сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Хуарес се възражда

4.7.2016 г.

Някога най-опасното място на света, този злочест мексикански град на границата на САЩ преживява спад в престъпността и подем на обществения живот благодарение на новата правоохранителна система

Нощта се спуска над Сан Антонио – гето, превърнало се в квартал с къщи от бетонни блокчета, неравни улици и малко дървета – и децата възбудено се отправят към пълен с гуми склад. Там врявата на Сиудад Хуарес заглъхва и е заменена от пъшкания, пляскания и тупвания – бам! – на гъвкави млада тела, които падат върху опънатото платнище. Импровизираният тепих, оформен от събрани от сметищата железа и стоманени въжета, принадлежи на Инес Монтенегро, който го отворил две години, след като един от синовете му споменал, че децата от квартала имат нужда от място за игра. В Мексико луча либре – стил в професионалната борба, в който маскирани борци изпълняват репетирани акробатични движения – е национална страст. Паянтовата арена на Монтенегро веднага станала хит. Тази вечер четири момчета между 11 и 15 години – Омар, Алфонсо, Ерик и Антонио – се хвърлят срещу въжетата, които ги изстрелват към центъра на ринга. Те радостно отскачат, заучавайки хореографията на класически хватки като „тигровия скок“ – мелодраматичен прескок в ринга – и „ножиците“, при които скачаш от въжетата и увиваш крака около врата на противника.

Подобна сцена би била невъобразима преди шест години, когато последно посетих Хуарес, най-големия град в щата Чиуауа. Детските игри бяха прогонени от обществените пространства, докато наркокартелите воюваха улица по улица за контрола на пограничния град – коридор към доходния пазар на дрога в САЩ. Гледах как мексикански войници с каски и слънчеви очила настъпваха с грохота на бронирани машини, за да си върнат същите тези улици, стиснали автомати и картечници – един от многото опити да бъде спряно зловещото насилие, което беше разнесло грозната слава на Хуарес по целия свят. Между 2008 и 2012 г. градът с население 1,3 млн. души масово се смяташе за най-опасното място на планетата. През най-лошата година броят на убийствата се изстреля над 3700. Престъпници безнаказано отвличаха и изнудваха. Една четвърт от всички откраднати коли в Мексико бяха отмъкнати в Хуарес. Хиляди бизнеси затвориха врати. Настана анархия. Кварталът Сан Антонио бе сред най-лошите. Всички момчетата, които лудуваха на ринга, имаха загинали или хвърлени в затвора роднини. Двама от чичовците на Антонио били убити. „Играехме навън, чувахме изстрели и побягвахме към къщи“ – спомня си той. Днес в колониас, т.е. кварталите, поне 11 ринга за луча либре привличат стотици деца, перчещи се с псевдоними като Ацтекски Сокол и Екс-Затворник. По-рано пустите улици на Хуарес отново са пълни с хора. Около катедралата магазини за дрехи и будки за сладолед въртят оживена търговия; местни групи свирят испански кавър версии на „Джони Би Гуд“ и „Джейлхаус Рок“ за купувачите, които се спират, слушат и танцуват. Отвори врати детски музей, отчасти предназначен за онези 14 000 деца, които по изчисленията на директора останали сираци заради насилието. Кварталите си организирали спортни лиги. Парковете – включително няколко нови – отново са места за общуване. „Хората се отърсват от страха“ – казва Монтенегро. Какво се е случило в Хуарес, така че Монтенегро и останалите да спрат да се крият и отново да започнат да живеят? Не става дума за мелодраматичен двубой, в който маскираният герой триумфира.

Мексико намери политическата воля – поне в Хуарес – да заздрави борбата с престъпността и да инвестира в местното управление. Това вдъхна кураж на неколцина неочаквани поборници: служители в силите за сигурност, които изковаха по-професионална полиция в една страна, където ченгетата често са корумпирани; бизнесмени, които предпочетоха да се борят, вместо да избягат; и държавни служители, които отправиха предизвикателство към склеротичната бюрокрация и оглавиха драматични реформи. Когато за първи път посетих Хуарес през 1996 г., градът представляваше бръмчащо зъбно колело в зараждащата се глобална икономика. Тълпи животновъди и земеделци пристигаха да сглобяват стерео уредби, телевизори и автомобилни части за американския пазар в безмитни фабрики, известни като макиладорас. Пристигаха много мигранти, планиращи да прекосят границата към съседния Ел Пасо в Тексас, които обаче установяваха, че развиващата се икономика на Хуарес може да им предложи това, което им е липсвало у дома: масивна къща, кола втора ръка, сигурна работа. Хуарес се изпълни със семейни бизнеси, включително бакалии, салони за красота и тапицерски ателиета. Монтенегро, който пристигнал в Хуарес като момче през 70-те години, също бил част от този предприемачески разцвет. Купил земя, когато Сан Антонио още бил гето от колиби. Отворил сервиза за гуми, където сега се помещава тепихът за борба, а после още няколко, по един за всеки от синовете му. Хуарес се разраснал хаотично. Подобно на всички мексикански градове, приходите от данъци отивали в Мексико Сити. Почти нищо не се връщало. Полицаите имали лимити за гориво и патрони. Основната инфраструктура – пътища, канализация за отходни и дъждовни води, паркове – останала на заден план. „Хората не усещаха, че имаме нужди, тъй като не спирахме да растем – казва пасторът Алфонсо Мургия, чиято църква вече близо 30 години спонсорира центрове за сираци и наркомани. – Имаше пари и работа, което не означава, че градът се подобряваше.“ Селяните се превърнали в работна ръка за индустрията и семейните връзки залинели. Хиляди деца израснали по улиците. Появили се стотици банди. Образувал се картелът Хуарес, за да контролира основните канали за контрабанда на наркотици. Ширело се беззаконие.

Преди две десетилетия пристигнах в Хуарес, за да пиша за първата от последвалите стотици убити млади жени – „мъртвите жени от Хуарес“, както станаха известни по цял свят. През тези мрачни години се връщах десетина пъти. Повечето работници във фабриките бяха жени, които идваха без семействата си, а това ги правеше особено уязвими. Много тела бяха захвърляни в пустинята, където жегата ги превръщаше в анонимни мумии. Тъй като за убийците нямаше последствия, броят на убийствата растеше. През 2008 г. рецесията, обхванала САЩ, доведе до загубата на 90 000 работни места в Хуарес, оставяйки на сухо флотилия от отчаяни безработни. Приблизително по същото време картелът Синалоа се опита да измъкне контрола върху контрабандата на наркотици от картела Хуарес. Двете групировки започнаха да въвличат градските банди в ожесточена битка. Насилието погълна града за период от пет години. Когато Монтенегро – приятен, но тревожен и мълчалив човек – ми разказва историята на Арена „Сан Антонио“, той започва с изброяване на семействата на неговата улица със случаи на отвлечени близки. „Бяха пет – казва той накрая, – включително нашето.“ Похитителите посегнали на най-малкия му син. Монтенегро трябвало да вземе заем за откупа. Когато почти го бил върнал, отново отвлекли сина му. В продължение на седем години Монтенегро се мъчил да изплати дълговете си – около 50 000 долара. Продал някои гумаджийници и почти се разорил. Частично ослепял, след като заради стреса се спукал кръвоносен съд в едното му око. „Никому не пожелавам отвличане“ – казва той.

Когато се връщам в Хуарес, наемам таксиметровия шофьор Хесус Амабле, който да ме прекара през половин дузина квартали. Самият факт, че можем да направим подобно пътуване, е доказателство за новия мир в Хуарес. Въпреки това много магазини зеят празни, след като собствениците им избягали.

В оживена цветарница Клаудия Саусидо ми разказва как се оправяла сама, докато съпругът є работел другаде, за да плаща изискваната от рекетьорите квота от 100 долара – горе-долу едноседмичен доход в Хуарес. Амабле ми обяснява, че плащал по 20 долара на седмица – както правели още девет негови колеги на пиацата. „Идваха да ги събират 15-годишни хлапета с чисто нови коли“ – казва той.

През 2010 г. по изчисления на властите в Хуарес около 8000 бизнеса били рекетирани. На следващата година Карлос Салас, новоназначеният главен прокурор на щата, наредил на щатската полиция на Чиуауа да създаде антирекетен отряд.

Много престъпления оставали ненаказани. „Нямаше професионално разследване, нито пък некадърно разследване – казва Сесар Муньос, който бил първият ръководител на отряда, а днес е началник на градската полиция в Хуарес. – Просто въобще нямаше разследване. Когато ставаше престъпление, полицията се скриваше в управлението.“

През първите две седмици лично подбраният отряд от млади, неопетнени полицаи обикалял от врата на врата в Хуарес и призовавал собствениците на фирми да съобщават за рекетьорите. До този момент подобна обществена полицейска дейност била нещо нечувано в Мексико: „Никой не искаше да говори – казва Луис Ернандес, сегашният командир на отряда. – Много хора си мислеха, че самите ние сме рекетьори.“

Първото позвъняване на телефона на отряда дошло две седмици по-късно. Обадил се един пекар. Рекетьорите искали 5000 долара – иначе щели да опожарят пекарната му. Тогава отрядът започнал да подслушват телефона му. Полицаите проследили пекаря до мястото на срещата. Щом предал парите, те атакували. Арестът бил първият успешно разследван рекет в Хуарес в периода на насилие. Рекетьорите – домакиня, работник във фабрика и двама служители в гумаджийница – били осъдени. „Скоро вече твърде много фирми съобщаваха за престъпленията“ – казва Ернандес.

През октомври 2011 г. трима полицаи наблюдавали семейна бакалия, когато въоръжени мъже ги причакали и убили. Същата вечер главният прокурор за района на Хуарес посетил траурните бдения. Мигел Анхел Сауседо, чийто 23-годишен син бил сред загиналите, го приканил да продължи борбата. „Ако спрете – казал той, – неговите усилия биха били безсмислени.“

Трагедията се оказала повратна точка. Отрядът бил увеличен и набелязал Хосе „Ел Хуниор“ Гомес Кастаньеда – главатар на рекетьорски бизнес, прибиращ 400 000 долара седмично. Прибрали на топло десет заподозрени, но не и Ел Хуниор, който се обаждал на Муньос, за да му се подиграва. Най-сетне през 2013 г. отрядът пипнал бандита, след като щурмувал къща с басейн, фитнес салон, стая с видеоигри и пилон за стриптийз. Ел Хуниор получил доживотна присъда и се обесил в килията.

Докато щатската полиция създавала своя антирекетен отряд, полицейското управление в Хуарес се обърнало към един пенсиониран подполковник, който модернизирал щатската полиция на Баха Калифорния и – като началник на полицията в Тихуана – спомогнал за смазването на пулсиращото насилие в рамките на година.

Хулиан Лейсаола, който се пенсионирал от полицията през 2013 г., е известен в Мексико – къде с лоша, къде с героична слава. Методите му били сурови и много активис-ти твърдят, че не ценял особено човешките права. В Хуарес – разказва той – намерил управление със стотици авиадорес („авиатори“ или „парашутисти“) – държавни служители, които се появявали само да си получат заплатата. „От общо 2500 полицаи имаше едва около 300, които наистина работеха“ – казва Лейсаола. Уволнил парашутистите и дал на останалите да разберат, че трябва да патрулират по улиците.

Лейсаола купил нови патрулни коли, въоръжил полицаите с пистолети „Берета“ и „Глок“ и променил униформите от „сиво“ в тъмносиньо. „Подхранихме гордостта от това да носиш униформа“ – казва той. Полицията започнала по военен маниер да отвоюва града от картелите, бандите и всички други, които се били обърнали към престъпността.

Давид Аламийо, ресторантьор и собственик на барове в Хуарес, живеел в Европа през 2008 г., когато неговите управители започнали да се обаждат и да му съобщават за грабежи, убийства и уплашени служители. Решил, че трябва да се прибере, но – казал на жена си – щял да отсъства само шест месеца.

Аламийо е едър и приказлив мъжага, както подобава на мениджър в размирния нощен живот на града. Седмица след завръщането му го посетил мъж, придружен от шестима въоръжени гардове, който поискал 35 000 долара. Аламийо не платил; седмица по-късно една от дискотеките му изгоряла.

С течение на времето рекетьорите станали по-учтиви. „Бяха хитри. – казва Аламийо. –  Започваш да си мислиш, че може би не е толкова лошо да си платиш. Много хора престанаха да плащат данъци и вместо това даваха пари на рекетьорите. Настъпи обрат – култура да се плаща на организираната престъпност. Другите сметки – за ток и вода, просто вече не ги плащаш.“ Скоро Аламийо давал по 2000 долара седмично. Всяка седмица се появявал мъж, който си сипвал пиене и прибирал плика.

Възмутен, през 2010 г. Аламийо се съюзил с други влиятелни хора от общността, които сформирали Меса де Сегуридад – комитет за обществена сигурност, който се координирал с полицията. Рискът бил толкова голям, че се срещали тайно, често на летището в Ел Пасо.

Тези лидери с добри връзки имали влиянието да притиснат политиците да се задействат. Под техния натиск законодателите на Чиуауа обявили отвличането, рекета и убийството на полицаи, журналисти и трима или повече души за наказуеми с доживотен затвор. Преди това максималната присъда била 50 години.

Комитетът бил нещо ново за Мексико. Десетилетия наред патерналистичното федерално правителство възпирало подобно гражданско участие. А мексиканските богаташи нямат много социални контакти с полицаите, които често произхождат от най-бедните семейства. „Наркосите идваха от същата класа и разбираха отхвърлянето, което полицаите чувстваха – казва Аламийо. – Лошите ги канеха по купони и им предлагаха социално признание, което обществото им отказваше.“

Затова комитетът упражнявал натиск за по-високи заплати, повече обучение и ново оборудване, но едновременно с това насърчавал и признанието към полицията. С щатско и федерално финансиране градът открил клуб за полицаите и техните семейства – с басейни, фитнес зали, велосипедни алеи, място за пикници и мемориал на загиналите служители.

Присъствам на среща, на която ръководството на полицията дава отчет за работата си, а бизнесмените питат кои престъпления се нуждаят от повече внимание.  До стената е приседнал Емилио Фернандес, патрулен полицай от Хуарес, придружаван от своята съпруга и деца – двама сина и дъщеря. Всеки месец комитетът почита един полицай. Алехандра де ла Вега, координаторката на комитета, го приканва да се изправи и го хвали за това, че се е катерил пеш по стръмни пътеки, непроходими за коли, за да стигне до възрастен мъж със сърдечен проблем и да го свали на гръб до линейката. „Това е героична постъпка и ние благодарим на Вас и Вашето семейство“ – казва тя. Всички се изправят и ръкопляскат. Устната на Фернандес потрепва. Очите на жена му и дъщеря му се наливат със сълзи.

На следващия ден Аламийо предлага да ме разведе из града. Караме километри наред покрай групи от ниски бели фабрики макиладорас. Пресичаме кръстовища, където на всеки ъгъл са струпани минимаркети и бензиностанции. Аламийо завива към квартал със стотици празни сглобяеми къщички, останка от насилието и колапса на жилищния бум в Мексико.

В ранния следобед отново сме в центъра, в новото му заведение. Окъпан в оранжеви, червени, жълти и кафяви тонове, Рестауранте Вива Мехико може да се похвали с улични лампи, алея, певци и манеж в центъра, където ездачи на коне демонстрират номера с ласо. Понастоящем Аламийо има седем заведения и дава работа на 300 души.

„Все още ни предстои дълъг път“ – казва той.

Когато за първи път посетих Хуарес, голяма част от правоохранителните органи, включително затворът и съдебната система, не функционираха. Градът разполагаше с миниатюрна мърлява морга и нямаше съдебномедицинска лаборатория.

Алехандро Кàрденас постъпил в лабораторията през 2002 г., когато тя представлявала малко помещение в местното медицинско училище – с хладилник за трупове, който често се развалял и миришел ужасно. От него се очаквало да идентифицира мумифицирани тела, които пустинята била съсухрила до зловеща неразпознаваемост.

Карденас е мълчалив мъж, по образование съдебен стоматолог. Днес работи в модерна сграда, която разполага с екип съдебни антрополози, лаборатория за извличане на ДНК и генетична лаборатория.

Когато пристигам сутринта, неговите асистенти поставят мумифициран труп на възрастен мъж в правоъгълна вана. Карденас я пълни с химичен разтвор. В продължение на три дни носът, устата, ушите и бузите на мъжа постепенно придобиват форма, докато стане разпознаваем.

Рехидратиращият разтвор, който Карденас измислил, бил сред неочакваните промени, които допринесли за измъкването на града от кошмара. Подобно на бизнесмените и полицаите, които реагирали на насилието в Хуарес, Карденас също трябвало да импровизира. Стигнал до откритието, докато експериментирал с животински тъкани и с изсушени пръсти, като ги поставял в бурканчета, пълни с различни разтвори. Това отнело две години, докато един ден Карденас не намерил напълно оформен показалец.

Показва ми снимки на много тела, които е рехидратирал. Химическата обработка е изкарала на бял свят лица, татуировки, бенки, белези, рождени петна и дори неравномерен тен. Изобретението му помогнало за залавянето на убийци, които разчитали на пустинята да прикрие престъпленията им – както мнозина постъпвали през годините, когато бяха убити стотици жени.

Промените в правоохранителната система в Хуарес личат и в градския затвор. Едно време той буквално бил управляван от затворниците и бил сред най-опасните пандизи в Латинска Америка. Щатът си върнал контрола през 2011 г. Най-проблематичните престъпници били изпратени във федерални затвори. Изчистили графитите. Магазините и ресторантите, които затворниците въртели, били затворени. Махнали олтара на Санта Муерте – народен светец, почитан от похитителите. На една кула било монтирано оборудване, което да блокира мобилните телефони. По време на посещението ми виждам лъщящи плочки, ярки светлини и чисти дворове. През 2014 г. вече нямало убийства, бягства и размирици.

Докато насилието се разраствало, Мексико въвеждало съдебна система от американски вид – със съдии, които изслушвали показанията на заклети свидетели в съдебни зали, отворени за обществеността. Векове наред мексиканските съдии преценявали писмени свидетелства и показания и отсъждали „виновен“ или „невинен“ при затворени врати. Присъдите се бавели с години.

Чиуауа станал един от първите щати, възприели открития процес, и Хуарес бързо започнал да го прилага. Щатът построил просторна съдебна палата. Първоначално нещата тръгнали на зле. Прокурорите правели грешки от неопитност. Но към средата на 2011 г. те вече издействали доживотни присъди за рекетьори и похитители.

Присъствам на съдебен процес, при който тричленно съдийско жури, след едномесечни свидетелски показания пред публика, осъжда трима мъже по обвинения, че с оръжие са нахлували в домове, ограбвали са семейства, насилвали са жени и отмъквали компютри и телевизори. Полицията ги арестувала, разследвала случая и намерила очевидци да свидетелстват.

„Тези типове извършваха същото, което толкова много младежи започнаха да правят – казва прокурорката Хосефина Соара. – Намираха си оръжие и тръгваха да ограбват когото им скимне. Смятаха, че при толкова огромна вълна от насилие никой няма да им обърне внимание.“

Убийствата в Хуарес намалели от 3766 през 2010 до 256 през 2015 г. Хуарес вече не е в списъка на 50-те най-опасни градове в света. Вече повече от две години няма докладвани случаи на отвличания и рекет. Благодарение на икономическото възстановяване на САЩ през първата половина на миналата година Хуарес отвори 17 000 нови работни места – най-доброто постижение от пет години насам.

Аламийо твърди, че Хуарес може да бъде пример за други райони на Мексико. „Щом Хуарес може, защо те да не могат? – казва той. – Нали сме една и съща страна. Можем да го променим.“ Иска ми се да му повярвам. Но Хуарес е северен район, по-близо до американския пазар и обикновено по-отворен за нови идеи от останалото Мексико.

Много от слабостите на Хуарес са още тук: нископлатени и безперспективни работни места; улични банди и наркокартели; повече билбордове, отколкото дървета; близкото съседство със страна с ненаситен апетит за наркотици и слаб контрол върху оръжията.

Освен това политиците не са докоснали корупцията и липсата на отчетност в политическата система, която позволила на дребни наркотрафиканти да се превърнат в заплаха за националната сигурност. Въпреки че половината от данъчните приходи на Чиуауа се генерират в Хуарес, само малък процент от парите се връщат в града. Хуарес си остава град с твърде много дупки по улиците и твърде малко паркове.

И все пак преобразяването му изглежда правдоподобно, макар някои да казват, че се дължи също така на договореност между наркокартелите Синалоа и Хуарес. „Възможно е, не знам – казва Де ла Вега. – Знам със сигурност, че полицията върши много повече работа.“

Отговорът винаги е бил в самия Хуарес, казва ми Лейсаола. „Хората си мислят, че някой ще дойде отвън и ще оправи проблема – казва той. – Представят си, че ще се появи Месия. Не. Ключът към успеха е да укрепим това, което е местно.“

Два месеца след този разговор Лейсаола беше прострелян на няколко места, докато паркирал на улицата в Хуарес – напомняне колко опасен все още е градът. Сега е парализиран и използва инвалидна количка, но се е върнал в Тихуана и се е кандидатирал за кмет. Като доказателство за това колко се е променил градът след него, полицията бързо залови двамата заподозрени нападатели и им повдигна обвинения. Процесите им ще бъдат открити и ще се отразяват в медиите. И ако бъдат осъдени, ще лежат години в затвор, където командват пазачите, а не затворниците. 

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах