сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Лятото на акулите

4.7.2016 г.

Благодарение на филма „Челюсти“ те са най-прочутите акули в света. Защо тогава знаем толкова малко за тях?

Да срещнеш голяма бяла акула на свобода въобще не е това, което очакваш. На пръв поглед тя не е злият звяр, който очакваме да видим от документалните филми. Тя е едра, прилича на пренатъпкана наденица. Увисналите челюсти се тресат от долната страна на тялото й, щом отвори устата си, иначе разтеглена в иронична усмивка. Отстрани един от най-големите хищници на света прилича повече на клоун с увиснало чене. Едва когато този подводен смешник се обърне с лице към теб, разбираш защо е най-страховитото животно на планетата. Гледана отпред, главата й вече не е заоблена и с увиснала гуша, а се превръща в стрела, която изтегля черните й очи в зловещо на вид „V“. Слисаната усмивка е изчезнала и всичко, което виждаш, са редици от 5-сантиметрови зъби, способни да се забиват със сила приблизително 2 тона. Бавно, уверено тя те приближава. Обръща главата си първо на едната страна, после на другата, преценява те и решава дали си струва да си губи времето с теб. След това, ако извадиш късмет, се отдалечава, превръщайки се отново в клоун, и отплува мързеливо в полумрака.

Съществуват над 500 вида акули, но в представите на повечето хора има само един. Когато от „Пиксар“ се нуждаеха от подводен злодей за анимационния филм „Търсенето на Немо“, те не се насочиха към приветливата акула дойка или агресивната бича акула. Дори не и към тигровата акула, която би била по-подходяща за кораловия риф – дома на Немо. Избраха голямата бяла акула – с широката й, зъбата усмивка – и я разлепиха на хиляди филмови плакати из целия свят. Голямата бяла акула е запазената марка на океана и все пак знаем толкова малко за нея – а голяма част от това, което си мислим, че знаем, просто не е вярно. Белите акули не са безцеремонни ловци (ако не друго, поне нападенията им са предпазливи), невинаги са единаци и може би са по-умни, отколкото смятаха експертите. Даже и нападенията край бреговете на Джърси, които се споменават в „Челюсти“, може да са били извършени от бича, а не от голяма бяла акула. Не знаем със сигурност колко дълго живеят, колко месеца трае бременността им, кога достигат зрялост. Никой не е виждал големи бели акули да се чифтосват или да раждат. Не знаем всъщност и колко наброява популацията им и къде точно прекарват по-голямата част от живота си. Представете си някое сухоземно животно с размера на пикап да ловуваше по бреговете на Калифорния, Южна Африка и Австралия. Учените щяха да знаят всяка подробност за обичаите му при чифтосване, миграциите и поведението му, след като са го наблюдавали в зоопаркове, изследователски центрове, може би дори и в циркове.

Но под водата правилата са различни. Големите бели акули се появяват и изчезват, когато си поискат, и е почти невъзможно да бъдат проследени в дълбоките води. Отказват да живеят зад стъкло – в плен някои са гладували до смърт или са блъскали главите си в стените. (Няколко аквариума са ги освободили заради собствената им безопасност или защото са нападали други обитатели на аквариума.) И все пак учените днес, използвайки последните технологии, може да са на ръба да намерят отговор на две от най-дразнещите загадки: какъв е броят им и къде отиват? Разкриването на тези тайни може да се окаже от критично значение за това да решим как да защитим себе си от тях и тях от нас. Когато най-сетне видим голямата бяла акула ясно от всички ъгли, какво ще заслужи най-страховитият убиец в света – страха или съжалението ни?

Седемметрова рибарска лодка се носи близо до южния край на Кейп Код, Масачусетс, в прекрасен летен следобед. Пътниците – трима учени, двама клиенти, двама журналисти и капитанът на лодката – са се излегнали на седалките, вперили поглед към Нантъкет. Внезапно по радиото се чува гласът на пилота на разузнавателния самолет, летящ на 300 м над тях: „Имаме просто супер яка акула наблизо, в южна посока!“ Биологът специалист по рибните ресурси Грег Скомал се оживява. Той е застанал на около метър и половина от носа на лодката на издадена тясна платформа с формата на пътечка, оградена с парапет – прилича на пиратска дъска и ако това беше холивудски филм, той щеше да има харпун и дървен крак. Вместо това държи триметров прът с GoPro камера накрая. Ухилва се като хлапе, когато капитанът форсира двигателя. Преди 2004 г. почти никой в наше време не беше виждал големи бели акули във водите край Източното крайбрежие на САЩ. От време на време се появяваше по някоя в близост до плаж или рибарска мрежа, но това бяха аномалии. Другаде големите бели акули се струпват сезонно около пет „сборища“, включително по калифорнийското крайбрежие до Баха Калифорния в Мексико, южните брегове на Южна Африка и южните брегове на Австралия, където се събират да похапват тюлени. Но на Източното крайбрежие нямаше такова място, нито пък някога там е имало много тюлени. Акулите тук бяха скитници без дом. После, през 2004 г., една-единствена женска се промъкнала в малките протоци и плитчини близо до Удс Хоул, Масачусетс. За Скомал, който бил маркирал други видове акули от 20 години, това било шансът на живота – голяма бяла акула в собствения му заден двор. „Помислих си, че това е невероятен късмет. Никога повече няма да се случи“ – казва той с широката си момчешка усмивка под рошавата си прошарена коса. През следващите две седмици Скомал и колегите му следвали акулата, която нарекли Гретел на името на изгубеното момиченце в приказката, и прикрепили към нея електронно проследяващо устройство. Проследяването на бяла акула из Атлантическия океан им предлагало възможност да разгадаят толкова много гатанки. Но 45 минути след като Гретел отплавала, чипът дал дефект и паднал. „Пропаднах от висините в дълбините, защото бях убеден, че това беше шансът на кариерата ми да изуча бяла акула“ – казва Скомал. Е, не станало така. През следващите няколко години той често мислел за Гретел и се чудел дали наистина не е била единичен случай. После, на Деня на труда през 2009 г., всичко се променило. Един пилот забелязал пет големи бели акули край Кейп Код. През почивните дни Скомал чипирал всичките. „Просто откачих. Адреналинът ми скочи до небето. Чувствах как сърцето ми блъска в гърдите. Това беше всичко, за което бях мечтал.“ Оттогава насам белите акули се връщат всяко лято, което накарало някои да смятат Кейп Код за шестото голямо „сборище“.

Колко на брой са белите акули всъщност? За отговора на този въпрос насочваме вниманието си към местообитанието, което се простира от Калифорния до Баха Калифорния.

Усилията да се преброят акулите тук започнали със Скот Андерсън, докато бил учен доброволец, изследващ морските птици на остров западно от Сан Франциско. Андерсън и други хора следели акулите – първо визуално, после с акустични чипове, а напоследък – и със сателити. През последните 30 години екипите са натрупали хиляди наблюдения на индивидуални акули, разпознавайки ги според формата и белезите по гръбните им перки, докато други използвали характерната линия между сивите тела и белите им кореми. Учените знаят къде се събират акулите и как се хранят. И всяка година повечето от акулите, които виждат, са същите, които били виждали и предишни години.

Това повдигнало интересен въпрос: при достатъчно наблюдения можели ли да използват акулите, които виждат, за да определят колко не виждат? През 2011 г. един калифорнийски екип направил точно това и установил само 219 възрастни акули в региона в Калифорния, където се срещали най-много. Дори и сред върховните хищници, които обикновено не са толкова многобройни като плячката си, това е много малък брой. Проучването шокирало обществото и веднага било подложено на атака от други експерти.

Разбира се, броенето на големи бели акули е много по-трудно от това на сухоземни животни и дори морски бозайници. Така че учените правят предположения относно движенията на акулите и после ги екстраполират. В Калифорния най-голямото предположение било, че няколко места за хранене били представителни за цялото „сборище“. Други екипи обработили същите данни, но използвайки различни предположения и едно от тях изкарало броя им около 10 пъти по-голям. (Тази бройка била увеличена, като били добавени и подрастващите, които отначало били изключени, защото за тях се знае твърде малко.) Скоро учените започнали да изчисляват белите акули и в други „сборища“. Един екип от Южна Африка определил популацията там на около 900, докато друг екип изчислил, че популацията край о-в Гуадалупе в Мексико, част от калифорнийското „сборище“, наброява само около 120 индивида.

Този брой голям ли е или малък? Дали големите бели акули процъфтяват, или намаляват? В света има около 4000 тигри и 25 000 африкански лъва. Ако използваме най-ниските оценки, глобалният брой на големите бели акули наподобява оценката за тигрите, които са застрашен вид. Ако използваме най-високата оценка, популацията им е по-близо до тази на лъвовете, които са класифицирани като уязвими. Според неколцина експерти те се доближават до изчезването; други виждат позитивна тенденция. Някои казват, че умножаващите се популации на тюлените показват, че големите бели акули са почти изчезнали, докато според други повечето тюлени означават повече акули. Арън Макнийл, австралийски статистик, който се занимава с данните за акулите, казва, че появяването на акулите край Кейп Код и увеличената активност в северното полукълбо подсказват второто. „Не съм забелязал никакви доказателства през последното десетилетие, че броят на белите акули спада – казва Макнийл. – Да, намаляването им е исторически факт. Но те не изчезват. Броят им вероятно се увеличава много, много бавно.“

Има причини за оптимизъм. Днес малко рибари – ако изобщо го правят – ловят големи бели акули, но все пак един глобален пакт (Конвенцията за международна търговия със застрашени видове) дава на белите акули втория си най-строг природозащитен рейтинг, защото рибарите ги улавят неволно. Тъй като броят им е толкова малък, дори случайният улов може да внесе хаос във вида, който като върховен хищник има важна екологична роля в океанското равновесие.

За да разберем дали големите бели акули се нуждаят от защитата ни, трябва да знаем не само какъв е броят им, а и къде плуват. Миграциите им са объркани – една се придържа близо до брега, друга върви на зигзаг стотици километри навътре в морето. Много, но не всички изглежда се придвижват сезонно между топлите и студените води. А пътищата на мъжките, женските и подрастващите изглежда се различават.

Днес с дълготрайните чипове за големи разстояния, които предават данни чрез сателит, учените най-сетне добиват известна яснота. От години те са забелязали, че възрастните бели акули край Калифорния и Мексико напускат крайбрежието през късната есен. Сега вече знаем къде отиват: навътре в Централния Тихи океан. Защо посещават това „кафене“ за големи бели акули, остава неясно. „Отправят се към т.нар. от някои пустиня на океана – казва Салвадор Йоргенсен, биолог, който изучава факторите, определящи миграциите и екологията на големите бели акули, – само че какво, мътните го взели, правят там?“

Един от възможните отговори е, че се чифтосват, което може да обясни защо никой не ги е виждал да го правят. Мястото е горе-долу с размерите на Калифорния, а дълбочината е хиляди метри, затова наблюдението на акулите там е трудно. Но сателитните чипове ни казват, че женските се движат по предсказуеми прави маршрути, докато мъжките плуват нагоре и надолу във водната колона, вероятно в търсене на партньорки. По този начин се оформя груба скица на живота на калифорнийските бели акули. След като прекарат лятото и есента, тъпчейки се с тюлени, те се отправят към дълбокия океан, аз да се размножават, разчитайки на складираната енергия, за да живеят. После мъжките отплуват обратно към крайбрежието, докато женските бродят из неизвестни места, където остават още около година, вероятно за да родят малките си. Новородените акули после се появяват на местата за хранене – да кажем, във водите край Южна Калифорния, – поглъщайки риба, докато станат достатъчно големи, за да се присъединят към възрастните на север или на юг, за да ловуват тюлени.

Това не е пълната картина. Женските и мъжките не остават заедно в „кафенето“ задълго и не знаем къде се раждат бебетата. Но обяснява доста. Например, когато една популация се възстановява, малките стават многобройни, което вероятно е причината жителите на Южна Калифорния да срещат много акули напоследък. Но е по-трудно да се изяснят нещата на други места. Австралийските акули търсят храна по продължение на южното крайбрежие, но изглежда нямат фиксирани маршрути или „кафене“. А за Атлантическия океан знаем дори още по-малко. „Имаме скитници, имаме и крайбрежни акули. И нямам представа кое какво определя“ – казва Скомал.

Въпреки че все още не е наясно с миграциите им, Скомал е сигурен, че белите акули имат дълга история на това място. В офиса си близо до Кейп Код в западна посока, той отваря документ, в който са събрани проучвания на кости от тюлени от археологически разкопки на селища на американски индианци по източното крайбрежие. Изхвърлените кости подсказват, че популациите на тюлените са се сринали поради прекомерния лов може би век преди Декларацията за независимост. С други думи през 240-годишната история на САЩ тук е имало е твърде малко дългомуцунести тюлени. Днес, благодарение на Закона за защита на морските бозайници, тюленовите колонии са заселили Нова Англия. А когато тюлените се възстановили, акулите също се прибрали у дома.

В едно светло августовско утро се качвам на двуместен самолет с Уейн Дейвис, пилот ветеран, който помага на учените да проследяват белите акули. Само за 30 минути летене виждаме седем, всичките патрулиращи край плажовете, където дългомуцунестите тюлени търсят храна в открити води. По пътя обрат-но двамата с Дейвид прелитаме над няколко плажа около 1,5 км в северна посока, пълни с почиващи. Сега-засега местните хора приемат с отворени обятия новите си съседи. Има плюшени животни, фланелки и плакати. Дори талисманът на новата гимназия е голяма бяла акула. В повечето случаи акулите са показани в профил – усмихнати, подобни на клоуни. Но експертите предупреждават, че в някакъв момент някой тук ще се срещне с другата им версия – озъбената.

Нападенията над хора са невероятно редки. Според скорошно изследване във водите край Калифорния вероятността сърфист да бъде ухапан от голяма бяла акула е едно на 17 милио­на; за плувците е още по-малка – едно нападение на всеки 738 млн. посещения на плажа. На Кейп Код фаталните случаи може би не са въпрос на „дали“, а „кога“. Последното смъртоносно нападение от акула край Нова Англия било през 1936 г., но наскоро имаше и няколко измъквания на косъм. През 2012 г. един плувец тук бил ухапан и по двата крака, а през 2014 г. двама гребци били съборени от каяците си, въпреки че се спасили без драскотина.

Ако се случи по-сериозно нападение, Масачусетс ще се присъедини към другите населени места в близост до акулски „сборища“, на които им се налага да претеглят ползите и опасностите в крайбрежните си води.

Може и да е истина, че големите бели акули възстановяват броя си в целия свят: следват увеличените популации на тюлените и морските лъвове и се настаняват по старите си ловни полета. Не е изключено обаче тези акули днес да са доведени до ръба на изчезването. Ще прозрем ли отвъд страха си, за да помогнем на тези същества? Можем ли да открием милост в себе си пред безмилостния поглед на едно чудовище? 

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах