сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

Извън основателно съмнение

5.8.2016 г.

Колкото повече наука съдържа криминологията, толкова повече справедливост въздава. Този анализатор от ФБР влага 20-годишния си опит в сравняването на гилзи от куршуми. Мнението му е експертно. Но дали това е наука?

На 23 ноември 2009 г. сутринта колоездач, минаващ край ез. Чарлс, Луизиана, открил тялото на млада жена близо до черен път. Лицето й било размазано, но необичайна татуировка помогнала на полицията да я идентифицира като 19-годишната Сиера Боузъгард. Следователи от шерифството, предвождани от шериф Тони Менкусо, се заели да възстановят събитията от последните й часове. Хората, които последно видели Боузъгард жива, й дали да използва телефона им. Номерът, който набрала, предоставил на полицаите следа. Освен това нападателят на Боузъгард бил оставил след себе си обещаваща улика. От тъкан, намерена под ноктите й, докато тя се борела за живота си, детективите успели да вземат годна ДНК проба. Било им нужно само съвпадение, за да открият убиеца й. Номерът, който била набрала, отвел полицаите до бригада нелегални мексикански работници. „Така че започнахме да вадим заповеди за вземане на ДНК проби, да търсим преводачи, да работим с имиграционните служби“ – спомня си Менкусо. Но нито една ДНК проба от мексиканците не съвпаднала с тази от местопрестъплението. Нито пък имало съвпадение в базата на ФБР с регистрирани престъпници, изчезнали хора и арестанти – система, известна като CODIS – Комбинирана ДНК индекс система. Следователите продължили да призовават всеки, разполагащ с информация, да се свърже с тях, а семейството на Боузъгард предложило 10 000 долара награда. Но случаят си останал неразкрит.

През юни 2015 г. обаче Моника Куол, водещ ДНК анализатор в лабораторията, работеща с шерифската служба, научила за интригуващ нов начин за извличане на информацията, съдържаща се в проба от ДНК – такъв, който не изисква вземане на ДНК проба от заподозрения или съвпадение в базата данни. Наречена ДНК фенотипиране, техниката позволява създаването на физическо подобие на човека, от който е останала пробата, включително с черти като географското му потекло, цвета на очите и естествения цвят на косата, че дори и вероятните лицеви черти. Куол незабавно се сетила за случая с Боузъгард, при който ДНК, оставена на местопрестъплението била на практика единствената следа. Тя се свързала с Менкусо и лейтенант Лес Бленчърд – детектив по делото, и те изпратили пробата на Елън Грейтак, директор на отдела по биоинформатика в „Парабон НаноЛабс“ – компания, специализирана в ДНК фенотипирането.

Тук разследването взело неочакван обрат. Въз основа на наличните улики детективите все още смятали, че убиецът й вероятно е латиноамериканец – може би член на мексиканската бригада, която избягала от района скоро след извършването на престъплението. Но човекът от ДНК-генерирания портрет, създаден от „Парабон“, имал светла кожа и лунички. Косата му била кестенява, а очите – вероятно сини или зелени. Потеклото му, според анализа, било от Северна Европа.

„Трябваше да отстъпим крачка назад и да осъзнаем, че през цялото това време дори не сме гледали в правилната посока“ – казва Менкусо. Но въоръжен с това ново доказателство, той е оптимистично настроен. „Мисля, че в някакъв момент ще можем да разрешим този случай, защото имаме много добра ДНК проба, а също и този профил – казва той. – Знаем що за човек е убиецът. Само не знаем точно кой е.“

ДНК фенотипирането е сравнително нов метод в криминологията и някои критици задават въпроса доколко полезно ще се окаже. Портретите, които съставя, са прогнозирани от генетиката – не са фотографии. Много аспекти от външния вид на хората не са кодирани в ДНК и по тази причина няма как да се вземат от нея, като 

наличните улики детективите все още смятали, че убиецът й вероятно е латиноамериканец – може би член на мексиканската бригада, която избягала от района скоро след извършването на престъплението. Но човекът от ДНК-генерирания портрет, създаден от „Парабон“, имал светла кожа и лунички. Косата му била кестенява, а очите – вероятно сини или зелени. Потеклото му, според анализа, било от Северна Европа.

„Трябваше да отстъпим крачка назад и да осъзнаем, че през цялото това време дори не сме гледали в правилната посока“ – казва Менкусо. Но въоръжен с това ново доказателство, той е оптимистично настроен. „Мисля, че в някакъв момент ще можем да разрешим този случай, защото имаме много добра ДНК проба, а също и този профил – казва той. – Знаем що за човек е убиецът. Само не знаем точно кой е.“

ДНК фенотипирането е сравнително нов метод в криминологията и някои критици задават въпроса доколко полезно ще се окаже. Портретите, които съставя, са прогнозирани от генетиката – не са фотографии. Много аспекти от външния вид на хората не са кодирани в ДНК и по тази причина няма как да се вземат от нея, като например дали някой има брада, или си е боядисал косата. Въпреки това „Парабон“, които наричат услугата си за създаване на прогнозен портрет „Снапшот“ („моментна снимка“), имат за клиенти над 40 организации в правоохранителната сфера. Пионерът на човешкия геном Крейг Вентър също изследва лицевата реконструкция с помощта на ДНК в новата си персонализирана здравна компания, наречена „Човешко дълголетие“, както и много академични лаборатории.

Междувременно на сцената излизат други високотехнологични криминалистични методи. Компютърните томографски скенери позволяват на лекарите да извършват виртуални аутопсии, надничайки в телата за издайнически признаци за убийство, останали неразкрити при стандартните аутопсии. Следователите проучват дали бактериите върху мъртвите тела могат да осигурят по-точен часовник за времето на настъпване на смъртта. Те дори изследват дали виновниците могат да бъдат идентифицирани не само чрез ДНК, останала на местопрестъплението, а също и чрез уникалните микробни характеристики на бактериите, които оставят след себе си.

До края на XX в. в съдебната зала били въведени безброй техники за разследване. Анализатори от ФБР давали показания, сравнявайки косми, намерени на местопрестъплението, с такива от заподозрените. Експертите по анализ на косми отбелязват формата на микроскопичните люспици, покриващи космите, дебелината и цвета на косъма, организацията на пигментните гранули в него, а също и други показатели. Анализът на белезите от ухапване, при които експертите сравняват белега от ухапване по жертвата със зъбите на заподозрения, бил масово възприет в началото на 70-те, включително при съдебно дело от 1974 г., което зависело от следи, идентифицирани върху носа на мъртва жена, след като била ексхумирана. Други визуални сравнения – на следи от гуми, подметки, гилзи от куршуми – също се превърнали от улики при разследването, които да идентифицират заподозрените, в доказателства, представяни в съда, за да помогнат за доказването на вина. В хиляди случаи съдиите, натоварени със задачата да решат дали доказателствата са надеждни, са се позовавали на множество прецеденти, за да позволят такива криминологични резултати да бъдат приемани в съда. Експерти с дългогодишен опит в занаята са свидетелствали с пълна увереност.

Но през последното десетилетие стана очевидно, че доста криминологични техники са много по-несигурни, отколкото ги представят по телевизионните сериали. А когато някоя криминологична улика се надцени в съда, невинни хора влизат в затвора, че и по-лошо.

През 1981 г. една жена във Вашингтон била нападната в жилището си – устата й била запушена, очите – вързани, а после била изнасилена. Тя работила заедно с художник към полицията, за да създадат скица на нападателя й, и след около месец един полицай насочил детективите към 18-годишния Кърк Одъм, който според него отговарял на скицата. Майката на Одъм свидетелствала, че той си бил у дома; спомняла си ясно този ден, защото сестра му току-що била родила. Жертвата колебливо избрала снимката на Одъм измежду няколко други, а после го идентифицирала с положителност при очна ставка. Последвалите показания на един анализатор от ФБР, че косата на Одъм е неразличима под микроскоп от един-единствен косъм, намерен върху нощницата на жертвата, помогнали да бъде решено делото срещу него. Той прекарал 22 години в затвора и 8 под гаранция като сексуален престъпник, преди Службата по обществена защита на Вашингтон да разследва нови улики и да докаже невинността му.

През 1992 г. Камерън Тод Уилингам бил обвинен, че е подпалил къщата си в Корсикана, Тексас, и трите му малки дъщери загинали в пожара. Разследващите пожара изтълкували обгорените петна по пода на дома и множеството места, от където се е разгорял пожарът, като признаци за умишлен палеж с бензин. През 2011 г. щатът Тексас установил, че тълкуването на доказателствата по случая е било напълно погрешно. Но за Уилингам било твърде късно – той бил екзекутиран 7 години преди това.

Да не забравяме случая с орегонския адвокат Брандън Мейфилд, който бил арестуван от ФБР в кантората си през май 2004 г. Мейфилд си спомня как един от агентите му крещял неприлични думи по време на ареста. Те не му изяснили причината за арестуването му; за да я разбере, той трябвало да прочете заповедта с ръце, вързани с белезници зад гърба му. Отпечатъците от пръстите му се появили при търсене в Интегрираната автоматична система за идентифициране на пръстови отпечатъци и били определени от двама специалисти по отпечатъците от ФБР за съвпадащи с тези, намерени върху найлонова торба, съдържаща материали, използвани при терористичните бомбени атентати в Мадрид, при които загинаха 191 души. Испанските власти обаче не се съгласили. Две седмици след ареста на Мейфилд те изпратили съобщение, че са намерили собствено съвпадение с отпечатъците – алжирец, все още на свобода, който сега се смята за един от ключовите заподозрени, планирали нападението.

Общото между всичките тези истории е, че са разчитали на методи и тълкувания, почиващи повече на експертни умения, отколкото на наука. Надеждността на анализа на косми например е силно надценена. ФБР признава, че анализаторите му са стигали до погрешни заключения в повече от 90% от случаите на микроскопско сравнение на косми, които бюрото е преразгледало.

Доказателствата за палеж също са оспорими. Години наред инспекторите, разследващи пожари, проучвали шарката на пукнатините на прозорците на мястото на пожара, за да видят дали са се напукали по характерен начин. Оглеждали дали металните каси на вратите са се стопили, или пък бетонният под се е напукал от жегата – феномен, наречен разломяване. Ако температурата била достатъчно висока, за да причини такива щети, това се смятало за доказателство, че за подпалването на пожара е използвана запалителна течност, например бензин. Но Джон Лентини, следовател при пожари и съавтор на доклад до Тексаската комисия по криминология относно случая с Уилингам, казва, че подобни методи са остарели.

„Теорията беше, че за кратко време пожарът, разпален с бензин, отделя много повече топлина, отколкото пожар, при който гори само дървесина – казва Лентини. – Така че температурата на пламъците би трябвало да е по-висока, нали така? Да, ама не!“ Изследванията показват, че вентилацията, а не толкова това, от което се е разгорял пожарът, определя температурата и скоростта на пламъците. Напуканите стъкла, разломеният бетон, разтопеният метал – в тестове с горящи стаи всичко това може да се случи в отсъствието на бензин, ако вентилацията и други фактори са точните.

Дори и надеждността на пръстовите отпечатъци може да бъде поставена под въпрос. Докато компютрите вършат добра работа при сравняването на набор от стандартни мастилени или електронни отпечатъци чрез сравняването им с база данни, те все пак не са толкова добри като човешкото око, когато става дума за сравняването на латентни (трудно видими с просто око) отпечатъци с тези, които са взети от самия заподозрян. И тъй като латентните отпечатъци често са деформирани или замазани, откриването на съвпадение зависи от преценката на експерти, които, независимо колко умели са, дават субективно мнение. Според едно изследване специалисти понякога са стигали до различни заключения относно един и същи отпечатък, ако им е било казано, че отпечатъкът е от заподозрян, който е признал за престъплението или е задържан. В случая с Брандън Мейфилд федерален доклад разкрил, че анализаторите са си внушили, че откриват сходства, каквито не съществували.

През 2009 г. Националната академия на нау­ките (НАН) изнесла стряскащ доклад, който поставя под въпрос научната валидност на анализите на пръстовите отпечатъци, белезите от ухапване, петната от кръв, влакната от дрехи, почерка, нарезите по куршумите и много други основни стълбове на криминологичните разследвания. Заключението било, че с едно изключение не съществува криминологичен метод, на който може да се разчита с голяма степен на положителност да „докаже връзката между уликите и специфичен индивид или източник“.

Едва ли е случайност, че единствената криминологична методология, която е преминала проверката на Националната академия на науките, е разработена не от силите на реда в помощ на разследванията на престъпления, а от учен, работещ в академична лаборатория. През 1984 г. британският генетик Алек Джеф­рис се натъкнал на изненадваща истина: че може да различава участниците в експеримента си само по моделите в ДНК фрагментите от конкретния човек – генетичния код, който всички ние наследяваме от родителите си.

Откритието на Джефрис поставило основата на първото поколение ДНК тестове. Три години по-късно в лабораторията на Джефрис била обработена ДНК от 17-годишен заподозрян за изнасилването и убийството на две тийнейджърки в Централна Англия и станало ясно, че тя не съвпада с ДНК от семенната течност в жертвите. По този начин първата употреба на ДНК в криминален случай довела не до присъда, а до оправдаване. (По-късно истинският им убиец направил самопризнания, след като се опитал да се измъкне от ДНК тестване на група мъже в района.)

Скоро били пуснати в употреба и други, по-чувствителни тестове и до 1997 г. ФБР вече използвало един, който изследвал 13 области на генома, където се наблюдавали повторения в ДНК кода. Шансовете тези 13 области да съвпадат при двама души, несвързани помежду си, били едно на поне няколкостотин милиарда. Именно въз основа на тези модели била създадена базата данни CODIS на ФБР. До 90-те години ДНК профилирането вече се използвало широко в съдебните дела по цял свят – в САЩ най-известното от тях е делото за убийство срещу О. Дж. Симпсън.

ДНК уликите не са неопровержими. Стойността им може да бъде компрометирана от замърсяване с чужда ДНК по всяко звено от веригата от местопрестъплението до лабораторията, където се изследва пробата. Надеждна проба от семенна течност, слюнка или тъкан може да намали вероятността от погрешно съвпадение практически до нула, но остатъчни следи от ДНК, оставени върху обект, който заподозреният е докосвал, може да дадат много по-неточен резултат. А ДНК изследването в лабораторията е точно толкова надеждно, колкото е и човекът, провеждащ анализа. През април 2015 г. ДНК анализът в криминологичната лаборатория във Вашингтон беше спрян за 10 месеца и над 100 от случаите бяха преразгледани, след като акредитационна комисия открила, че анализаторите там са „некомпетентни“ и се прилагат „неадекватни процедури“.

Изминаха 7 години, откакто докладът на Националната академия на науките призова за цялостно преразглеждане на криминологията. Някои от препоръките в него – да се създаде Национален институт по криминологични нау­ки например – едва ли ще бъдат изпълнени по финансови съображения, казват правителствени източници. Други, като провеждането на по-интензивни изследвания, за да се установи доколко надеждни са доказателства като пръстовите отпечатъци, белезите от ухапване и други подобни методи за идентифициране на даден индивид, вече се прилагат. Развиването на подобни стандарти е ключово за превръщането на криминологичната наука в... научна. Националният институт за стандарти и технологии (НИСТ) помага да се създаде списък на най-добрите практики за това как да се калибрират инструменти, кои процеси да се използват при сравняване на пръстови отпечатъци и как да се интерпретират нарезите по гилзите, ДНК анализът и тестовете за наличие на наркотици, както и много други. „В крайна сметка ще се създаде списък на стандартите, който ще задава прецизността на критериите“– казва Джон Бътлър, специалист по аналитична химия в НИСТ.

Дори и когато се създадат стандарти, НИСТ не може да изисква лабораториите да спазват насоките. Това, което вероятно ще се случи, е, че лабораториите, които могат да докажат, че изпълняват стандартите по процедурите, ще подлежат на акредитация – процес за сертификация по желание, който ще се предлага от трета страна. В момента над 80% от криминологичните лаборатории разполагат с обща акредитация, което означава, че отговарят на основните изисквания за най-добри практики. Но голяма част от криминологичната работа протича извън лабораториите, в криминологичните отдели или полицейските управления. Когато едно проучване през 2014 г.

обхванало над 1000 криминологични звена, включително лаборатории и полицейски управления, авторите установили, че над 70%  не са акредитирани.

Друго препятствие е, че съдиите продължават да приемат съмнителни криминологични улики – включително анализи на косми и следи от зъби. Докато подобни доказателства продължават да бъдат допускани в съда, експертите по криминология почти нямат стимул да направят значими промени.

Щом традиционните криминологични техники преминават през подобно преразглеждане, дали нова, научно обоснована техника като ДНК фенотипирането би предложила по-голяма надежда, или пък ще стане още един източник на несигурност?

На 1 септември 2015 г. Шерифската служба на окръг Калкашу в Лейк Чарлс, Луизиана, пусна в медиите фоторобот на белия мъж, заподозрян за убийството на Сиера Боузъгард. Изображението, създадено от „Парабон НаноЛабс“ (вж. стр. 57), показва едновременно каква част от външния вид на човек може да бъде извлечена от ДНК и каква – не. Лицето е стряскащо лишено от индивидуалност или емоция. Нищо, скрито в очите му, не издава проблемно детство; по плътните устни не се чете насмешка, която би издала зла жилка или презрение към закона. Това би могъл да бъде вторият ви братовчед или човекът, който ви е сервирал в кафенето вчера, или момчето, по което сте си паднали по време на семинара по икономика през последната ви година в университета. Или пък мъжът, който през 2009 г. е пребил една млада жена до смърт.

Случаят „Боузъгард“ не е първият, при който ДНК фенотипирането се е притекло на помощ в криминално разследване. По-груба форма на технологията, използваща ДНК, за да идентифицира само географското потекло на заподозрения, послужила за залавянето на сериен убиец в Луизиана през 2003 г. Почти както и в случая „Боузъгард“, полицията търсела човек с определен произход, а ДНК профилът показал, че търсят в погрешен сегмент от населението.

По-нови версии на техниката дават повече детайли относно потеклото с помощта на физически черти, които имат познати генетични корени. Както източноазиатците, така и европейците имат светла кожа – но поради различни генетични влияния, които я пораждат. Светлата кожа у европейците се свързва с конкретна версия на ген, наречен SLC24A5. Почти всички европейци имат по две копия от тази версия на гена; хората от неевропейски произход с едно копие от версията имат много по-светла кожа от тези, които нямат нито едно. „Вероятно мога да седна в стая, пълна с афроамериканци, и да ви кажа с доста голяма точност кой притежава този ген – казва Марк Шрайвър, професор по биологична антропология в Пенсилванския щатски университет. – Ефектът му е толкова очевиден.“

В добавка към проследяването на версии на гените, за които се знае, че кодират определени черти, създателите на един ДНК фенотип могат да търсят малки вариации, наречени единични нуклеотидни полиморфизми (ЕНП), разпръснати из генома. Известно е, че те се асоциират с физически черти като цвета на косата и очите, тенденция към образуване на лунички и дали ушните лобове на даден индивид са прилепнали към главата му, или са отделени.

Изследователите от „Парабон“ и „Вентърс Хюман Лонджевити“ използват огромни компютърни бази данни, за да търсят връзки между даден модел на ЕНП и формата на лицевите черти у хората. Доброволци били помолени да попълнят въпросници относно външния си вид, включително подробности от рода на това дали имат лунички. После проба от ДНК на всеки доброволец се изследва в около милион точки, където се знае, че се появяват ЕНП. Триизмерен скенер записва формата на лицето на доброволеца – специфичните ъгли на скулите, на челюстта, на носа и т.н., за да създаде компютризиран модел на лицето му. После компютърни алгоритми могат да търсят връзка между конкретни модели на ЕНП и характерни черти в триизмерните сканирани изображения на същия човек, като например формата на челюстта или носа – огромна обработка на данни, която може да отнеме седмици, протичайки на стотици компютри. Получените в резултат взаимовръзки между моделите на ЕНП и вече известни черти може да се използват, за да се генерира по реверсивен метод лице от ДНК проба на непознат индивид – например убиеца, тъкан от когото е била открита под ноктите на Боузъгард.

Въпросът, разбира се, е доколко голяма е приликата между това лице и човека, от когото е ДНК пробата, чрез която е моделирано лицето, че да могат със сигурност да се изключат други хора, дори и такива със сходно географско потекло. На теория колкото повече хора с различен етнически произход и лицеви профили допринасят за ДНК базата данни, толкова по-добра ще стане тя в прогнозирането на лицата на заподозрените в престъпления. Това, което засега липсва, казва професор Манфред Кайзер (разработил тест, който определя цвета на очите и косата с помощта на ДНК), е ясно, публикувано доказателство, че модели, създадени от база данни даже с много хиляди хора, може да генерира точен портрет на човек извън базата данни. „Ключовият фактор тук е, че каквото и да правят, то трябва да бъде доказано и да може да бъде повторено“ – казва той.

Стивън Арментраут, главен изпълнителен директор на „Парабон“, казва, че е важно да се изясни как да се използват по най-добрия начин лицевите реконструкции на компанията: не за да идентифицират конкретен заподозрян, а за да елиминират други, които определено не отговарят на изображението, започвайки от хората, които очевидно не отговарят – като например мексиканските работници в случая „Боузъгард“.

„В бъдеще – казва Арментраут – трябва да правим това още в началото на разследването – кой трябва и кой не трябва да присъства в списъка на заподозрените.“ Докато полето на разследване се стеснява, ДНК на заподозрян, който не е изключен от фоторобота на „Парабон“, може да се тества за съвпадение с реалните следи от ДНК, оставени на местопрестъплението. А фенотипирането на „Парабон“ няма за цел да идентифицира конкретни индивиди.

„Иска ми се да подчертая това послание – казва Арментраут. – Тези нови технологии наистина само правят процеса на налагането на закона по-ефективен.“

Лес Бланчард, детективът в Лейк Чарлс, който се надява да разреши случая с убийството на Сиера Боузъгард, казва, че той и екипът му са приели множество сигнали след публикуването на фоторобота на „Парабон“ миналия септември. Вече са започнали да чукат на някои врати. До излизането на тази статия обаче съвпадение все още няма.

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от Август 2016
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах