сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

Новото лице на саудитските жени

4.7.2016 г.

Затънали в една дълбоко консервативна култура, жените предпазливо променят границите на приемливото обществено поведение. Смирението в присъствието на чужди хора е задължително, но някои жени вече не се притесняват да използват социални медии като Instagram, за да изявяват своята идентичност.

В семейната всекидневна, където Нуф Хасан приседна на дивана, за да ни налее арабско кафе, тя се упражняваше да произнесе думата headhunted (от англ. headhunter – букв. „ловец на глави“; прен. „рекрутирам човек за определена длъжност“). В часовете по английски в училище никога не я беше срещала и – след като ме чу да я произнасям – ме акара да я повторя, тъй като много й хареса. „Да! – каза тя – Наистина бях headhunted. И преди имах много предложения. Но този път дори шефът ми каза: „Не искаме да си тръгваш, но това е добро предложение.“ Нуф е на 32 години, с гъста кестенява коса, карамелена кожа и засмени, бадемовидни очи. Апартаментът, в който живее заедно със съпруга си Сами и двете им момченца, заема един етаж от триетажна сграда в оживен квартал на Риад, столицата на Саудитска Арабия.

Преди две години, когато се запознах с нея, тя беше мениджър във фабрика за преработка на храни и началник на десетина работнички в експериментален изцяло женски отдел, част от общодържавна кампания саудитските жени да бъдат привлечени на реални работни места. Сега, след като фабрика за осветителни тела тъкмо й беше предложила по-добра работа, Нуф имаше десет пъти повече подчинени. Заплатата й също беше скочила. „Вече си имам прякор“ – каза ми тя. Жените, на които Нуф е началник, работят в зона, където мъже не се допускат, но компанията има „смесени“ (както ги наричат саудитците) офиси за ръководството: всеки ден мъже и жени, които нямат кръвно или брачно родство, работят там рамо до рамо. Те разговарят наистина, а не се ограничават само с обичайните любезности. На срещи седят около една и съща конферентна маса. Може би дори прелистват заедно едни и същи документи. Саудитска Арабия е най-строго полово сегрегираната страна на света и сред плахите, крехки и необикновени промени, които се наблюдават в ежедневието на жените в кралството, днес вече няколко поколения, подбуждани от новите политики в работната сфера и поощренията на покойния крал Абдула бин Абдулазиз, дискутират какво означава да бъдеш едновременно и наистина модерна, и наистина саудитка – въпросът със „смесването“ определено продължава да е много спорен. Някои жени въобще не биха допуснали мисълта за работно място, което да го изисква. Има и жени, които биха се замислили за подобна работа, но техните родители, съпрузи или притеснени роднини ги възпират, като им казват – не, не и ти; има други мюсюлмански страни, които позволяват подобни неща, но в Саудитска Арабия благоприличните жени не правят така. Освен това има жени в противоположния край на спектъра, които не се смущават от колегите мъже – през последните десет години правителствените стипендиантски програми са изпратили десетки хиляди саудитки да учат в чужбина и те се завръщат, нетърпеливи да ускорят промените. Някъде по средата на този сложен спектър и импровизирайки, за да покрие своите представи за благоприличие, Нуф е установила свои собствени изисквания в рамките на офиса: никакво физическо съприкосновение с мъже, ако обичате – без значение дали е случайно. „Дамата, която ме обучава, проявява разбиране – каза Нуф. – Казах й: „Това не е, защото имам бебе и се притеснявам от микробите. Става дума за религия. Не мога да докосвам мъж, който не ми е баща, чичо или брат. Толкова.“ Оттам и прякорът й – „Неръкуващата се г-жа Нуф“ – каза тя и така се разсмя, че едва не падна от дивана. Смехът на Нуф, който е много звучен, е една от причините да станем приятели. Тя е остроумна и корава. Присмива се на хората, които са досадни и груби. Един от мобилните й телефони звъни с мелодията на „Анатомията на Грей“. След като навършила 20, отхвърлила ухажорите, предпочитани от семейството й, тъй като била решена да се омъжи за Сами, когото обичала. Казва, че като тийнейджърка е гледала „Титаник“ поне десет пъти; в Саудитска Арабия кината са забранени, но човек лесно може да си намери популярни DVD-та, независимо какво разправят противящите се консервативни шейхове. (Когато си припомних, че в „Титаник“ има възторжена секс сцена, в която участва и все още неомъжената героиня, Нуф не трепна: „Да, няма проблем – каза тя. – Нейната култура е друга.“)

Разказвам ви всички тези неща, тъй като Сами се канеше да ни закара в мола, където Нуф да ми помогне да си избера нова абая – дългата до глезените туника, която жената трябва да носи в Саудитска Арабия, а исках читателите да я опознаят, преди да отиде до гардероба в спалнята и да си облече някоя от нейните, които всички са черни. Абаите в различни цветове вече печелят популярност в Джеда, не толкова консервативното пристанище на запад, но ако в Риад тръгнеш по улицата с различна от черна абая, това все още предизвиква намръщени погледи сред минувачите, плюс може би мъмрене от страна на някой патрул на религиозната полиция. Абаята, която Нуф извади, има пепитена сива гарнитура с ярък червен акцент в мотива – купувана е в Джеда. Както и джобове, което е много удобно – на левия ръкав е пришит специален джоб за мобилен телефон. Нуф нахлузи абаята върху полата и блузата – както човек си облича шлифера. Закопча я по средата и преобрази силуета си на издължен черен триъгълник. Омота черната си тарха – дълъг арабски шал – около косата си, после под брадичката и още веднъж през главата. „Къде ми е чантата?“ – попита Нуф и Сами й я донесе. Накрая, точно преди да пресечем прага на входната врата на кооперацията, Нуф преметна свободния край на тархата през лицето си, което изчезна, оставяйки на показ единствено кожата на дланите й без ръкавици. Качихме се в тяхната тойота, Сами и Нуф отпред, и тръгнахме на вечерен шопинг. Изреждането на всички саудитски правила, попадащи в графата на „единствената страна в света, която“, вече е доста познато отчасти защото осигурява провокативен новинарски пълнеж за възмутените чужденци: единствената страна на света, която забранява на жените да шофират; единствената страна, която изисква всяка пълнолетна жена да живее под надзора на юридически признат мъж попечител (баща, съпруг или друг член на семейството, който трябва да й даде официално разрешение, за да може тя да се сдобие с паспорт, да свърши някои правни дела или да пътува в чужбина); последната страна без Ватикана, дала избирателни права на жените (периодът за първоначална регистрация беше преди едва шест месеца, а жените, които не можеха да стигнат пеш до пунктовете за записване, трябваше да бъдат закарани там от мъже). В Саудитска Арабия всички ресторанти, които сервират и на мъже, и на жени, имат две отделни зали – едната за „неженени“, т.е. за мъже, а другата за „семейства“, което означава жени – плюс деца и мъже, които са близки роднини. Мъже и жени, които не са роднини по кръв или брак, могат да се преструват на такива, но рискуват да бъдат изгонени от религиозната полиция; законът и социалните норми им забраняват да седят заедно. В зоните за хранене в моловете, където близкоизточни вериги се конкурират с „Макдоналдс“ и KFC, щандовете са разделени на мъжка и женска опашка, като преградите служат и за излагане на менюто.

Всякакви практични въпроси, включително архитектурните проекти на сградите, са уредени в съответствие с разпоредбите, че саудитските жени трябва да са сегрегирани от мъжете. Когато през 2011 г. крал Абдула обяви, че ще започне да назначава жени в кралския консултативен съвет Шура, последвалата общодържавна гюрултия – възмущение от страна на консерваторите и възторг сред защитниците на правата на жените – включваше и сериозни въпроси относно как би било редно да бъдат настанени въпросните жени. Дали да имат собствени помещения и видеовръзка с колегите си? Почти всички саудитски училища, включително висшите, са еднополови и някои колежи прибягват до видеовръзка, за да подсигурят лекциите на преподавателите от другия пол. Дори кампанията за „феминизиране на работните места“, която поощрява саудитките да се включат на пазара на труда – инициатива отпреди пет години, отново разпоредена и подкрепяна от Абдула, преди да почине миналата година, – беше съпровождана със строги правила за сегрегация. След десетилетната неофициална забрана жени да заемат работни места, които биха ги изложили на контакт с мъже, на някои магазини беше наредено да наемат продавачки, а правителството предложи финансови стимули за назначаването на саудитски жени. Въпреки това касиерките в супермаркетите са групирани далеч от касиерите. Чисто нови интериорни стени се вият през магазините и разделят продавачи от продавачки. Всяко работно място, където са представени и двата пола, задължително трябва да разполага със забранена за мъже зона, където жените да се чувстват „по-удобно“ – израз, който отново и отново чувах от тях. Съответно ги питах: Помогнете ми да разбера. Защо това да е по-удобно? А отговорите на жените почти винаги започваха по един и същи начин: Ами в зоната за жени можеш да си свалиш абаята, да разпуснеш и… А защо не можете да си свалите абаята пред мъжете? В този момент всички ми отправяха продължителен поглед, а после въздъхваха и кимваха – един вид „Почна се…“. Тъй като сме саудитки, а в Саудитска Арабия не правим така. Това би бил най-лесният отговор, но никой никога не го формулира така; това задължение да се скрият женските форми от мъже, които не са от семейството, така смущаващо и притеснително за външните хора, се оказва сложно и за самите саудитки. Почти всяка жена, с която говорих за покриването, споменаваше традицията, обществения натиск, религиозната вяра, племенната лоялност и първенството, което саудитската култура заделя за почтеността: гарантирането, че честта на жената – нейната вярност и честност, ако е женена, или скромността и девствеността, ако не е – ще бъде безупречна. Не си представяйте обаче, че единствените блюстители на тези стандарти са мъже. Сред тях има майки, лели, сестри и минувачки, които не се притесняват да гълчат жени, които не познават. „Защо се опитваш да съблазняваш мъжете? Покрий се“ – така една 25-годишна жена от Риад ядно занарежда пред мен, подражавайки на хокането от страна на непознати. „Все едно защото тя се е покрила от главата до петите, та иска и другите жени да са точно като нея.“

Тъй като на всяко прибиране от Саудитска Арабия в САЩ всички мои познати ме питаха дали съм била принудена да нося бурка, някои пояснения по отношение на гардероба няма да са излишни. Покривалото на саудитските жени се казва абая – не чадор (Иран) или бурка (Афганистан). Въпреки че много консервативните жени понякога носят варианта, който забулва и главата, абаята покрива тялото най-вече от шията надолу – представете си тогите на съдиите. Жената може да съблича абаята си на следните обществени места – във и около болници, в някои затворени жилищни комплекси (за чужденките) или в учреждения само за жени. (Например един от най-шикозните молове в Риад има цял етаж само за жени.) Извън тези места – не. Мъжете се обличат в дънки, костюми или белите арабски роби, наречени туб. Жените след пубертета – включително корпоративните мениджърки чужденки и репортерките от чужбина – носят абая.

А защо в черно, което поглъща топлината, на едно от най-горещите места на планетата? Пълно е със спекулативни обяснения: тъй като черното не привлича мъжките погледи или защото някъде в ислямските писания се споменава, че жените по времето на Пророка Мохамед носели одежди, с които приличали на черни врани. Няма закон, който изрично да посочва цвета на абаята. Всъщност няма и закон, който да налага носенето на абая. По-възрастните саудитки ми казаха, че преди четири десетилетия изискванията за покриване и поведение варирали в кралството според областта, прослойката и стандартите на всяко семейство и племе. По онова време монархията била млада (държавата била създадена през 1932 г.) и червива с петролни пари и все още представлявала мозайка от арабски култури – от пустинни племена с древни традиции до космополитни градове по крайбрежието. Макар че цялата страна изповядвала един особено консервативен и всеобхватен вариант на исляма, неговите проявления се различавали от едно място на друго.

Възрастните жени си спомняха, че по онова време в някои саудитски области нямало нищо шокиращо в това да излезеш с небрежна къса абая или със скромни дрехи, въобще без покривало. „Повечето си ходехме без покривала – припомня си една пенсионирана педиатърка от Риад, прехвърлила 70-те. – Да седнеш в ресторанта с мъж, за когото не си омъжена? Никакъв проблем, стига да се държиш както трябва. И после дойде промяната. Бих я нарек-ла изкривяване – в ума и сърцето.“

Промяната настъпила през 80-те години, когато навсякъде в Близкия изток набирали сила консервативни ислямистки движения. Това надигане застрашило легитимността на саудитското правителство и то си послужило с религиозната полиция, поставяйки я начело на активна общодържавна кампания, която наложила на всички саудитци строгостта на най-консервативните култури. Училищните програми били променени. Музиката била заглушена като неислямска. Двойките, които се разхождали или шофирали заедно на публични места, били принуждавани от полицията да показват брачните си свидетелства.

А централно място в тази консервативна кампания заемало порицаването на жените: че се поддават на западните влияния, че излизат извън дома си без мъж придружител, че говорят с гласове, които биха разсеяли или съблазнили мъжете, че позорят Бога, като не се покриват целите в черно. На арабски мюсюлманите използват думата аура като обозначение на по-интимните части на тялото, които благоприличният човек винаги прикрива на публично място. Всяко общество на земята си има собствени представи за аура и през последните десетилетия Саудитска Арабия е научила своите правоверни да възприемат като аура не само женската коса – както е общоприето в мюсюлманския свят, ами и прасците є, ръцете є и дори – според зависи – лицето й.

Саудитките се забавляваха с опитите ми да проумея това „според зависи“; все едно някой незапознат с американската култура да разпитва поред различни жени относно правилата за дълбочината на деколтето. Покриваме лицата си – казваха ми, – когато смятаме, че трябва. Когато нашите семейства са последователи на имами, които настояват, че лицето е аура, макар според други да не е. Когато момчетата, които сме познавали като деца, биха се възбудили или притеснили да видят незабулените ни лица като възрастни. Когато посланието, което искаме да изпратим, е „уважавай ме“, а не „гледай ме“. Жените спорят помежду си за никаба – думата, която саудитците използват за черното допълнително парче плат, предназначено специално да покрива лицето; веднъж присъствах на караница, съпроводена с блъскане по масата, между три феминистки от Риад, едната от които твърдеше, че всяка модерна жена, която „избира“ да скрие лицето си, го прави единствено под натиска на потис-ническото общество около нея. („НИКОГА не е по собствен избор! Дехуманизиращо е да носиш никаб!“ „Как можеш да го ТВЪРДИШ?“ „НИКОГА НЕ Е ПО ЛИЧЕН ИЗБОР!“)

Всъщност именно Нуф Хасан формулира най-съдържателното обяснение на забулването, което чух – беше на работа един ден и ме улови как гледам сръчните є натъкмявания, когато влизаше или излизаше от изцяло женската част на фабриката. Махни воала, сложи воала – Нуф ми хвърли един поглед и безгрижно каза: „В това за нас няма нищо странно.“ В много отношения саудитското общество още е племенно; и жените, и мъжете усещат как околните ги гледат, правят си изводи относно семейните им обичаи и ги преценяват. Дайут означава мъж, който не е достатъчно бдителен относно жена си и другите си роднини от женски пол, чиято чест се предполага, че трябва да пази. Това е смазваща обида. „Мъж под чехъл“ дори не се доближава като смисъл.

„Проблемът е какво те си мислят – каза Нуф в тойотата от мястото до шофьора. – Това е въпросът.“ Сами, който шофираше, продължи: „Когато излизаме на пазар или за нещо друго, усещам как хората я гледат.“ „Зяпат ме – каза Нуф, – Не просто ме гледат. Зяпат.“

Най-притеснителните погледи, които смущават Сами, са мъжки. „Затова – каза той – моята реакция е: „Нуф, моля те, покрий лицето си. Така че този тип да не може да гледа жена ми.“

Чудех се относно указанието на Пророка Мохамед, че мъжете също имат задължение да се отвръщат от изкушението и неуважението. „Да – каза Нуф. – Понякога казвам на Сами: „Този тип трябва да спре да ме зяпа, тъй като нашата религия е такава. Защо аз да трябва да се забулвам?“

Сами мълчи, съсредоточен върху трафика. Той е финансов мениджър. Носи очила с черни рамки, има къса брадичка и кротко лице. „Отговорът ми би бил – каза той най-сетне: – този мъж е мюсюлманин, но той не следва исляма както подобава. Мисли си: „Тя не покрива лицето си, тъй като є харесва хората да я гледат.“ Така мислят тези хора.“

Казах му, че в много общества се случва често, ако един мъж не харесва как друг мъж гледа жена му, да го заплаши да му счупи главата. Сами кимна. Усмихна се: „Ако се сбия с него – отговори той, – значи трябва да се бия всеки ден.“

Нуф се засмя. „Твърде много усилия – каза тя иззад воала. – Виж, пак ще виждаш всичко. Опитай.“ Носех тарха и се опитах да я увия като Нуф: два пъти стегнато и края й през лицето ми. Платът беше прозирен, очевидно тъкан специално за целта – отвъд прозореца на колата нещата станаха по-мътни и сиви, но се виждаха. Няколко пресечки по-надолу пред погледа се появи осветен мол.

Трябваше ми нова абая, тъй като една моя саудитска позната иронично ми беше казала, че най-подходящият начин да се отърва от протритата дреха, която носех от седмици, би бил да я изгоря. Оставихме Сами да паркира колата заедно с останалите съпрузи и шофьори и Нуф бързо ме поведе към крилото с абаите, където имаше седем магазина един до друг. Нуф беше смъкнала тархата си, така че сега покриваше само половината й лице – около магазините за абаи не се въртят много мъже. „Да започнем от тук“ – каза тя, погледна към една от вратите и влязохме.

Саудитският градски мол създава усещането за панорамна сцена, на която множество дребни драми се представят едновременно. Млади жени обикалят витрините с долепени до ухото мобилни телефони, като ядат сладолед или смучат със сламки разхладителни напитки под никаба. Пакистански и филипински шофьори дремят на паркинга или водят видеоразговори със семействата си отвъд океана, докато чакат връщането на своите работодателки. (Как шофьорите разпознават шефката си, щом всичките са забулени в черно?“ – попитах веднъж една приятелка саудитка. „По обувките и чантата“ – отговори тя.) Комфортът на мощните климатици е приютил детски площадки, оптики, фитнес центрове и супермаркети. Няма друго средище на саудитската търговия, което така масово да е населено от жени, и не след дълго се улових как изучавам подминаващите обувки и чанти и си ги представям прикачени към жени, с които неотдавна съм се запознала: пенсионираната педиатърка, графичната дизайнерка, касиерката в бакалията, предприемачката, преподавателката по социология или адвокатката, която играе баскетбол три вечери в седмицата.

Въпросната адвокатка, 30-годишната Алджаухара Фалата, играе в изцяло женски спортни салони в девически училища или фитнес клубове. А защо не навън, където играят младежите? Защото там играят младежите, а би било доста неудобно да се играе добър баскетбол с абая. Важното е – напомня ми Фалата след една вечерна тренировка, – че тя е действащ адвокат в една страна, където до началото на 60-те години повечето момичета не е имало къде да ходят на училище. Едва преди десет години позволили на саудитските жени да учат право. Преди три години първите дипломирани жени получили разрешение да работят като адвокати, а не просто като консултанти. Днес повече от половината студенти в кралството са жени. Когато през 2005 г. крал Абдула постави началото на кралската стипендиантска програма за образование в чужбина, сред първите приети имаше и жени. Към 2014 г. над 35 000 саудитски жени били записани в бакалавърски или магистърски програми в чужбина, над половината от тях в САЩ.

Днес Фалата се явява в съда. Това съвсем не означава равенство между мъжете и жените в професиите; саудитските жени с висше образование се оплакват от невъзможност да си намерят работа и от пречки в рамките на общество, което едва започва да приема жени на високоплатени длъжности. Това обаче са обичайни жалби и в страни с много по-дълга история от Саудитска Арабия. „За десет години тук постигнахме повече, отколкото жените в САЩ са постигнали за сто – казва Найла Атар, съоснователка на националната инициатива „Балади“, което означава „Моята страна“. – Препускаме много бързо към много бързи промени. Според мен трябва да забавим малко, така че хората да ги приемат.“

Заедно с други жени начело на бизнеса и образованието от цялото кралство, Атар създала „Балади“ преди пет години, за да убеди саудитските жени да приемат перспективата да гласуват и сами да се кандидатират за пос-тове. През 2005 г. саудитските мъже гласували за първи път от 50 години, а единствените избираеми длъжности са на общинските съветници, които нямат власт. Кралство Саудитска Арабия не е конституционна монархия. Няма независим министър-председател, нито парламент. Абсолютната власт продължава да е в ръцете на вече огромния род Ал Сауд, на когото е наречена държавата.

„Понякога живеем в XXI в., а друг път в XIX в. – каза ми образована жена от Риад, живяла и в чужбина. – Опитай се да си представиш себе си в средновековна Европа с католическата църква.“ Имаше предвид, че в Саудитска Арабия догматичните религиозни лидери и кралската династия все още официално си поделят властта. Обидите срещу исляма или заплахите за националната сигурност – и двете категории удобно разтегливи и включващи блогърството, социалните медии и откритото защитаване на вече обвинени лица – са сред престъпленията, наказуеми със затвор, бичуване или смърт. Екзекуциите са публични, чрез обезглавяване. Организацията, която управлява религиозната полиция, се нарича Комитет за повишаване на добродетелите и превенция на порока.

Убеждението, че добродетелите и пороците на едно общество могат да се контролират чрез разделянето на мъжете и жените (идеята е, че по природа мъжете са сладострастници, а жените – съблазнителки, така че да бъдеш добър мюсюлманин изисква постоянно внимание към опасностите на близкия контакт), е толкова основополагащо в ежедневието, за почуда на посетителя, че присъства в обяснението на всяко едно нещо. Защо хотелските басейни да допускат жени или имат часове само за жени: защото мъжете биха могли да зърнат движещите се женски форми във водата. Защо повечето саудитски магазини за дрехи нямат съблекални: защото жените отказват да свалят дрехите си, ако от другата страна на вратата има продавачи мъже.

Ами прочутата забрана жените да шофират? Първо – казват те, – саудитските жени със сигурност рано или късно ще почнат да карат, въпреки процъфтяващия икономически сектор, който се подхранва от правилото „само за мъже“: таксита, частни шофьори и агенции, набиращи въпросните шофьори от чужбина. Някои жени вече шофират – в пустинята или в други райони, където никой не обръща внимание.

Втората реакция е трезво обсъждане на аргументите срещу жените шофьори. Предположението, че жените няма да се справят зад волана и ще предизвикват катастрофи – пълен абсурд. Предположението, че жените ще завъртят любовници и ще изоставят семействата си, ако могат да напускат дома, когато им скимне – жените, с които говорих, възразиха, че само най-назадничавите шейхове все още твърдят подобни неща. Самият Абдула ни прикани да започнем да работим – казваха те. Как бихме могли да си изпълняваме задълженията, ако трябва да зависим от други да ни закарат навреме на работа?

И мъже, и жени изразиха притеснения за самите шофьорки – онези първи жени, които, щом получат книжки, ще карат сами сред без съмнение поне неколцина враждебни и злонамерени мъже. „Обсъждах това с жените в моята фабрика – каза ми Нуф. – Една ми каза, че брат й заявил: „Ако видя жена да кара, ще спра колата й и ще я измъкна от нея.“ Това, което ме притеснява, са многото мъже, които не са образовани. Те пишат подобни неща в социалните медии: „Ще ви накараме да спрете да карате коли.“

Въпросният брат – чудехме се – дали има намерение да защити сестра си от тормоза, или сам да извършва тормоз? Или и двете?

Жените – членове на Шурата, се заклеха една февруарска сутрин през 2013 г., някои с черни никаби или прикривайки лицето си с шал, а други без. Местата на жените бяха в голямата зала на съвета, до тези на мъжете. „Вярно е, че жените бяхме групирани отделно – каза Торая Обаид, бивш директор на Фонда за населението и заместник генерален секретар на ООН, която е една от новите членове, – но нямаше стени и разделения. Бяхме там.“

Обаид прекарала 35 години в ООН, но със сигурност не е единствената членка на Шурата с професионална кариера и международно образование. „Общо сме 30 – каза ми тя, – като 27 от нас са лекарки или имат докторска степен в друга област. Две са принцеси с голям опит в сферата на защитата на обществените права и социалната работа.“

С други думи, кралят търсел жени с покритие. В Саудитска Арабия не е трудно да чуеш негодувания, изказани в тесен кръг, срещу кралското семейство, което неотстъпно власт-ва над петролното богатство на страната, използва репресивната държавна власт, за да заглуши всеки призив за представително управление, и редовно получава съсипващи оценки от международни организации за човешки права. Въпреки това при споменаването на името на Абдула лицата на жените обикновено грейват. „Спомням си изказването му на арабски: Ла тахмееш, което означава „без повече маргинализиране“ – спомня си Ханан Ал-Ахмади, която е правителствен служител и била сред аудиторията, когато кралят обявил намерението си да включи жени в Шурата. – Жените, включително и аз, се просълзихме.“

Ал-Ахмади била назначена в Шурата. Тя подкрепя даването на книжки на жени, но също като Нуф и много други саудитки, с които говорих, смята, че обсебеността на Запада от този въпрос е породила повече съпротива, отколкото подкрепа. „Халас“ – каза Ал-Ахмади. Стига вече. „Твърде много се политизира. Понякога отивам някъде, където има много жени, и някоя идва и ми казва: „Мислиш ли, че ни е грижа дали ще караме кола? Не това е главната ни цел.“

Питайте жените от която и да е страна каква е „главната цел“ и отвсякъде към вас ще полетят отговори. Същото е и в Саудитска Арабия, където слушах и четох как жените нападат големия брой разводи и самата система на разводите (бащите не получават попечителство само над много малки деца); двойните стандарти при гражданството (чужденки, които се омъжват за саудитци, веднага получават гражданство – нещо почти невъзможно за чужденци, женещи се за саудитки); и отношението към някои от новопостъпилите на работа жени в кралството (дълги смени, ниски заплати).

Изискването всяка жена да живее под попечителството на определен мъж също предизвиква разпалени критики. Официално се предполага, че жената може да работи, да получава медицински грижи и да се запише в университет без позволението на настойника си. Но в Саудитска Арабия официалният закон често отстъпва пред традициите, индивидуалните тълкувания на религиозните задължения или страха от ответни действия от страна на семейството на жената. (Например някои работодатели не наемат жени без позволението на настойника.) А много жени казват, че има мъже, които използват попечителството си, за да наказват, контролират и манипулират.

Всички непрекъснато ми обясняваха, че това са брутални, макар и дискретни предизвикателства, които трябва да се преодолеят едно по едно и изискват фини маневри на място, където религиозната вяра, семейната чест и държавната власт продължават да са така тясно преплетени.

Пет години – каза ми Нуф. – Според нея толкова време ще мине, преди саудитските жени да започнат да шофират. Не че шофирането е сред най-належащите є грижи. Просто забраната е глупост за една работеща жена, която всячески се опитва да живее модерен живот, като в същото време остава предана на своята вяра и страна; дори саудитските книжовници са признали, че в Корана и другите свещени текстове няма нищо, което да забранява на жените да шофират. Нуф и Сами делят с други роднини един-единствен шофьор, комуто плащат 1000 долара месечно – повече, отколкото много семейства могат да си позволят.

Но също като редица жени, с които говорих, Нуф изрази облекчение, че Абдула така и не използвал кралската си власт, за да разпореди издаването на шофьорски книжки на жени – и че неговият брат и наследник, крал Салман бин Абдулазиз, също не е предприел нищо в тази посока. „Стъпка по стъпка“ – каза Нуф. Харесва някои от постъпателните възможности, които се разискват, например първо да се дадат книжки само на по-възрастните омъжени жени, чийто достолепен вид зад волана би накарал хулиганите да се държат прилично. „Ще се случи, сигурна съм – каза тя. – Но ако утре позволиш на всички жени, ще настане страхотна бъркотия.“

Купих си абаята, която Нуф ми избра. Струваше 40 долара и беше елегантна, с черни закопчалки отпред, но не си я облякох веднага, тъй като Сами беше предложил да играем боулинг, а не исках непрекъснато да си настъпвам подгъва.

Залата за боулинг се оказа с 12 писти. Мъже с туби, жени с абаи и деца играеха заедно на всяка писта, а до една от стените мъж и жена с никаб оглеждаха билярдна маса от всички ъгли, като се редуваха да целят ъгловия джоб.

„Разбира се, че трябва ти да спечелиш – каза твърдо Нуф. – Иначе ще изляза лоша домакиня.“

Не спечелих. Макар Нуф да беше твърде добра домакиня, за да се похвали, резултатът беше съвсем различен. Тя знаеше как да засили топката за боулинг иззад диплите на нейната абая и просто да я пусне с леко завъртане. 

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах