върху океанските екосистеми, където някога тези животни били така многобройни? Нямаме представа. Никаква. Върху вида са правени толкова малко изследвания, че дори опитът да се разбере историята на неговия упадък – без да се взема предвид как той се отразява на други видове – е като опит да се подреди пъзел с предимно липсващи парчета. И ако ние погрешно вземаме тези акули за злодеи, едва ли ще усетим колко неотложно е да открием тези липсващи парчета. Ако потъването на „Индианаполис“ се беше случило днес, екипажът почти със сигурност нямаше да бъде притесняван от орди дългокрили акули – и това не трябва да се приема като добра новина.

Пионерът леководолаз Жак Кусто някога беше нарекъл дългокрилата акула „най-опасната от всички акули“, но леководолази с голям опит с акулите имат по-различен поглед върху този вид. Стан Уотърман, друг гмуркач от експедицията по заснемането на „Синя вода, бяла смърт“, казва, че гмуркането им било уникално отчасти защото им позволило да видят как реално се държат дългокрилите акули – в сравнение с това как се смята, че се държат. „Беше много поучително преживяване – казва той, – защото не знаехме какво ще се случи, когато излезем от клетките.“

Те установили същото нещо, за което докладвали толкова много от оцелелите от „Индианаполис“ – дългокрилите акули не се притесняват да се приближат и да се блъскат в хората, но ако хората стоят в група и ги прогонват, те едва ли ще нападнат – поне не и когато във водата има достатъчно друга храна. „Проучват те стотици пъти – казва Валъри Тейлър, – а после решават, че не си струва да се занимават с теб, и отплуват.“

С дължина 2,5 до 4 м след достигане на зрялост, дългокрилата акула определено е достатъчно голяма, за да бъде опасна, а освен това е смела и упорита. Откритият океан е екологична пустиня и дългокрилите акули са устроени така, че да изразходват колкото е възможно по-малко енергия, за да го претърсват, и максимално много време, за да проучват нещата, които може да стават за ядене. Така че те се носят през водата с дългите си, подобни на криле гръдни перки и когато попаднат на вероятен източник на храна – моряци, борещи се да изплуват покрай потъващ кораб, мъртъв кит, пасаж риба тон, – те завират муцуна в него, за да го проверят. Ако се окаже, че сте единствената храна наоколо, дългокрилата акула ще стане много опасна. Иначе най-вероятно просто ще ви изнерви.

През 50-те години на XX в. риболовни скаути в Мексиканския залив били изненадани, когато отворили стомасите на няколко дългопери акули и открили вътре между 2,5- и 4,5-килограмови риби тон, защото акулите не били достатъчно бързи, за да преследват дребните риби тон. Един ден видели голяма група дългокрили акули да плува през пасаж риба тон, на повърхността, с отворени уста. „Акулите изобщо не се опитваха да преследват или да ловят стотиците риби тон – докладвали изследователите. – Дългокрилите акули просто чакаха и се подготвяха за момента, когато рибите тон случайно ще попаднат или ще скочат в устата им.“

Разбира се, съмнително е дали някой би могъл да наблюдава такова поведение сега и голямата ирония е, че изследователите, които наблюдавали зрелището, спомогнали да се прокара пътят, довел почти до края на вида. „Те били там, за да установят какви видове търговски риболовни райони могат да бъдат разработени във водите на САЩ“ – казва морският еколог Джулия Баум, която сравнила данните от 50-те години с по-новите данни от риболова с парагади, за да изчисли промените в популациите на дългокрилите акули в Мексиканския залив. „Пускали парагадите за лов на риба тон, а акулите били просто навсякъде“, ядели рибата тон от куките и сами се закачали на тях. „Не били сигурни дали ще могат да развият търговски риболов на риба тон, защото акулите били безброй.“

Риболовците стигнали до две решения: да застрелват акулите, преди да изядат уловената риба тон, и да пуснат отделни линии, на които да ловят акулите, чиито перки, както осъзнали, стрували пари. Коравосърдечното пренебрежение към акулите и растящото търсене на супа от акулови перки в Азия са опустошили глобалните популации на акулите през последните няколко десетилетия и са взели особено тежка дан от дългокрилите акули. Проучването на Баум през 2004 г. я довело до извода, че популацията на дългокрилите акули в Мексиканския залив е намаляла с до 99%, и въпреки че данните є са били подлагани на критики, други изследвания са установили подобен драматичен спад в Атлантическия и Тихия океан.

До 2010 г. станало толкова ясно, че дългокрилите акули са в беда, че пет международни риболовни организации, които надзирават лова на риба меч и риба тон, забранили на съдовете изобщо да задържат на борда си дългокрили акули, които са уловили – това е единственият вид акули досега, получил такава закрила. А през 2013 г. Конвенцията за международна търговия със застрашени видове въвела правила, които строго ограничават легалната търговия с перките им.

Въпросът е дали защитата не е твърде слаба и твърде закъсняла. Много популации на костни риби могат бързо да се възстановят след прекомерен улов, защото се размножават на сравнително ранен етап от жизнения си цикъл и снасят хиляди яйца едновременно, но повечето акули бавно достигат полова зрялост и после раждат ограничен брой малки на всеки 1–2 години. Тези фактори ги правят изключително уязвими към прекомерен улов и податливи на изчезване. А в случая с дългокрилите акули „все още не знаем дали раждат всяка година или веднъж на две години – казва морският биолог Ед Брукс. – Как да започнеш да опазваш едно създание, когато имаш толкова малко информация как живее живота си?“

Брукс е част от екип изследователи, които от 2010 г. насам маркират и изучават дългокрили акули край о-в Кат, част от Бахамите. „Остров Кат е последното известно ни място на планетата, където със сигурност можем да ги открием в достатъчно количество“ – казва той. Това не бил просто първият път, в който той или колегите му правели подробно проучване от първа ръка върху този вид. Това бил първият път, в който изобщо някой някъде правел такова.

Остров Кат е точно в края на континенталния шелф, където дълбоките води на Атлантика достигат близо до брега, и това го прави идеално място за откриване на едри океански видове като марлина и рибата тон. Преди около 10 години започнали да се разнасят слухове, че рибари край о-в Кат имат проблеми с дългокрили акули, които им крадат улова. Фотографът Брайън Скери предусетил рядката възможност и наел оператор леководолаз, за да му помогне да направят подводни снимки на акулите. Успехът довел до редовни гмуркания край о-в Кат. Слуховете се разпространили и учените се включили в действията.

„Това беше проектът, с който винаги сме искали да се занимаваме – казва морският биолог Луси Хауи. – Никога не сме си помис­ляли, че ще се случи, защото не смятахме, че ще успеем да ги открием.“

Екипът на Хауи, който включвал Брукс и Деймиън Чапмън, маркирал близо 100 дългокрили акули със сателитни проследяващи устройства, които записвали моделите им на придвижване и други данни. Те направили няколко значими открития: първо, въпреки че акулите плували из целия Атлантик, те прекарвали по-голямата част от годината в защитените води край Бахамите, където риболовът с парагади бил забранен през 90-те години на XX в. и била въведена забрана за търговски риболов на всички видове акули през 2011 г. Така че наличието на защитени води може да е решаващо за възстановяването на вида.

Второ, дългокрилите акули прекарват 93% от времето си в слоя между повърхността и 100 м дълбочина, което подсказва, че предишният търговски риболов, когато тонът и други риби били в изобилие на тази дълбочина, може да е взел огромна дан от акулите. Така че регулирането на риболова в тази зона може да подпомогне опазването им.

Но третото откритие е тревожно: популацията, която се навърта около о-в Кат, може да наброява едва 300 индивида. След 5 години маркиране големият брой индивиди, които биват улавяни повторно, означава, че в тези води живеят много по-малко акули, отколкото първоначално се предполагало. Нека да помислим върху това: край онзи труп на кит в „Синя вода, бяла смърт“ в един-единствен ден може да са били струпани повече дългокрили акули, отколкото се събират в продължение на цяла година в най-добре познатата оцеляла крепост на този вид.

Възможно е да съществуват сравнително здрави популации на други места. Дългокрили акули често са виждани в Червено море, край Каймановите острови и около Хаваите. Но на тези места обикновено са забелязвани самотни индивиди или много малки групи, така че не е възможно да се направи информирано предположение за цялостния им брой.

Хауи казва, че най-важният въпрос е да се открият местата, където раждат. Четвъртото нещо, което екипът є открил, било, че много от дългокрилите акули край о-в Кат са бременни женски. Но няма признаци, че акулите раждат там. „Никога не сме виждали малки на Бахамите – казва тя. – Ако знаем къде раждат, можем да защитим тези райони. Така ще отбележим напредък в опазването на вида.“

Невъзможно е да върнем времето назад. Сравнително непокътнатите морета от 50-те години на XX в. днес изглеждат нещо почти непонятно. Но Куба, която се простира от Южните Бахами към Мексиканския залив, може да е и нещо като мост към отминалите времена. Продължаващото повече от 50 години ембарго, наложено от САЩ, не само е забавило икономическото развитие на Куба; то също така е намалило експлоатацията на естествените є ресурси и в резултат на това морските резервати край кубинските брегове са сред най-девствените в света.

В момента кубинското правителство работи върху план за опазване на акулите. През последните 6 години кубинските учени провеждат детайлни проучвания върху акулите, които рибарите ловят в океана. На северния бряг на Куба, край малкото селце Кохимар, рибарите улавят купища акули. Третият най-многоброен вид, който улавят, са дългокрилите акули. Повечето са подрастващи, а някои – съвсем малки бебета. 

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от Август 2016
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах